Руската “Тръба България”
Като прочетох прогнозите на руските “Комерсант” и “Газета”, честно казано, не повярвах. След цялото безумие с меморандума за АЕЦ “Белене” и договорите с “Газпром” за новите цени на газа и за тръбата “Бургас – Александруполис”, не мислех, че може да се случи още по-голямо предателство спрямо българските интереси и общата енергийна политика на ЕС. Оказа се, че руските колеги са били великолепно информирани и стопроцентово прави в прогнозата си. Русия не само ни вкарва поредния газопровод, с който слага край на нашето участие в евро-американските проекти “АМБО” и “Набуко”, но и предстои да придобие българската газова инфраструктура. За пояснение – “Газпром” открай време се стреми към мажоритарна собственост върху тръбопроводите на страните-партньори, а специално тръбата до Гърция отсега се приема като неразделна част от руската петролопреносна мрежа. Такива са фактите, за които дясната ни опозиция е длъжна да пита и да търси отговорност в парламента, независимо от реакциите на БСП. Социалистите рано или късно ще бъдат принудени да отговорят защо и срещу какво подчиниха националния ни суверенитет на Русия. Нещо, което дори диктаторът Живков само се опитваше, но не успя да направи.
Същността на проблема
Тя се крие доста по-дълбоко от фактите, които изплуват като серни мехури на повърхността. При посещението си в София в началото на май, малко преди Станишев да отлети за Москва, британският консерватор Джефри Ван Орден посочи като основна заплаха за България тоталната й енергийна обвързаност с Русия. В голяма степен благодарение на Ван Орден България се присъедини към ЕС, без да е отговорила на всички изисквания за членството. Сега, насред София, видният тори констатира със съжаление, че с действията си българското правителство уврежда имиджа на страната ни пред партньорите от ЕС.
Не е тайна, че в Брюксел открай време изпитват сериозни затруднения с изработването на обща енергийна политика на съюза. Дори някои от големите държави като Германия, по времето на социалдемократа Шрьодер, подляха вода на единната политика и изолираха Полша от Балтийската тръба. Самият бивш канцлер се опозори пред собствените си съотечественици, като прие директорски пост в системата на руския монополист, но така поне на германците им се изясниха някои детайли от неговото управление. Няма да се изненадам, ако по-скоро, отколкото можем да очакваме, с такава “чест” бъдат удостоени министър Румен Овчаров, а впоследствие и премиерът Станишев. Защото договорът, за който говорим, е бил подготвен внимателно и с пълното съзнание за последствията от сключването му. А първото последствие, което ще бъде само началото на цяла поредица е, че България ще се утвърди като реален, а не хипотетичен троянски кон на Русия в ЕС и НАТО. Припомням, че метафората беше употребена за първи път от руския посланик в ЕС Владимир Чижов по повод предстоящото, все още тогава, приемане на България в елитния клуб. Затова, на нормален език, поведението на кабинета “Станишев” през последната година може да бъде определено като предателство спрямо евроатлантическите ни партньори. Оставам с впечатлението, че столичният кмет Бойко Борисов съвсем не се прави на луд с намеците си, че БСП работи за изхвърлянето на България от ЕС. А изхвърлянето от НАТО би било провокирано още по-лесно, като имаме предвид пословичната любов на държавния ни глава и върховен главнокомандващ към пакта. Пък тогаз – Русия да заповяда, както бил рекъл по друг повод Бенковски.
Степента на риска
Почти няма западен политик, който при контакти с българските си колеги да не посочва рисковете, които произтичат от тоталната енергийна зависимост от Русия – не само за България, а за Европа като цяло. В един от последните си анализи авторитетният “Икономист” посочва интересни факти по темата. Руският президент Владимир Путин примерно определя “Газпром” като “могъщ лост на икономическо и политическо влияние в света”. По този повод анализаторите стигат до заключението, че ако навремето Съветският съюз е имал геополитическа мощ благодарение на военната си машина, а петролът и газът са били само средствата, с които е плащал за нея, то “в днешна Русия енергията е сама по себе си средство за влияние”. Но “Икономист” продължава нататък. За целта “на Кремъл му трябват три неща: контрол върху руските енергийни запаси и производство, контрол върху тръбопроводите през собствената територия и територията на съседите и дългосрочни договори с европейските потребители, които трудно се прекъсват. И трите неща са налице”. Така е наистина, но с допълнението, че България все пак не е съседна територия, а придобиването на българските тръби от руска страна, както сочат предварителните данни по договора, явно предстои.
Нека сега добавим малко статистика. Според проучване на шведското Управление за изследвания в областта на отбраната, от 1991 досега от руска страна е имало 55 прекъсвания на подаването, открити заплахи или принудителни действия чрез цените на енергоносителите. От тях “само 11 не са имали политически предпоставки”. Както се казва, коментарът е излишен, но подробностите не са.
Уязвимостта от взаимната зависимост
Взаимната зависимост е любим аргумент на руската пета колона в България в полза на кремълските амбиции. Логиката е, че колкото ЕС е зависим от Русия като източник на енергоносители, толкова Русия е зависима от ЕС като основен платежоспособен потребител. Без парите на ЕС Русия не би могла да развива новите си находища, да строи нови тръби, да купува технологиите, които не и достигат. Ето тук вече са важни детайлите. Защо примерно московските политици изкушиха Шрьодер, проектът “Северен поток” да заобиколи Полша и Украйна и да влиза директно в Германия? Ами защото като обеми и пари Германия е най-големият потребител в Европа и Русия никога (или почти) няма да си позволи да загуби такъв клиент. И което е не по-малко важно, ако тръбите минаваха през двете споменати страни, тя трудно би могла да си позволи да ги рекетира политически по горната причина. България, колкото и да се пуйчи от време на време, е пренебрежимо малък потребител и от икономическа гледна точка за “Газпром” не би било проблем да врътне кранчето, образно казано, ако политиката го изисква. Защото новият газопровод ще стигне в най-добрият случай до Италия, която от своя страна е подсигурена двойно и без руската тръба. Другите държави по пътя на запад са на нашето дередже. Позволявам си и волномислието, че дори хипотетичните, все още, европейски и американски тръби, захранвани с каспийски нефт и газ, са за предпочитане, дори само заради намаляването на едностранната енергийна зависимост.
В крайна сметка имаме успокоението, че поне политиците, които ни пльоснаха в руския енергиен тиган, са известни. Задача на дясната опозиция е ако не може да попречи на опасните кроежи на БСП, то поне да обясни разбираемо на народонаселението за какво в действителност иде реч. Подчертавам “дясната опозиция”, защото патриотарите от “Атака”, поне досега, се държат не като български патриоти, а като руски сукалчета.
Българският президент Георги Първанов посреща в София американския си колега Джордж Буш на десети юни. Защо ли?!