2 август 2007

Пълзяща рекомунизация с прибежки

Матей Стоянов

Някои сигурно си спомнят вестникарската рубрика „Другите за нас”? Започваше със съветски отзиви за родни успехи, а в края се промъкваше и нещо откъм Запада. Там редакторите пристъпваха като сапьори. Знаеха Сталиновата максима, че когато врагът те хвали, нещо си сгрешил. А и левите западни интелектуалци, дето се прехласваха по тукашното равноправие, но без да са му яли попарата, току-виж, че се изметнали… Затова всеки наш приятел отвъд желязната завеса биваше редовно актуализиран. Това означаваше да се провери дали междувременно не е свил вдясно. Според червените критерии по едно време имаше само двама американски писатели – Хауърд Фаст и Албърт Малц. После остана само Малц, защото Фаст публично се отказа от комунистическите идеи. Постепенно цивилните литератори пооткрехнаха вратата и разрешиха да общуваме със Стайнбек. Но и той ги изненада неприятно, затова заложиха на починалия Хемингуей. Най-после съветският интелигент можеше смело да сложи портрета му в дома си. А на отсрещната стена, където трябваше да е Ленин, окачваше персийски килим.

Връщам се към тези времена, защото реабилитацията на комунизма у нас също се взира назад. Неин обект са най-младите. Те не са обработвани с тогавашната идейна бормашина. Нямат имунитет. Колко му е да им нарисуват ретропейзаж с романтични червени отблясъци? Да подменят миналото, като превърнат палачите в неоценени мъдреци? Това трудно може да стане, ако разказът се води от потомци на звездочелите бойци. Доказано е, че усмивката на Румен Петков предизвиква киселини. Ето защо нашите социалисти решиха да ползват услугите на леви западни интелектуалци. По възможност покойници. Така никога няма опасност да проумеят заблудите си. Да вземем за пример английския писател Греъм Грийн. Психологизмът в неговите криминални и шпионски сюжети, изящният му стил са съчетани с наивната вяра, че някъде в безкрайната руска степ се кове справедливост. Тази вяра е почти детска – с примижаване за зловещите събития, които се случват там. „Искам си своята социална играчка, своя пъстър калейдоскоп от илюзии” – сякаш казва този майстор на перото. Защото за него комунистите са винаги някъде оттатък, достатъчно далече, за да не го разочароват. Това разстояние е украсявало неговите сънища. Същото се опитват да направят днешните реабилитатори на комунизма чрез дистанцията от време. Ако имате часове за губене, погледайте Канал 1.Спокойно могат да въведат рубриката „Другите вместо нас”.

В случая Греъм Грийн е така наречената представителна извадка от левите интелектуалци в неговата епоха. Е, бил католик, но не съвсем, пък търсил друга опора и т. н. Повечето западни леви тогава, за да не се лишат от своето идейно Елдорадо, обявиха Сталиновите репресии за буржоазна пропаганда, икономическия провал на Хрушчов за империалистическа измислица, а безвремието на Брежнев – мирна политика, спъвана от американските военнолюбци. Тукашните агитатори черпеха с пълни шепи от критиките на западните интелектуалци към своите общества. А запита ли се някой защо тамошните леви могат да правят това, а ние тук не можехме да го правим дори в мащабите на жилищния блок? Със сигурност и на левите им е минавало през ума. И странното е, че този модел се оказа толкова устойчив и продължава до днес. Управляващите деца на тогавашните комунисти пак ползват западните леви, за да отклоняват вниманието от криминалната история на своята партия. И се радват на достатъчно местна публика.

Не ви ли омръзна, уважаеми читатели и зрители, да ви занимават непрекъснато с жертвите на маккартизма? Един не особено сполучлив начин да се изчисти американското общество от проникналите навсякъде руски шпиони, специализирали в школите на КГБ „културно” промиване на мозъци. Особено ако знаете какво се е вършило през същото време в източния блок?

Статистиката е достатъчно красноречива за онзи отрязък от време – десетки хиляди убити отсам желязната завеса и стотици хиляди прекършени съдби. Срещу няколко стотин уволнени в САЩ. Не е ли обидно и за самите американци, сърдити на Маккарти или на Буш, да ни навират в очите „драмата” си, за да бъде забравена нашата? Да бъде промито съзнанието на по-младото поколение. Ето как една хронична детска болест в западното общество бива ползвана от тукашните измислени социалисти, за да се присламчат към цивилизования свят. Със съответната претенция за добър произход и хуманистични традиции. За тази цел те си създават съответни културни събития в Европа и САЩ, които ги представят като единствени и неповторими. Всъщност, кога не е било така? Да не би по времето на комунизма да е имало алтернатива на Людмила Живкова и нейните магически сеанси?

Разликата от тогава е, че днес всичко изглежда като естествен процес. За това допринася инерцията, която много от нас обличат като вехт и неудобен, но познат костюм. Не може да се отрече и фактът колко ловко се плъзват по тази инерция реабилитаторите на комунизма. Някога те ползваха термина „пълзяща контрареволюция” за неизбежните пробиви на демократичното мислене. Сега с пълно основание можем да говорим за пълзяща рекомунизация. И тъй като няма кой да й пречи, тя си позволява и чести прибежки.