Как да се защитим
как може да е добре дошъл в Лондон?
Да изчакаме президентските избори през 2008 и да се надяваме, че разумът ще победи. Това, грубо казано, е западната стратегия спрямо Русия. За нея плащаме висока цена. Русия спечели газовите войни преди повечето европейци да забележат, че са във война. Тази година Кремъл обвърза каспийските производители като подписа договор за тръбопроводи с Туркменистан и Казахстан. Подкупи Австрия, Белгия и Унгария (за да направи по-силни позициите си в Германия, Франция и Италия). Като се договаря с други страни производители започна да създава газов картел. Русия също така сформира силен прокремълски лагер в Европейския съюз (главно Гърция и Кипър, все повече Унгария, Латвия и Словакия, и вероятно България, ако се вгледаме по-внимателно). Руските банки и фирми създадоха пета колона в лондонското Сити и в други световни финансови центрове.
Като връх на всичко дойдоха хакерските атаки срещу естонски държавни сайтове и безсрамното неуважение, демонстрирано от Кремъл след отравянето на бившия офицер от КГБ Александър Литвиненко в Лондон.
Да чакаме още година с надежда, че ще дойде някой по-добър от Владимир Путин, е пожелателно мислене. Вместо да чакаме следващия кремълски номер, защо да не минем в контраатака?
Като начало: заслужава ли Русия да е член на Г-8? Очевидно не. Русия беше приета в тогавашната Г-7, за да бъдат стимулирани усилията на Борис Елцин да я направи демократична, свободна и добронамерена. Явно това беше грешка; намерението очевидно се провали. Значи или трябва да бъде изключена Русия въз основа на това, че Г-7 е общество на демократични държави, или да бъде приет Китай и да бъде създаден клуб на големите икономически сили.
Да бъде разширено НАТО – и като компетенция, и като членство. Да създадем кибер-НАТО, за да си помагаме взаимно срещу държавния интернет тероризъм от вида на приложения срещу Естония. Швеция и Финландия може да пожелаят да се присъединят към такъв кибер-съюз; ако са мъдри, ще се присъединят към НАТО, докато все още могат. Да възобновим разширяването на ЕС, специално за Сърбия и Черна гора, като по този начин противодействаме на руското влияние там.
Да забраним на руски фирми да използват международните капиталови пазари, ако не са с чисти ръце. Да си затваряш очите за продажбата на открадната собственост е престъпление. Защо руска петролна компания със заграбени активи (или газов посредник, чийто бизнес е само да бъде на правилното място в правилното време) трябва да се ползва с привилегиите за привличане на капитал в Лондон? Също и Европейската банка за възстановяване и развитие трябва да спре да предоставя смокинови листа на руснаци, които искат да минат за почтени. Абсурдно е да искаш от западните данъкоплатци да финансират Русия, в момент когато тя се къпе в колосални пари.
Да затегнем визовия режим. Ако руски милионер не е добре дошъл в Америка, как може да е добре дошъл в Лондон? Още по-добре – да започнем да експулсираме. Представете си ефекта, ако Америка, Великобритания, Франция, Германия, Канада и Италия – и всяка друга страна, която поиска да се присъедини – експулсират в един и същи ден еднакво количество руски шпиони. Да кажем, по 15 от ГРУ (военното разузнаване), от ФСБ и от СВР (външното разузнаване). Шпионажът, кражбите и вредителството на тези служби сега са дори повече отколкото по време на Студената война. Тогава нека покажем малко от старата си решителност и да го направим съгласувано.
От твърдост има нужда и в други области, например във външните министерства на западните държави. През последните 20 години бяха поощрявани политици, които насърчаваха търговията, инвестициите и приятелските политически отношения с Русия. Ястребите бяха самоубийци в кариерата си. Това сега няма да е от полза за по-твърда, последователна политика.
Твърдостта си има цена. Но бъдещето може и да не е катастрофално, ако Западът пожелае още веднъж да защити това, в което вярва. А политиката “да изчакаме да видим” гарантира катастрофално бъдеще.
Преведе Борислав Скочев