Аве, Цезар! Родените да плащат те поздравяват!
Неизвестно лице е закупило от Швейцария за нуждите на Министерството на отбраната седем витлови учебни самолета "Пилатус”, съобщават медиите. То обаче не ги е купило с лични средства, както би могло да се очаква при подобно анонимно действие, а с пари на военното министерство. При това за тях то е дало 33 млн. евро, въпреки че реалната им цена е 14 млн. долара.
Още по-голямо объркване внася фактът, че това лице не е тогавашният военен министър Николай Свинаров. “В прокуратурата няма данни, уличаващи в престъплението Николай Свинаров”, заяви главният прокурор Борис Велчев. Затова прокуратурата започна досъдебно производство срещу неизвестен извършител. За длъжностно престъпление с цел набавяне на имотна облага.
Също така става ясно, че Николай Свинаров не знае кое е търсеното лице. Иначе той несъмнено би го съобщил на прокуратурата, за да не се лута тя като глуха кучка. По същите съображения трябва да изключим и главния счетоводител на министерството, който очевидно не помни на кого е дал парите.
От тези факти можем да възстановим картината на въпросната сделка, както си я представят разследващите лица. Липсващите детайли, като например конкретния диалог, пресъздаваме приблизително, като използуваме характерната за военните среди лексика:
В кабинета на Свинаров влиза неизвестен служител.
“Копеле, открих едни самолети – не ти е работа. А и цената е страхотна!” – обръща се той към министъра.
“О кей, пич – отвръща Свинаров, който в този момент си проверява пощата на компютъра и е малко нещо разсеян. - Отиди в счетоводството да ти дадат пари. Само че да сме наясно – не искам никакви комисиони!”
“Разбрано, шефе!” – отговаря служителят и хуква да купува самолетите.
След това обаче, нали е бил разсеян в момента, Свинаров забравя кой е бил този служител.
Ние разбираме от военни самолети по-малко и от военния министър, затова няма да задаваме въпроса кой и защо ще се обучава на тези самолети, след като никоя армия на света вече не използува витлови самолети. Ние също така сме убедени, че министър Свинаров е чист както пред закона, така и пред съвестта си. Но сме компетентни да отбележим следното: с тази си постъпка Свинаров става първият известен в историята военен министър, който е поел негативите на една съмнителна сделка, а е оставил позитивите на някой друг.
А тези позитиви съвсем не са малки. Разликата между действителната цена на самолетите и платеното за тях, ако смятаме в левове, е около 44 млн. лева. Ако неизвестното лице е получило като комисиона 10% от тях, то си е тръгнало с близо 4 и половина милиона лева по-богато. Това е типична проява на Петия начин за харчене на пари, описан за пръв път от Института за битпазарна икономика.
Все пак станалото не бива да се драматизира. То е рутинен случай на длъжностно престъпление, който не може да се сравнява например с отвратителното престъпление на наши войници в Ирак, показано и по телевизията, при което те, докато раздават минерална вода на местното население, обсъждат женските качества на едно момиче. Затова и министерството, за разлика от случая в Ирак, не провежда вътрешно разследване.
Единственото, което можем да посъветваме Министерството, е да си записва все пак в една книга имената на тези, които правят покупки за нуждите на отбраната. Това може да се окаже много полезно в случаи като този.
• • •
Приложение:
Не много отдавна известният икономист и нобелов лауреат Милтън Фридман формулира в достъпен вид четири основни начина за харчене на пари. Нека ги припомним:
1. Харчене на собствени пари за собствени нужди. Като резултат много внимаваме колко харчим и за какво харчим.
2. Харчене на собствени пари за нуждите на някой друг. Тогава също внимаваме колко харчим, но не внимаваме толкова за какво ги харчим.
3. Харчене на чужди пари за свои нужди. Тогава много внимаваме за какво ги харчим, но не и колко харчим.
4. Харчене на чужди пари за чужди нужди. В този случай не ни е грижа нито колко харчим, нито за какво ги харчим.
Като стигне до точка 4, всеки веднага се сеща за държавния бюджет. Разходната му част изглежда построена на този принцип. И това се изтъква като една от причините за неефективността на държавните разходи. Това до известна степен е вярно, поне що се отнася до регламентираните разходи, като тези за заплати и пр., които се извършват почти автоматично. Но когато трябва да се вземе решение за непредвиден разход, нещата не стоят така. Все пак, съгласете се, харченето на пари, па били те и чужди, за нуждите на някой друг, не е никакво удоволствие. Дори взимането на решение за това представлява усилие. А чиновникът, както знаем, избягва усилията. Добър пример за това са милионите във фондовете за развитие, предоставени безвъзмездно от ЕС, които така си и стоят небутнати.
Ако разчитахме само на описаните четири начина, светът щеше да е застойно място. Бюджетни излишъци щяха да се трупат от година на година и държавната служба би била толкова непрестижна, колкото извозването на битови отпадъци. Което само по себе си е парадоксално, защото поддържането на чистота все пак е благородна дейност.
За щастие, природата и в този случай е намерила изход. Съществува и пети начин за харчене на пари, който Фридман не споменава. Ето го:
5. Харчене на чужди пари за чужди нужди, но така, че част от всеки изхарчен лев да влиза в собствения ни джоб.
Тогава
(a) пак започваме да внимаваме колко харчим. Важно е да изхарчим колкото се може повече.
(б) много внимаваме за какво харчим. Трябва така да харчим, че частта, която влиза в собствения ни джоб, да е възможно най-голяма.
Когато се разбере, че военният министър тихомълком и без обявяване на търг е сключил договори за военни доставки на стойност няколко милиарда, това означава, че е влязла в действие част (a) на начин № 5. Основно свойство на военните министри е способността им да харчат много пари, но никой не би ги допуснал в светая светих на производителите и търговците на оръжие. За да преминем от екстензивния към интензивния вариант за ползване на този начин, трябва да напуснем военната област. Друго нещо си е цивилния живот.
Преди година коалиционният партньор Ахмед Доган заяви, че трябва да се изхарчат един милиард лева за строеж на пътища. Мнозина тогава останаха в недоумение, защото това лице никога не говори повече, отколкото е необходимо. Защо е предпочел да се загрижи точно за това обществено благо, а не за озеленяването на обществените места, да речем, или за зъбната профилактика?
Отговорът дойде година по-късно, когато правителството реши да отдаде на концесия без търг строителството на автомагистрали на неизвестна португалска фирма, като освен това й даде и парите за строежа в размер на 700 милиона лева, заедно с правото да събира пътни такси. Любопитна подробност: тази сума е три пъти по-голяма от стойността на строежа. Остатъкът до един милиард ще бъде добавен по-късно под формата на неустойки. Втора любопитна подробност: сумата от пътните такси е предварително определена. Ако тя не бъде достигната, разликата се доплаща на фирмата от държавния бюджет.
Трябва ли да добавяме, че тя никога няма да бъде достигната, защото никога толкова пътници няма да се движат по тези магистрали?
Аве, Цезар! Родените да плащат те поздравяват!