Един ден
Църквата избухна в огън сред хората, които се бяха събрали, за да оплачат един убит генерал. Покривът рухна върху тях в пламъци и погреба десетки. Но не и главната цел на атентата – монарха, който закъсня и това го спаси.
Малкият зелен и чист град, тежко разтърсен, изтръпна от страх. В новата си история никога не беше виждал това. За минути стотици мълчаливи минувачи оградиха топлите тела и развалини с празни, невярващи очи.
Извършителите на престъплението не подозираха, че ще бъдат първите по терористична смърт в по-голямата част от 20-и век. Бяха преследвани и унищожени от властите. После бяха тихо оправдани, наречени герои и синове на народа. Сетне отново заклеймени.
Въпреки всичко те постигнаха желаното – бяха най-силни в смъртта на другите.
В този ден.
• • •
Бойците на въоръжената съпротива бързо завладяха Пном Пен. В черните си униформи те победоносно обикаляха притихналия и уплашен град. Взривиха банката,сградите на централната власт, чужди посолства. Улиците бяха покрити с цветен килим от непотребни банкноти. Изминаха първите часове на новия справедлив строй. Червените Кхмери дадоха на жителите няколко минути срок, за да се евакуират. Трябваше светкавично да изоставят къщите си и почти цялото си имущество.Само това, което ръцете им можеха да носят.
В този ден огромни десетки километри човешки колони бавно напредваха в непоносимия зной без никаква медицинска помощ, транспорт, с оскъдна храна. Единствената организация бяха войниците, които безстрастно разстрелваха всички, които не можеха да ходят. Край пътищата се появиха големи издути купове от тела.
В първите няколко дни на евакуацията на Пном Пен загинаха двадесет хиляди. Но това беше само началото. Започна планираното изтребление на един милион и половина души.
• • •
В колибата си, дълбоко в джунглите, старецът неспокойно се раздвижи. Навън великолепието на света се разбуждаше.Детска песен звънко се разнесе под клоните на вековното дърво. Човекът, който унищожи стотици хиляди семейства, в заника на живота си беше създал семейство. Пред колибата пeeше 12-годишната му дъщеря. Старецът се усмихна и се заслуша в песента на детето си заедно с песните на птиците. Надигна се, за да иде при нея, но внезапно се хвана за гърдите, сгърчи се и със стон се отпусна неподвижен на рогозката.
В този ден Салот Сар, известен още като Пол Пот, умря с чиста съвест, ненаказан, бързо и спокойно в леглото си. Съдбата странно поиска той да издъхне в деня на черния си триумф преди 23 години.
• • •
Няколко часа по-късно в Ню Йорк В. остави машинално телефонната слушалка на бюрото. Без да вижда небостъргача, който изпълваше прозореца пред него, остра скръб го прониза. На другия край на света беше свършил животът на една жена, с която беше израснал и обичаше.
Зад него някой извика: "Време е за обед."
Не знаеше, че в този ден, но след години, света щеше да напусне друга жена, която обичаше.
• • •
Във Великденската нощ хората край църквата се бяха събрали със свещи в ръце. Опитваха се да запазят пламъка, но силен студен вятър упорито гасеше светлината. Удари дванадесет часа. Тогава изведнъж вятърът се поколеба, разпиля се, сетне утихна, замря. Хората се раздвижиха, отвориха ръце и пламъчетата осветиха тъмния площад. В множеството един мъж се усмихна без изненада, вдигна своята свещ и пристъпи напред.
• • •
Беше безкрайно повтарящият се 16 април. Ден като другите. Но не за всеки.