В края на миналата година списание „Тайм” наруши традицията си да публикува на корицата си най-популярната личност за изминалата година. На обичайния въпрос кой е лидерът за 2006, изданието отговори „YOU”. Всеки един от потребителите на интернет, участник в най-голямото глобално общуване и демократизиране на информацията.
Сред хаоса от мнения и автопсихотерапии обаче могат да се открият и най-автентичните размисли по горещите теми от живота. Постингите имат едно голямо предимство – свободата! В последните години форумите на български език в интернет залиняха, вече трудно може да се открие нещо наистина свежо. Това е най-автентичната диагноза за разрухата на обществото. Но все пак винаги се намират хора, които теглят останалите напред, колкото и вторите да се съпротивляват. И не се уморяват да опитват.
Ти!
Кукловодите
Марко Тотев
БСП, ДПС или задкулисни играчи?
Освен поглед към политическите опоненти, трябва непременно да се прецени и другия, много по-важен противник – различните задкулисни играчи.
Нашата демокрация се назовава често „фасадна”, „олигархична”. Разните сметки за политически действия, обединения, коалиции и др. са нереалистични при повсеместно възприетата роля на действащите в сянка фактори, които диктуват ходовете на партиите. Това е типично в левицата, за БСП се знае, че има вътрешни търкания между различни „кланове”, при социалдемократите открай време ролята на финансиращите фактори е най-съществена. Значението на групи от бившата ДС е общоприето, но се намесват и други, често съвсем неясни фактори от задграничен характер, повечето свикнали да действат на тъмно. Тук напомням за положението във Варна.
Когато десницата обсъжда, приема решения и действа, тя не може да избегне срещата не само с изявените си политически опоненти, но и с понякога непредвидимите ходове на задкулисните кукловоди. Степента на обществена убедителност за осигуряване на осъзната с решителност подкрепа на избирателите и много труден за решаване проблем. Доколко нашият гласоподавател ще бъде в състояние да различи атаките на кукловодите от убеждаването на десните демократи е основен проблем. Тук нямам лично мнение, това е работа на политолози и на т. нар. „PR”.
Константин Тренчев, Георги Петров-Тъпото и Александър Йорданов -
бащите и майките на демокрацията
© Рада Петкова
•••
Нещо не е наред
Асен Кънев
И това се долавя от всички. Живеем в лъжа, живеем в цинизъм и фалш, живеем в мизерия и безверие. Живеем в болно време, обитаваме абсурдна сцена, на която палячовци и марионетки проиграват живота ни. Това, което беше България, вече не е държава, а територия – нищо не свързва живеещите тук – те са тук по неволя, а не поради гордостта да бъдат заедно, не поради достойнството да се нарекат българи. Тези, които можаха, вече си тръгнаха – емигрираха другаде, емигрираха в себе си, емигрираха в смъртта.
Тези, които останаха, вече не са граждани – те не могат и не искат да са. Те обитават не България, а своето кварталче, градче или селце, собствената си окаяна съдба – вече без надежди и без илюзии. Обществото се разпадна на тези горе и онези долу, на малцина спечелили и безкрайно много изгубили. Няма връзка и няма доверие между тях – общественият договор е безсмислен къс хартия, избраниците народни са господари на мълчанието и говорители на себе си.
Останалите мълчат и чакат.
В безвремието на това чакане изчезва България, превръща се от държава в прокълната територия, в която няма държавност, няма ценности, няма морал, няма норми на нормално обществено поведение – има криминална и корпоративна власт, мрежа от взаимообвързани и взаимозависими субекти, зачитащи единствено своя личен и корпоративен просперитет и разчитащи единствено на безкрайните възможности за злоупотреба с власт и корупция. Самата сърцевина на демократичното общество – върховната функция на обществения организъм – да гарантира справедливостта, да работи за общото благо и взаимното зачитане на всеки, който участвува в обществения договор, е безнадеждно загнила. Няма и не може да има държавност и въобще държава там, където правосъдната система не работи, където нейното неработене и мафиотски обвързаности са способни да блокират институциите, където хората не могат да разчитат на закона и поради това предпочитат закона на джунглата.
•••
Други коментари от Юлиан Попов може да прочетете на блога му www.julianpopov.com
„Мегдан, разположен на кръстопът” е добър израз за бъркотията, от която трябва да се тръгне.
Един друг коментар на тази теза е „Един ден ние, Юлиане, дето сме хъшовете сега по тая пуста чужбина, ще дебаркираме на терминала и тогава...”, но надеждата, че българската интелигенция ще повтори примера на предшествениците си от 1890-1910 при изграждането на тогавашна България е много малка.
За мен основният проблем е в причинените от десетилетията комунистически тоталитаризъм „Недъзи на възпитанието, образованието и културата в сегашна България”, изкореняването на които трябва да бъде същината на Антикомунистическата дейност до успешното им поправяне. То се нуждае от десетилетия, ако през това време демографските проблеми не ликвидират страната.
Терминал
Юлиан Попов
Вероятно сте гледали филма “Терминал”. Ако не сте, в него става дума за един особняк (Том Ханкс), който се озовава на летището в Ню Йорк, но по време на полета страната му, някъде в Кавказ, в резултат на битки и преврати, престава да съществува, неговата виза става невалидна, той не може да влезе в страната, но не може и да се върне назад и така месеци наред остава да живее на терминала. Във филма Том Ханкс говори на завален български. Не само това обаче е приликата на филма с България. Има и друго. България е като терминал. Или по-скоро живее в терминал.
В терминала има всичко – ядене и пиене, жени и мъже, дрехи, новини, интриги, душове, книги. Има дори и работа. Терминалът е динамично място, през него постоянно минават хора. Той всъщност зависи изцяло от външния трафик. През него минават важни хора, министри и президенти, мошеници и манекенки, музиканти и затворници. Те пазаруват, ядат, пият, говорят, обитават го за малко и заминават. Някои се връщат, други не. Динамиката на терминала обаче някак не го променя. Той си няма своя физиономия. Независимо от това всички са доволни и щастливи. По своему. Като хора, които са на път и са отседнали за малко.
В България сякаш хората са отседнали. Имат си някакви други намерения и цели, други копнежи и желания, но са отседнали за малко и са доволни. Тези, които твърдят, че хората в България са недоволни, просто не са наясно с терминала България. Затова губят избори по този катастрофален начин. Някои са недоволни от това, че други са по-доволни от тях. Те гласуват за “Атака” и отчасти за ГЕРБ. Но хората не са недоволни от друго, освен от това, че някой друг е много по-доволен от тях. БСП и ДПС са партии на доволните хора. Техните неща се нареждат така, както са очаквали. Те знаят, че нищо няма да се промени драматично, а и те не обичат драматичните промени. Те искат нещата да си вървят по старому, но да има много тоблерони, уиски, джинси, играчки за децата, уокмени, пици и кабелна телевизия. Като на всеки уважаващ себе си терминал.
Всъщност тези, които гласуват за ГЕРБ, също са доволни, но искат малко повече ред в терминала. Затова гласуват за ГЕРБ. И защото с ГЕРБ е по-интересно. Има герой, повече телевизия, малко еротика, която да разнообрази още повече шарения живот на терминала. Затова ГЕРБ, БСП и ДПС са първите партии на европейските избори. Защото хората са доволни от безмитната зона, в която се намират. По време на изборите три четвърти бяха на село, в пицарията или пред телевизора и въобще не се надигнаха да гласуват, защото също не щат промяна и са доволни от това, че терминала е зареден добре. Другата една четвърт някак по инерция, по инструкция или от странно чувство на загриженост за терминала са отишли да гласуват. В общи линии обаче всички са наясно, че терминалът зависи от външния трафик.
Дали ще идват много хора и тръби от Русия; или много субсидии от Брюксел; или пък подаръци от децата, които сервират, зидат или карат таксита в Лондон, Мадрид или Ню Йорк; или пък ще докарат военни бази от САЩ; или пък много хора ще надойдат да прекарат по две седмици на морето – все нещо ще преминава, ще идва, ще оставя и ще захранва терминала. А трафик в следващите години се очаква. Щат не щат, от Брюксел ще идват и ще пращат. И от Вашингтон. И от други места. Няма как България да остане встрани от трафика. Затова всички са доволни.
Има, разбира се, и една фантазна вероятност. Пътниците да вземат съдбата на терминала в свои ръце. Да кажат: “Това е нашата страна, не можем само да разчитаме на външен трафик, искаме ние да решим как да изглежда тази страна.”
Тази версия е малко вероятна, просто защото хората се задоволяват с малко. И малкото, което имат, ги удовлетворява. И така, за разлика от Том Ханкс, България може да си остане завинаги в комфорта на международния терминал.