Опасното познание – 3
Роджър Скрутън е професор изследовател в Института за психологични науки в Арлингтън, Вирджиния и автор на над 30 книги, включително и „Модерна философия”.
Тревогата от възрастта
Човешките страхове са най-ясно доловими в очакването на старостта. В миналото, когато общоприетото схващане бе, че продължителността на човешкия живот от шестдесет или седемдесет години е предопределена свише, когато лекарите не виняха себе си за смъртта на осемдесетгодишните си пациенти и когато недостигът на медицински ресурси означаваше, че младите са с предимство за тяхното ползване, старостта не представляваше етичен проблем. Лекарства, увеличаващи шансовете за дълголетие, бяха приемани като безспорни облаги. А старата Хипократова клетва, с която лекарите се посвещават на целта да възстановяват здравето и да не нанасят вреда на пациента, изглеждаше достатъчна, за да разрешава редките морални дилеми.
Подмяната на ставите, присаждането на органи и възможностите на клетъчно-стволовата терапия – само някои от техниките – промениха всичко това. Старостта бързо се превръща в заболяване сама по себе си, и то в такова, което може да бъде удължено далеч отвъд познатите в миналото граници. Възрастните хора могат да бъдат поддържани живи с част от органите си, дарени или поръчани от по-млади хора. Един ден, в не толкова далечното бъдеще, те ще бъдат закърпвани със стволови клетки от ембриони. И с всяко медицинско постижение се откриват нови начини за умиране наред с новите начини за причиняването на неописуема вреда на другите. Докато биотехнологията продължава да отлага деня на разплатата, старостта се превръща в дори още по-забележима реалност сред нас – до момента, в който след няколко десетилетия ще има цели общества, в които мнозинството е над петдесетгодишна възраст.
Вторият закон на термодинамиката
за постоянното увеличаване на ентропията изглежда означава, че в крайна сметка всички системи ще навлязат в безредие – включително и ние самите – и че следователно би било нормално да приемем старостта и съпътстващите я заболявания с цялото спокойствие, на което сме способни. Би ни било по-лесно да го направим, ако следваме предците ни и асоциираме старостта с мъдростта и достойнството. Стремейки се към мъдрост, старите хора продължават да са от полза за младите и така си осигуряват единственото земно съществуване след смъртта, което е от значение – любящият спомен за тях на онези, които са все още живи. Поне така мислеха хората. Но за Обри де Грей – силно противоречив, самоопределил се „теоретичен биогеронтолог”, нещата съвсем не стоят по този начин. Отговорът на моралните проблеми на дълголетието според него е в замяната на дълголетието с неограничена продължителност на живота, така че всички ние да имаме възможност да бъдем вечно млади. Фикс-идеята на Де Грей за намирането на еликсира на вечния живот, описана от Шъруин Нюланд в броя от февруари 2005 на неговото списание, със сигурност представлява изключителен случай на технологична увереност. Разрухата, аргументира се де Грей, е обратима: внесете достатъчно количество енергия в дадена система и редът може да бъде съхранен за неопределено време. В случая със стареенето ще трябва да обърнем хода на всички процеси, водещи до колективното самоубийство на колония човешки клетки. Трудно изпълнима задача вероятно, но не такава, която можем да отхвърлим априори.
Накъде върви светът извън магистралите
А ако проектът на де Грей успее?
Начинът на мислене „Аз” ликува при мисълта за безсмъртието; но отношението „Ние” ни кара да се колебаем. Представете си един свят, в който всяко човешко същество би могло да съществува вечно – като изключим инцидентите. Ако планетата трябва да понесе тежестта на безсмъртните си пасажери, броят им би трябвало да е строго ограничен. Репродуктивността от един момент нататък би следвало да стане неприемлива. Ресурсите би трябвало да бъдат прецизно разпределяни, а недостигът – избягван. Защото тези вечни същества биха били опасни – особено едни към други. Те биха намерили начини да упражняват и да устояват на агресия и тези способности биха им гарантирали огромна преднина пред всички смъртни съперници – пред всичко друго освен самите тях. Животът сред безсмъртните би бил страховит отвъд границите на въображението; съществуването му би било зависимо от строга система на тоталитарен контрол, която би забранила обичайните форми на човешко щастие, най-малкото отглеждането на деца и любовта към тях. Ожесточени от векове наред цинични отношения, безрадостните хищници биха се дебнали един друг в търсене на малките, оскъдни преимущества – единственото, към което си струва да се стремиш в свят, в който всичко е разпределяно от комитет от безсмъртни властници.
Моралният антагонизъм
Не че светът на изкуството и литературата е мълчал по този въпрос. Поезията, драмата, живописта и музиката ни показват, че смъртността е безвъзвратно вплетена в човешката схема; че нашите добродетели и любов са добродетелите и любовта на умиращи същества; че всичко, което ни кара да се ценим високо един друг, да се жертваме, да извършваме възвишени и героични постъпки, е изказано в предположението, че ние сме крехки и мимолетни със само краткотрайни претенции върху нещата в този свят. На тази основа Леон Касс привежда доводи в полза на това, което той нарича „благословията на крайността” – за дълбоката връзка между нещата, които ценим, и преходността на живота.
Не така вижда нещата Обри де Грей. Той казва на Нюланд, че „правото да живееш толкова дълго, колкото решиш, е най-основното право в този свят”. Де Грей заглушава всички морални опасения по отношение на неговата мисия, заявявайки вярата си, че той има морално задължение да я изпълни. Каква по-голяма облага може да бъде предложена на човечеството от тази, която преодолява проклятието на Адам и превъзмогва най-големия ни страх? Колкото до бъдещите поколения и любовта към децата, според де Грей досега възпроизвеждането е било просто това, което е прието, резултатът от индоктринирането на ценности, които няма да имат място сред безсмъртните.
Де Грей твърди, че ние имаме морално задължение да предоставим на хората избора колко дълго да живеят. Шъруин Нюланд с право протестира, че „подобно на всички други негови формулировки, тази – идеята за неограничена свобода на индивидуалния избор – е извадена от контекста на неговата биологична и социална среда. Както всичко останало, и тя е третирана по-скоро ин витро, отколкото ин виво”.
Но тогава не е ли това посоката, в която вървим? Обитателите на прекрасния нов свят на Хъксли са произвеждани ин витро и в действителност никога не напускат епруветката. Те също имат „неограничена свобода на избора”, но това е илюзорна свобода, тъй като техният контролиран досег с реалността им предоставя само тези преживявания и амбиции, които позволяват техните създатели. В техния свят няма място за добродетел, любов или саможертва, понеже те не са отговорни за нищо от това, което им се случва, и за нищо от това, което правят. Самотният „дивак”, скърбящ за майка си и възпитаващ духа си с Шекспир, реагира на спектакъла на този свят, извършвайки самоубийство. Защото това е един свят без смисъл, свят, в който нормите, придаващи морално значение на нещата, вече не са в сила.
Следва>>
Източник http://www.technologyreview.com/Infotech
Преведе Цвета Петкова