Проблемът с познанието
„Аз” и „Ние”
Съществуват два противоположни начина на мислене, възприемани от нас по отношение на практичните въпроси, които бихме могли да наречем отношението „Аз” и отношението „Ние”. Като един рационален човек, аз възприемам света като театрална сцена, в която аз и моите цели заемат централна позиция. Аз действам, за да увелича властта си, за да придобия средствата, чрез които да реализирам целите си, за да привлека други на моя страна и за да работя с тях върху преодоляването на препятствията. Това отношение „Аз” е вкоренено дълбоко в психиката, тъй като то определя отправната точка на всяко едно практическо разсъждение и съдържа незаличим белег за това, което отличава хората от останалата част от природата – а именно свободата им. В известен смисъл животните също са свободни: те могат да избират, извършват неща както свободно, така и подлагайки се на ограничения. Но животните не са отговорни за извършваното от тях. Те не са призовавани, за да оправдаят поведението си, нито са убеждавани или разубеждавани чрез диалог с другите. Тази странна характеристика на човешкото положение е обърквала философите още от времето на Аристотел; тя е и в основата на всичко, което е от най-голямо значение за нас. Всички онези цели, превръщащи човешкия живот в нещо наистина стойностно – справедливост, общност, любов – произтичат от споделената отговорност на хората, откликващи един на друг както „Аз” към „Аз”.
Зад всички мои проекти обаче стои един друг и доста различен начин на мислене. Аз съзнавам, че принадлежа към даден вид и че този вид има място в природата. Съзнавам също и че ние сме част от света, към който сме се адаптирали. Докато начинът на мислене „Аз” се стреми към промяна и подобрение, преодолявайки предизвикателствата, предоставени от природата, начинът на мислене „Ние” търси застой и приспособяване, потвърждавайки, че ние и нашият свят сме едно. Нещата, заплашващи равновесието между хората и заобикалящата ни среда, било то посредством унищожаването на тази среда или подкопаването на човешката природа, събуждат в нас дълбоко чувство за тревога и дори за светотатство. Начинът на мислене „Ние” ни подсказва, че не трябва никога да нарушаваме двете фиксирани отправни точки в нашата вселена – околната среда и човешката природа. Това отношение би могло да бъде остатък от предисторически събития, подсъзнателен спомен за изначалната хармония между „нашите ловуващи предци” и техния естествен дом, от които нашият вид се е откъснал по време на пътешествието си в дебрите на познанието. Но то продължава да оказва влияние върху практическото ни мислене, изпълвайки съзнанията ни с мисли за невинността от времето преди падението на Адам и Ева.
Ще ми възразят, че човешката природа не е непроменима. Начинът на мислене „Аз” неуморно следва пътя на изобретенията и с това радикално променя фокуса и целта на човешкото поведение. Да вземем например телевизията. Ето едно технологично постижение, променило нашия свят. То е източник на удоволствие за милиарди хора, съветник и информатор, който държи хората вкъщи, забавлява ги приятно, предпазвайки ги от евентуални уличните стълкновения. Това поне е добрата страна на телевизията. Но както всичко високотехнологично, тя си има и лоша страна. Ефектите на телевизията върху физическото състояние, затлъстяване вследствие на заседналост, сърдечни болести и цялостна апатия, могат да бъдат наблюдавани навсякъде. Такива са и мисловните ефекти: разсеяност, неспособност за разбиране на абстрактни доводи, повишен апетит за визуален стимулант, увеличена агресия по време на обичайни занимания и изтощителна пристрастеност към причинителя на всички тези неразположения – движещия се образ на екрана. Всичко това е нагледно документирано (а в „Телевизионната пристрастеност не е просто метафора” – статия в сп. ”Scientific American” от февруари 2002, авторите правят пробив в идентифицирането на неврологичната причина за тази зависимост от телевизия). Позовавайки се на разбирането ни за човешката природа, за способностите й и за човешките добродетели, онези от нас, които обърнат нужното внимание на изразените доводи, ще контролират времето на децата си пред екрана или ще опитат да програмират телевизионния си приемник с вграден сензор. Ако не успеем да се справим с това, ще стигнем до решението на ерехонианците и ще постъпим както моя баща, който след патетична реч за вредата, която ние хората причиняваме на самите себе си, поглъщайки пасивно развлечението, което би трябвало да създаваме активно, метнал уреда през прозореца и после се втурнал надолу по стълбите, за да го довърши с чук.
Промяната в човешката природа вследствие на телевизията обаче е и малка, и лесно контролируема. С нея можем да се справим, като ползваме добрите стари морални, благоразумни норми. Децата, отгледани с телевизия, могат да разберат някой, който им казва, че съществуват и други, по-добри начини на развлечение; има ясни примери за пристрастени, които внезапно и решително изключват телевизора. Телевизията все пак не ни е подтикнала да променим списъка си с човешки ценности така, че в него да бъдат включени апатията и воайорството, или пък да бъде омаловажен стремежът към кураж, справедливост и саможертвена любов. Общо взето, телевизията оставя представата ни за щастие непроменена. Действително, тя е доказала, че не е нищо повече от мост към други, по-радикални форми на развлечение и комуникация. Но ние сме склонни да мислим, че е най-добре да възприемем този технологичен напредък, да се разтушим със способността на хората да се приспособят към тях и да ги интегрираме в нови форми на общество и нови начини за връзка с другите от нашия вид. Тъй като този вид не се е променил, нито пък неговите нужди.
Това обаче ме връща към антиутопията на Хъксли. Както той е предугадил, подобно безгрижно поведение не може да бъде предприето, когато сме изправени пред онези технологични подобрения, които правят човешкия живот подвластен на самите нас. От морална гледна точка биотехнологията е изначално проблематична. И причината не е само в това, че проучванията, необходими за развитието на технологиите й, включват манипулации над живи организми – както животински, така и човешки – по начини, които някои биха сметнали за неморални. Самите техники са пагубни от самото начало. Подобно на други технологични подобрения, те също могат да бъдат приложени както в полза на човечеството, така и в негова вреда. Но както и да бъдат употребени, когато са приложени на нас, те ни променят по начини, оказващи влияние върху представата ни за самите нас. Тъй като моралните ни убеждения произтичат от разбирането ни за човешката природа, тази промяна ни оставя объркани и неспособни да различим правилно от грешно в действията ни. Някои приветстват това развитие, вярвайки в тезата на Ницше за необходимостта от издигане извън рамките на човешката природа в свят „отвъд добро и зло”. За други обаче пророчеството на Ницше за Свръхчовека и неговия следсмъртен свят би трябвало да служи като предупреждение. Според такива хора съществува осезаема нужда от специален президентски съвет по биоетика, чиято мисия е „да предприеме задълбочено проучване относно хуманното и морално значение на развитието на биомедицината и поведенческата наука и технология”.
Която и насока да изберем, трябва да признаем, че се намираме в повратен момент за способността ни да променяме биологичната ни природа. Вече имаме силите да избегнем плодовитостта, както и да я предизвикаме. Можем да създадем живот в лаборатория и да го отгледаме ин витро. Можем да наблюдаваме ембрионите за генетични увреждания и да решим, базирайки се на резултатите, дали те би трябвало да оцелеят. Можем да внедрим нови гени в части на тялото на зрял човек, а скоро ще сме в състояние да ги внедряваме в гамети и ембриони. Както специалистът по оплождане Робърт Уинстън предположи по време на лекцията си в Мелбърн на 13 май 2001 – има надежда, че бихме могли да организираме отстраняването на гена, причиняващ бета-таласемия (форма на анемия) – ген, носен от един на всеки седем жители на остров Сардиния. Можем да заменяме части на тялото с изкуствени варианти и да трансплантираме органи от едно тяло на друго. Можем да поставяме компютърни чипове в тялото – а може би скоро и в мозъка, за да подобрим паметта или дори интелигентността. Намираме се пред прага на терапията със стволови клетки, която би могла да излекува някои форми на слепота. Всички тези постижения ни очароват и алармират едновременно. Те обещават облекчение от дегенериращи болести, но същевременно и подкопават тази „фиксирана точка”, върху която е съсредоточено нашето отношение „Ние”, фиксираната точка на човешката природа – неизменността на която е била защитавана от религията чрез доктрината, че ние сме създадени по Божия образ и подобие и следователно сме неизменни като Него.
Следва>>
Източник http://www.technologyreview.com/Infotech/18652/page3/
Преведе Цвета Петкова