19 април 2007

По пътя към истината

Константин Чипев

На 16 април папа Бенедикт XVI (екскардинал Ратцингер) навършва 80 години, от които две са на папския престол. Със своя бистър ум и упорство в начинанията той не отстъпва на покойния папа Йоан Павел II и е достоен продължител на делото му. На площада край катедралата "Свети Петър" се събират даже повече слушатели (да не използвам по-силното определение – богомолци), отколкото преди години. За разлика от покойния папа, започнал папуването си на 58 години, сегашният глава на Римо-католическата църква няма много време пред себе си. А проблемите, които го занимават, са труди за решаване. От една страна е секуларизацията (светски, нецърковен характер – бел. ред.) на западния свят с присъщия му постмодернистки релативизъм спрямо ценностните системи, а, от друга, е радикализирането на исляма.

Години наред кардинал Ратцингер заедно с папа Йоан Павел II обосновават и разясняват позицията на църквата по централната дилема – вяра и разум. От това как виждаме взаимоотношенията на тези две области от човешкия дух зависи политическият и социалният живот в планетарен мащаб. Патологични последици може да има както едно крайно увлечение по безусловната вяра, така и прекаленото преклонение пред възможностите на разума да прозре невидимия свят. Епохата на Просвещението, доверявайки се на рационалността, ускори научно-техническия прогрес. Но това доведе до забрава на корените на европейската наука и култура, а те са християнски. Европеецът няма нужда да посещава черкви или да упражнява религията си освен като традиция, изпразнена от съдържание. Такава традиция, лишена от верско усърдие за самоусъвършенстване, няма дълбок корен. Но то и не липсва на стремящия се предимно към охолен живот европеец. На практика Европа се бори да осъществи завета на Волтер (в “Кандид”): да култивира градината си. Колкото и несъвършена да е тя (според Цветан Тодоров). Секуларна Европа не усеща как в своята модерност е трън в очите на ревностните мюсюлмани. Ако оставим на страна фундаменталистите, редовият мюсюлманин не възприема западния начин като самоцел, без да е обърнат към Бога. В борбата срещу такъв живот без Бог, без храм (или джамия) папа Бенедикт вижда общия фронт на исляма и едно обединено християнство.

Обединяването на усилията изисква диалог. Но това не означава размиване на границите. Историята на екуменизма показва, че никой не е готов да остави своите вярвания. Което обаче не означава, че дискусията между отделните деноминации по глобалните проблеми на света през призмата на Бога е невъзможна. Именно към такъв диалог призовават и предишният и сегашният папа. И двамата са изкусни теолози, които рамо до рамо изработват документи като енцикликата “Вяра и разум”. В нея на науката се дава право да изследва природата, но се посочва нейната недостатъчност по отношение на “разума на сърцето” (по Блез Паскал). По въпросите за смисъла, висшия морал, и Битието въобще науката трябва да даде думата на религиозната реч. Но ако тази реч предполага безкритично преклонение пред Слово или Коран, то много лесно може да се стигне до крайностите, наблюдавани в днешно време. Разумът трябва да бъде блюстител на едно уравновесено осмисляне на традицията и догмата. В това отношение ислямът има какво да научи от християнството. Този апел (в речта на папа Бенедикт през есента по време на посещение в Германия) предизвика бурна реакция сред ислямски духовници, макар внимателният прочит на речта да показва ясно за какво става дума.

Надали папата ще успее да напълни черквите на Европа с богомолци. Но това не означава, че религиозността в Европа е на изчезване. Според испанския социолог Хосе Казанова (Ню Йорк) в Америка преувеличават колко са религиозни, докато в Европа е обратното. Не е ясно дали и диалогът с исляма ще доведе до спиране на самоубийствените атентати. По-скоро, едва ли. Но в борбата на тези два фронта папата допринася с речи, енциклики и книги, които остават следа. В тях убедителността се съпровожда със сърдечност. С изненада попадаме на сякаш наши мисли и съмнения, които не очакваме у риториката на един папа. При посещението си в Освиенцим той попита ”защо?”. Защо Господ не спря ръката на убийците? Има ли Бог и къде беше Той тогава? Все въпроси , които този достоен пастир задава като професор-теолог, като кардинал, а по-късно и като папа. И не дава еднозначни или догматични отговори. Кара те да го чувстваш като пътник по същия друм към Истината, на който сме и ти и аз, обикновените миряни.


Константин Чипев живее и работи в Ню Йорк, САЩ, и е добавил в писмото си, че не е католик по кръщение.