2 август 2007

Дано някой ме опровергае

Защо никое правителство не поиска да реши проблема с науката и образованието
Маргарита Грозева
Ст. н. с. в Институт по физика на твърдото тяло

Като милиони българи, гледах по телевизията директно от летището завръщането на медиците от Либия. Вълнувах се и се радвах заедно с тях и близките им съвсем човешки, че една трагедия все пак приключи. Някак си…

Не знам защо, но тази радост предизвика в мен много тъжни и тревожни мисли, нямащи нищо общо с тази кошмарна история. А всъщност може би има.

Спомних си за нещо от новините от предната вечер, което съм сигурна, че мина незабелязано за мнозина. На същото софийско летище пристигнаха три млади момчета – отборът на България, спечелил два сребърни и един бронзов медал на 38-та Международна олимпиада по физика в Иран. Наистина не е кой знае каква новина. Често наши млади момчета и момичета печелят международни награди на олимпиади и състезания по математика, информатика, физика, химия, биология. Все още имаме умни и добре образовани деца. Понякога президентът ги приема лично и ги поздравява, награждава ги, радваме им се и… ги изпращаме от същото летище. Без официални церемонии. Президентът също не идва.

Те отиват някъде в Европа, някъде в Америка, някъде, където наистина оценяват способностите им. И тримата онази вечер казаха, че ще продължат образованието си извън България. Защо ли? Едно от момчетата каза: „Искам да се занимавам с наука, а тук няма условия за това.” Кратко, просто и ясно. Както кратко и ясно преди време отговори на същия въпрос един млад архитект, спечелил най-голямата награда в популярно телевизионно състезания: „Заминавам, защото искам да работя в страна, в която правилата се спазват.”

Вчера министърът на образованието Даниел Вълчев посети един от физическите институти на БАН. Едно рутинно посещение. Както пише в интернет-страницата на министерството „Посещението… е част от кампанията на МОН за фокусиране на общественото внимание върху научната дейност на институтите на БАН.” Чудесно! Дори има полза – министърът е разбрал, че неговата кожа е от „фототип 3 и безпрепятствено може да стои под слънчевите лъчи”, както пише в един от най-масовите вестници по повод на визитата. Но това е 13-то поред посещение на министъра в научен институт на БАН. И затова може би „рутинното” идване фатално се препъна. Пак ще цитирам този вестник: „Млади докторанти от Българската академия на науките причакаха вчера министър Даниел Вълчев пред Института по електроника и му връчиха протестна подписка. Те настояват за среща най-късно до 31  юли, на която да се изясни въпросът с финансирането на науката и с тяхното заплащане.” А както пише в друг, не по-малко масов вестник: „Около два часа министър и учени разговаряха в неклиматизираната голяма зала на института.”

Не бях на тази среща, но разговарях с много от младите хора, които са били там и са питали. Отговорите не ги задоволяват, обидени са от пренебрежителното отношение към проблемите на учените. Но не са се отказали, ще настояват за срещата и ще направят всичко, за да ги забележат и чуят.

Какво искат младите учени? Какво искаме всички ние, чийто живот е преминал в научните лаборатории? Мисля, че основното е едно – младите умни и образовани хора да имат условия за работа тук, да живеят нормално.

Доскоро бях убедена и твърдях, че след 1989 в България нито едно правителство не се е интересувало от проблемите на висшето образование и науката, че държавата няма политика за развитието на науката в България. Това твърдение не се нуждае от доказателства въпреки твърденията на президента по различни поводи, а и на повечето политици (особено преди избори), че науката и образованието са приоритети за държавата. Но напоследък започнах да се съмнявам, че причините са в безхаберието. Мисля, че в последните години вече се оформи държавна политика и тя е насочена към доунищожаване на онова, което е останало от българската наука. А това веднага се отразява и на висшето образование. И все повече и по-млади хора си стягат раниците, защото искат да учат и живеят в 21-ви век. Не се притеснявам за тях – те ще намерят своето място в нормалния свят. Някои от тях може би ще са бъдещи велики откриватели, световни учени, може би Нобелови лауреати. Отново официални лица ще ги посрещат с цветя на летището и ще им връчват медали за принос в прославата на България. Същата, която ги принуди да си търсят нова родина.

Някои казват, че те все ще се върнат някой ден. Може, но като туристи. Защото какво ще заварят тук? Една все опростачена и западаща нация. Една държава, абдикирала от основните си функции, без стратегия за бъдещето, „управляваща” ден за ден, загрижена единствено за интересите на малък кръг приближени. А може би съсипването на българския научен потенциал не се дължи само на леност да се набележи стратегия, а тъкмо обратното: проблемът да е в интерес на властта. Май не й трябват умни хора на държавата. Гласът на гения и неграмотния тежат еднакво в урната. Но имат различна цена и тя после се плаща прескъпо от всички. Не можеш да натовариш два автобуса с учени и да им кажеш за кого да гласуват. Не може да се разчита, че евтината демагогия ще намери благодатна почва в академичните среди. „Прост и глупав народ се управлява по-лесно”, казал млад учен на министър Вълчев. Всъщност само му е напомнил, че се досеща коя е причината за това неизтребимо безхаберие.

И пак ще се върна към „либийската трагедия”. Това е една наистина огромна беда, сполетяла няколко наши сънародници и техните семейства. Но все пак това е много повече лична трагедия, колкото и държавници да се присламчат към нея.

Но искам най-после да си дадем сметка за една национална трагедия, която засяга хиляди семейства, чиито близки са далеч от тях. Които са щастливи, ако видят децата и внуците си през лятото. Една трагедия, която засяга всички. И най-вече бъдещето на нацията.

На вчерашната среща с министър Вълчев са присъствали много журналисти, имало е много микрофони. Може някой да публикува в интернет цялата дискусия. Ще се радвам, ако там се открие нещо, което да ме опровергае.