В края на миналата година списание „Тайм” наруши традицията си да публикува на корицата си най-популярната личност за изминалата година. На обичайния въпрос кой е лидерът за 2006, изданието отговори „YOU”. Всеки един от потребителите на интернет, участник в най-голямото глобално общуване и демократизиране на информацията.

Сред хаоса от мнения и автопсихотерапии обаче могат да се открият и най-автентичните размисли по горещите теми от живота. Постингите имат едно голямо предимство – свободата! В последните години форумите на български език в интернет залиняха, вече трудно може да се открие нещо наистина свежо. Това е най-автентичната диагноза за разрухата на обществото. Но все пак винаги се намират хора, които теглят останалите напред, колкото и вторите да се съпротивляват. И не се уморяват да опитват.

31 май 2007

Ти!

Ноември, 2002

Националният интерес срещу химерата

хГенчо

Какви са доказателствата за съществуване на една толкова вездесъща скрита власт. Според мен в преструктурирането на фона, на мизансцена на политическия театър, където е сцената на ченгетата. Във физиката съществува красивата техника на нарушените симетрии – полета, деформиращи вакуума, които могат да остават скрити и в някой енергиен мащаб и изведнъж да се проявят – и Големият Взрив се разлита, електронът се облича с маса, и какво ли не още помежду им. Силните идеи имат свой живот, стига да се възприемат с малко повече платонизъм. Когато пред очите ни шареният фон на политическия театър започне да се пренарежда, за момент придобие очертанията на желязна озъбена римска фаланга, мачка и помита всичко пред себе си, след което отново се разпадне на пъстри и глуповати групички от индивиди, съюзи и партийки – тогава можем да сме сигурни в наличието на скрити силови полета, които далеч от очите го деформират. Кои са тези сили е ясно, защото фонът на политическия театър е сцената на химерата, истинската партия на ченгетата. Такова озъбване видяхме на няколко пъти – когато се сваляше първото правителство на СДС, когато се омаскаряваше второто, когато стане въпрос за унищожаване на съветска ракета или реактор, когато е засегнат важен руски интерес.

Венцеслав Димитров и Димитър Луджев мислят стратегията на СДС…
Венцеслав Димитров и Димитър Луджев
мислят стратегията на СДС…

© Рада Петкова


… Вече е измислена. Към нея се присъединяма Маргарит Мицев, забогатял от пестене на закуски. Ал. Джеров гледа към икономическия корифей
… Вече е измислена.
Към нея се присъединяма Маргарит Мицев,
забогатял от пестене на закуски.
Ал. Джеров гледа към икономическия корифей

Аз се опитвам да предам усещането, по-скоро знанието за едно силово поле, което поляризира политическия фон у нас. Поле едновременно вездесъщо, проникващо във всички области на обществения живот и същевременно оставащо извън обсега на институциите, недостатъчно осъзнато от общественото мнение, прикривано от медиите, една скрита власт. Тази власт може да се разпознае по сходния начин, по който мобилизира „независимите” структури на обществото в защита на добре известни имперски интереси.

Вие ми възразявате с аргументи за националния интерес. Искам да ви напомня, че националният интерес не се постулира. Той е функция, която подлежи на изчисляване. В цивилизованите страни с това се занимава информираното обществено мнение във взаимодействие с политическата класа и медиите. В България тези последните се контролират от химерата. За да може въобще да започне спор по истински важни въпроси, българският национален интерес трябва да попадне във фокуса на обществото, непрекъснато да се формулира и изчислява от общественото мнение – националния интерес срещу интереса на химерата.

Днес повече от важните обществени въпроси са затлачени от лъжи и клишета, усукани са на зли възли от омраза и демагогия. Към тези въпроси принадлежат и вашите примери, с които ми възразявате – съветските ракети и ядрените реактори. Спокойно можете да прибавите още – корупцията на правителството на СДС, войната на НАТО в Югославия… По всичките тези теми трябва да се говори дълго, подробно да се обяснява, дотолкова са диви понятията на масовата публика по тях. Аз вече направих опит да навляза в темата за корупцията в мои предишни постинги. Бих се захванал и с някоя друга излюбена от химерата опашата лъжа, но да отговарям с добросъвестни анализи на всяко подхвърлено клише, това е handicap, няма кой да го оцени в България. А твърде много уважавам своите опоненти и хората, които ме четат, за да отговарям като квартален агитатор. Затова завършвам отговора си тук, и добавям един цитат от Едмунд Бърк, отлично прилягащ на нашата Антисистема, истинската пречка на автентичното и органично развитие на обществото.

With this Republic, nothing independent could coexist. Reflections, 1790
„Evil is powerless if the good are unafraid” – Ronald Reagan, 1981

 

•••

Народът се хлъзга към племенното начало

Nochevski

Искам да ви напомня, че националният интерес не се постулира. Той е функция, която подлежи на изчисляване. В цивилизованите страни с това се занимава информираното обществено мнение във взаимодействие с политическата класа и медиите. В България тези последните се контролират от химерата.

Към точната констатация на хГенчо искам да добавя още: единен национален интерес съществува, когато имаме НАЦИЯ. Не е нужно да се обяснява подробно познатото разграничение между „племе”, „народ” и „нация”, но нека все пак го припомним. Племето е просто разширение на рода; голяма група хора с общ родов и етнически произход. Племето може да няма своя родина и, като правило, е с бедна материална и духовна култура. „Народът” вече е спойка от едно или няколко племена (не е задължително да са от един етнос), със своя обща територия, история и култура. За да говорим за „нация”, трябва да са налице общи духовни ИДЕАЛИ, които да обединяват мнозинството от народа и въз основа на които той да гради своята нравственост и държавност, да преценява своята история и бъдеще.

Ще си позволя кратък пример от Библията: историята на евреите. В началото те са един малък род, родът на богатия Тара от Ур Халдейски и на сина му Авраам, заведен от Бога в Ханаанската земя. Впоследствие този род от 70 души отива в плодородния и цивилизован Египет, където за около 400 години нараства до многобройно племе от 12 колена. Племето на израилтяните (по името на предшественика им Израил) е все още без своя страна, без своя писменост и култура и фактически без история. Рождени дати на Израил като народ са Изходът (т. е. освобождението от робство) от Египет, сключването на Синайския завет с Бога и влизането в Обетованата земя. Първото събитие слага началото на тяхната самостоятелна история (и до ден днешен се отбелязва с най-големия им празник, Пасха), второто им дава общи закони и нравствени принципи, а последното е придобиване на обща територия, на тяхна родина. Както показва обаче по-сетнешната им история, предстои още дълъг път до ИЗРАСТВАНЕТО – да, това понятие е най-точно, – на Израил до нация. Получаването на определени територии от отделните колена, липсата на духовна спойка и влиянието на околните езически народи води до разпокъсване и упадък, до рушене на държавността. Народът се хлъзга назад към племенното начало, често изпада в междуособни войни. Така се ражда идеята за единната и силна монархия, осъществена при Давид и сина му Соломон.

Тази държава има обаче и Божието благословение; организирана е около един общ религиозен и духовен център, който е Храмът в Ерусалим. Израил има вече и своя държавност, институции, над четири века история в Обетованата земя. Уреденият (за времето си) живот обаче носи нови изкушения, довели до нов духовен упадък и накрая до Вавилонския плен. Възстановяването на Израил започва пак от духовността: повторното изграждане на Храма, поучаване на народа в Светото Писание и създаване на първите книжнически школи. По времето на земния живот на Исус Христос Израил с пълно право може да се нарече НАЦИЯ – макар и без независима държава и въпреки острите вътрешни политически и религиозни борби, но със силно чувство за духовно единство и с осъзнат идеал: живот според Божиите заповеди, който рано или късно ще доведе до благоденствие, политическа свобода и справедлива държавна уредба. (Защо този народ не припознава своя Месия и Спасителят на света е отделна и крайно любопитна тема.)

Сега да се върнем на отправната точка: „Може ли в момента да се говори за българска НАЦИЯ?” Според мене не. Зараждането на българска нация като духовна общност започва през Възраждането, въз основа на общоприетите тогава християнски ценности. (Да не забравяме, че първите възрожденци са до един духовници. Естествено, не всички тогавашни българи са били вярващи, но те са споделяли християнските ценности.) За разлика от гърци и сърби, наблегнали на въоръжената борба, българинът обръща нужното внимание на пробудата, на просветата и образованието, на отварянето към цивилизования свят. Общите национални идеали, формулирани вече в политически контекст, пряко са произтекли от това духовно състояние на нашия народ. (Ще повторя пак една своя мисъл, че делото на Раковски и Левски не би имало никакъв шанс за успех един или половин век по-рано.)

Но за какви общи национални идеали може да се говори днес? След половинвековно рушене на духовността и на християнските нравствени ценности, след планираното и последователно осъществявано разделение на нацията: селяни срещу граждани, работници срещу интелигенти, правоимащи срещу неправоимащи, „политически правилно ориентирани” срещу „народни врагове”. Крещящата липса на общи идеали води и до пълно разминаване в оценката за нашата история и за нашата държавност. Извинявам се, но какво общо мога да имам с човек, който ми повтаря „колко хубаво беше при бай Тошо” и как „ония, седесарите, разрушиха държавата”? Да, граждани сме на една страна, говорим един език, но сякаш живеем в две различни Българии, с две коренно различни истории.

Ясно е, че засега не може да има и общ „национален интерес”; за мен той се състои например в приобщаването ни към Европа и НАТО и в разгръщането на частната инициатива, а за него – във „възстановяването на дружеските отношения с Русия” и в носталгичното очакване да се върне държавното планиране и контрол. Така че „изчисляването на националния интерес” (хГенчо) задължително преминава през ново духовно възраждане на България, способно да формулира нови и съзнателно приети от мнозинството национални идеали. Кой ще се включи в такова възраждане, е въпрос на личен избор – както и наш личен избор е да не стоим със скръстени ръце и да гледаме как българското съзнание се люшка някъде между „племето” и „народа”. А междувременно да даде Господ ярки политически личности, които да бранят държавния интерес. За да не се затрием и като държава, докато чакаме новото Възраждане.