Корупционният чорап
Нещата започнаха от Валентин Димитров,
директор на столичната топлофикация, и от разкритието за милиони евро, скрити в австрийски банкови сметки на негово име. Случаят бе употребен политически – от Бойко Борисов, който направи публично достояние факта, че политическият чадър над Вальо Топлото, както го наричат феодално закрепостените от неговата „Топлофикация” софиянци, се намира в ръцете на министър Румен Овчаров. И снежната топка се търкулна.
Овчаров отрече, само че едно писъмце от арестувания Димитров до неговите адвокати „случайно” попадна в ръцете на следствието и паралелно с това – на медиите. В него Топлото питаше защо политическите му и бизнес-приятели не му помагат да излезе от трудната ситуация – бяха споменати неколцина, сред които и Р. Овч. Автентичността на писмото бе потвърдена, а публично известните факти, доказващи връзките между двамата, започнаха опасно да набъбват. Стана ясно, че в корупционните схеми по източването на столичната топлофикация са намесени ключови имена от енергийния бизнес – и на първо място твърде близкият до Р. Овч. Красимир Георгиев, президент на фирма „Фронтиер”.
Същият се оказа подслушван от тайните служби
и бе привлечен първо като свидетел, а сетне и като обвиняем по делото. Преди това обаче шефът на Националната следствена служба Ангел Александров най-неочаквано започна дисциплинарно производство срещу водещия следовател Татяна Шарланджиева. Оказа се, че вместо да разследва случая, тя активно е прикривала участието на шефа на „Фронтиер”, като в забатачването на следственото дело дейно участие е вземала и Корнелия Нинова, зам.-министър на Румен Овчаров и член на ВС на БСП, която е „координирала” показанията на Георгиев чрез телефонни разговори преди всеки разпит. В отговор Шарланджиева и нейната бивша началничка Зоя Иванова дадоха пресконференция, на която обвиниха своя шеф в недопустим натиск и рекет върху зам.-министър Корнелия Нинова – с цел лично облагодетелстване и лобиране в полза на определени интереси в областта на хазарта, „Булгартабак” и Държавния резерв. Нинова потвърди казаното от следователките, а шефът на „Булгартабак” Христо Лачев доля масло в огъня, като заяви, че Александров му е искал пари – по 150 хиляди лева месечно за „лични нужди”, че се е опитвал да наложи свое протеже за шеф на „Булгартабак”-София и е търсил компромати за Корнелия Нинова. Р. Овч. коментира, че случаят е чисто криминален и че следовател № 1 просто е искал да припечели пари.На пръв поглед тази теза звучи логично,
като се има предвид, че Александров е протеже на Ахмед Доган и негов личен приятел още от времето, когато е водел следствието срещу него. Посочените сфери на интерес съвпадат с интересите на ДПС – включително политическите такива, тъй като именно „Булгартабак” гарантира безпрекословното послушание на турския електорат. Всъщност обаче става дума за отчаян ход: стотици страници разпечатки от подслушани разговори, раздадени от шефа на следствието на Висшия съдебен съвет, доказват, че Шарланджиева действително е работила в полза на обвиняемите, активно подкрепяна от заместничката на Р. Овч. Нападките обаче бяха твърде драстични и топ-следователят на свой ред си изпусна нервите. Той директно заяви, че е заплашван от Овчаров с цел да „кротне” и да спре да задълбава в делото за софийската топлофикация – включително с физическо ликвидиране, като за целта са използвани посредници. Същите бяха и персонално назовани: Николай Гигов, един от най-големите оръжейни търговци, и Николай Вълканов, бивш вицепрезидент на „Мултигруп”.
Те, разбира се, отрекоха,
както и Овчаров – но прокуратурата започна проверка на всички следствени действия по делото срещу Валентин Димитров и подведе под отговорност както Шарланджиева, така и Корнелия Нинова. Скандалът стигна своя максимум, опозицията поиска оставката и на министъра, и на шефа на следствието, който пък почти веднага излезе в отпуск, за да не пречи на разследването. Не така постъпи обаче Румен Овчаров, който публично заяви, че няма да подава оставка и няма да излиза в отпуск – защото противното би означавало, че „всички са маскари”. Оказа се, че всички са маскари – защото само два дни по-късно подаде молба за отпуск след среща с премиера, който към това отстраняване прибави и уволнението на неговата заместничка Нинова, а за баланс – и за зам.-министъра по бедствия и аварии Делян Пеевски, обвинен покрай скандала за лобиране в „Булгартабак”. Прокуратурата пък образува специална проверка по взаимните обвинения между Р. Овч. и Александров – като официално бе отправена една безкрайно абсурдна покана до ЕС да изпрати свои представители, които да наблюдават разследването, за да се убедят в неговата честност и безпристрастност.
Отговорът можеше да се предвиди – дипломатично ни бе казано да си оправяме сами бакиите – плюс уверението, че това оправяне ще бъде внимателно проследено. Като връх на всичко в скандала бе набъркано и името на самия еврокомисар по правосъдие и вътрешен ред Франко Фратини, забелязан два месеца по-рано в Боровец да кара приятелски ски с Румен Овчаров – плюс упоритата мълва, тръгнала отново от устата на Александров – за снимки на някакви манекенки, в чиято компания прекарвали времето си висшите държавни мъже. Междувременно специалните подразделения на вътрешния министър Румен Петков, чието мълчание по случая бе най-малкото многозначително, направиха внезапен обиск в централата на „Булгартабак” и иззеха огромни количества документация. От думите на самите прокурори стана ясно, че става дума за неизгодни договори за реклами, ощетили държавата със сума, надхвърляща в пъти щетите от сделки с фиктивни договори в „Топлофикация”, които впрочем се изчисляват на около 30 милиона.
Така скандалът постигна равнището,
Незавършена пиеса за министър
© Рада Петкова
на което не може вече да бъде овладян. Големият парадокс в страни като България е, че щом подобен прецедент попадне в светлината на прожекторите, той обраства с допълнителни истини и неистини – и незабавно бива впрегнат за уреждане на политически и икономически сметки между овластените. Така стана и сега – вътрешният министър Румен Петков видя шанс да се пребори с основния си конкурент между политическите „регенти” на премиера, президента Първанов – да изземе най-ценния прерогатив на Овчаров – икономическите контакти с Москва и контрола над основния лост за руското влияние у нас – енергетиката. Стигна се до челен сблъсък – видимо между двамата Руменовци – Петков и Овчаров, а индиректно – между двете лобита в БСП: това на президента и това на премиера и верния нему мега-министър. Само че гигантският медиен шум около този скандал на практика иззе и темите, и медийното пространство по време на изборите за български представители в европейския парламент – и в значителна степен дискредитира БСП в очите дори на твърдите й избиратели. Случи се немислимото: бившите комунисти загубиха на тези избори две трети от гласовете, които получиха на парламентарните – и се оказаха втора политическа сила. От което спечели Доган, който почти изравни своя резултат с този на своите партньори, с което обезсмисли формулата за делене на държавната баница – 3–5–8. Въпрос на време е вече да поиска да заеме ако не равни позиции с БСП, то поне мястото на НДСВ, свило потенциала си до избора на един евродепутат. И дори и да не го направи, Станишев вече няма как да му откаже каквото и да е в задкулисния алъш-вериш. В случай че самият Станишев оцелее – защото непредвиденото разплитане на корупционния чорап доведе до брожения в левицата и до ситуация, в която ремонтът на кабинета е практически неизбежен. Ясно е, че се търси сделка за отстраняването на Р. Овч. и още неколцина министри, както и за махането и на Александров. Проверката на прокуратурата се оказа, разбира се, ялов маскировъчен ход – нямало никакви документални думи за обвиненията, имало само думи и поради това нямало как да се започне досъдебно производство – обяви преди дни Камен Синтилски, заместник на главния прокурор. След около година в следствения арест и Валентин Димитров, от чиито скътани милиони почна всичко, бе пуснат под гаранция. Очевидно паролата ще бъде добре познатото – махнахме виновните (сиреч тези, дето плямпат повече от необходимото), случаят е приключен, забравете.
Само че има един проблем
и той се казва Русия. Румен Овчаров беше практическият приемник на Андрей Луканов, натоварен с мисията да отговаря за руските икономически интереси в България; през него минаваха всички руски проекти в енергетиката – а това е сферата, в която най-непрозрачно се въртят най-много пари. Официалните подозрения срещу него са кокошкарски минималистични – всъщност той е отговорен за много повече – за енергийната примка, която Русия надяна на шиите ни за десетилетия напред с проекти като АЕЦ Белене. И се оказа на прицел не защото е корумпиран, а защото другото „лоби” в БСП – това на президента Първанов и на вътрешния министър Румен Петков – иска да сложи ръка върху стратегически важните и във вътрешнополитически план руско-български контакти. Това обаче няма как да стане без съгласието и одобрението на руснаците. Една дребна подробност: след като по искане на своя премиер Р. Овч. излезе в отпуск, той още на следващия ден замина със Станишев с официална правителствена делегация в Русия. Тогава се заговори, че една от целите на това посещение е да се чуе думата на Путин относно неговата персонална съдба, свързана с крепката енергийна дружба. Въпреки някои песимистични предвиждания нито една среща на делегацията не бе отложена, а Путин й отдели подобаващо внимание и влезе в детайли, които визираха нов руски енергиен проект на Балканите – сиреч нов газопровод и съответно нова цев, прицелена в независимостта на обслужваните балкански и европейски страни. Станишев и Овчаров, разбира се, светкавично се съгласиха. Така че може да има истина в ширещите се напоследък слухове, че съдбата на Румен Овчаров ще бъде сродна с тази на германския канцлер Шрьодер – и че той доброволно ще напусне своя пост, за да стане президент на българо-руски консорциум, който ще действа като регионално поделение на „Газпром” на Балканите. Сиреч от неофициалния руски човек ще се превърне в официалния руски човек в България. С което разплитането на корупционния чорап може да се смята за успешно приключено.
Статията е публикувана в списание „Диалог”, Холандия