Русия на съд
С британското искане Андрей Луговой да бъде екстрадиран, за да бъде обвинен в убийството на Александър Литвиненко, беше направена първата стъпка към правосъдието. Но в този случай на карта е поставено нещо много повече от съдбата на един човек. Наглото убийство на Литвиненко е тест за готовността на международната общност да отстоява своите фундаментални принципи.
Досега Москва реагираше с тон на оскърбена невинност на твърденията, че зад убийството на Литвиненко стои Федералната служба за сигурност. Същата беше съветската реакция през 1978 след убийството в Лондон на българския дисидент Георги Марков. Помним и как през 2004 държавни представители отричаха Русия да е замесена в убийството на бившия чеченски президент Зелимхан Яндарбиев в Катар, без да знаят, че руските агенти са заснети от видеокамера, когато поставят бомба в колата му.
Днес отричането и обструкциите не са достатъчни. Руската конституция не допуска екстрадицията на руски граждани, но през 2001 Москва подписа Конвенцията на Съвета на Европа за екстрадиция, а през ноември 2006 – меморандум за взаимопомощ с британската Кралска прокуратура, в която са уточнени въпросите на правното сътрудничество, включително екстрадицията. Ако Русия откаже да предаде г-н Луговой, тя трябва да бъде принудена да проведе съдебен процес, който да съответства на международните стандарти.
Отношенията между Русия и Запада все повече предизвикват тревога. Русия би трябвало да е наш сигурен съюзник, тя би трябвало се интересува от създаването на противотежест на китайското могъщество, от защитата от ислямския тероризъм и от заплахата ядрени държави да се появят в нейно съседство. Вместо това днес самата Русия е опасност – тя се стреми да засили влиянието си над съседните страни, като си служи с методи, които напълно противоречат на западните принципи.
Коренът на проблема е в корупцията. Руски чиновници управляват най-големите компании и контролират техните финансови потоци: според някои оценки тези активи са 80% от съвкупната капитализация на фирмите, регистрирани на руската борса. Лицата и организациите, които се борят срещу монополизма на тази олигархия, са планомерно унищожавани.
За да отклонят вниманието от това положение, руските лидери настояват на своето “право” да установят хегемония над страните от бившия СССР и донякъде над страните от Варшавския договор, а също да защитават своите великодържавни интереси, без да зачитат сигурността на Запада. Русия предизвика истинска истерия заради преместването на военния мемориал в Талин, въпреки че и днес, 60 години след войната, в Русия лежат непогребани останките на съветски войници. Русия поддържа сепаратистите в Абхазия и Южна Осетия, но отрича правото на самоопределение на Чечения, вълнува се от американската система ПРО в Полша и Чехия, но ядрените програми на Северна Корея и Иран не я тревожат.
Корумпираната бюрокрация властва в Русия от 1993, когато Борис Елцин незаконно разгони парламента в борба за приватизационните трофеи. Елцин обаче провеждаше прозападна политика и се нуждаеше от западната помощ. При Владимир Путин положението се промени: цената на нефта нарасна от 9 долара за барел през 1998 до 78 долара.
Днес Западът се изправя пред ирационалната позиция на Москва спрямо американските планове за разполагане в Източна Европа на чисто отбранителната противоракетна система и спрямо Иран, Северна Корея, Грузия, Украйна и терористични организации като Хизбула и Хамас. Във всеки от тези случаи става дума не за националните интереси на Русия, а за защита на монопола на руската олигархия върху властта и богатствата. При тези обстоятелства убийството на британския гражданин Александър Литвиненко на британска територия е още един пример, че Москва е уверена в своята безнаказаност.
След смъртта на Литвиненко официалните руски представители направиха всичко възможно да го очернят и се присмиваха, че Западът проявява интерес към убийството му. Вицепремиерът Сергей Иванов, един от основните кандидати за наследник на Путин, говореше за неговия “нисък интелект” и склонността му към провокации: “За нас Литвиненко беше никой.” В документалния филм “Литвиненко: чисто английско убийство”, излъчен по руската телевизия НТВ, убитият беше обвинен, че когато се е разделял с първата си жена, е откраднал парите от портмонето й. В интервю за руския вестник “Известия” на въпрос за молбата на британското следствие да отиде в Лондон за разпит, Луговой заяви: “И какво, аз трябва да зарежа всичко и да тичам в Англия?”
Руснаците – и държавните чиновници, и обикновените граждани – бяха сигурни, че “делото Литвиненко” ще бъде блокирано, както делата за убийствата на опозиционери в самата Русия. И именно заради това Западът трябва да прояви твърдост. Тържеството на правосъдието в това дело е най-важното средство да бъде спрян стремежът на Русия да се върне в света на илюзиите. Този лош навик, наследен от налудната съветска система, не предвещава нищо добро за света, който преди всичко има нужда от истински ценности.
*Дейвид Сатър е дългогодишен кореспондент на The Wall Street Journal и Financial Times в Москва. Работи в Hudson Institute, Hoover Institution и в Johns Hopkins University. Последната му книга, публикувана през 2003, е “Мрак на разсъмване: Създаването на руската криминална държава”
Преведе Борислав Скочев