Бъдеще в миналото

Последното явяване на президента Путин пред народа беше под формата на пресконференция, показана и по телевизията, на която той отговаряше на въпроси, “без те да бъдат предварително зададени". (Тази странна формулировка идеше да каже, че те няма да бъдат цензурирани.) На тази пресконференция една журналистка от Владивосток, възпълна женица на средна възраст, от този тип жени, към които мъжете не проявяват сексуална щедрост, което донякъде обяснява и постъпката й, се обърна към Путин по следния начин:

“Здравейте, несравними Владимир Владимирович!”

Не може да се сравнява несравнимото, както би казал и сънародникът на Путин Кузма Прудков, и все пак, гледайки изпълващото екрана високо чело на Владимир Владимирович, изпитах чувството за нещо вече срещано, макар и само като литературен образ. (С какви ли не глупости си пълни човек главата!) Отне доста време, докато го намеря. Когато го намерих, ми прозвуча като спомен от бъдещето:

“Дон Реба, дон Реба! Не е висок, но не и нисичък, не е дебел и не е много слаб, няма много гъста коса, но далеч не е плешив. Движенията му не са резки, но не са и бавни, има лице, което не се запомня, което прилича едновременно на хиляди лица. Учтив, галантен е с дамите, внимателен събеседник, който, между другото, не блести с никакви особени мисли...

Преди три години той изскочи от някакво мухлясало мазе на дворцовата канцелария, дребен, незабележим чиновник, подмазващ се, бледничък, дори някак възсинкав. След това тогавашният пръв министър беше арестуван и екзекутиран, загинаха при изтезания няколко побъркали се от ужас нищо неразбиращи велможи и сякаш върху техните трупове израсна като исполинска бледа гъба този упорит, безмилостен гений на посредствеността. Той е никой. Той е отникъде. Това не е могъщ ум при слаб владетел, каквито познава историята, не е велик и страшен човек, който отдава целия си живот на идеята за борба за обединяване на страната в името на автокрацията. Това не е златолюбец-фаворит, който мисли само за злато и за жени, който убива наляво и надясно заради властта и който властва, за да убива. Шепнешком разправят дори, че той съвсем не е дон Реба, че дон Реба е съвсем друг човек, а този е господ знае кой, таласъм, двойник, подменен човек…”

Тези, които са чели навремето братя Стругацки, ще се сетят откъде е този цитат: това е повестта “Трудно е да бъдеш бог”, публикувана в далечната 1964, когато бъдещият президент Путин още не е установил първата си връзка с КГБ.

А ето и още един цитат, този път от покойната Ана Политковска:

“Политиката на Путин е да стои винаги прикрит. Едва когато водите се поуспокоят и картината е що-годе ясна, той прави своите мазни, гладки като тяло на змиорка, нищо неказващи всъщност, изявления. Които в никакъв случай не могат да бъдат възприети като думи на фюрер на нация. И създават представата сякаш е слаб, меланхоличен, тъжен и съкрушен. Той е развил изкуството на висша подмолност, развил го е в службите, то е част от натурата му.”

Премахнете само няколко думи от първия цитат и всеки ще ви каже, че става дума за едно и също лице. Поразителното сходство в образите не трябва да ни изненадва: привидно фантастическата повест на братя Стругацки всъщност описва “общество, съществуващо по руските закони и в руската история". Естествено и логично е и съвпадението в целите, преследвано от двата образа: укрепването на абсолютизма. И понеже стигаме до същината на проблема, нека преминем от анализ чрез цитати към анализ чрез разсъждения.

Първия, но вече може би закъснял опит да се превърне Русия от абсолютна в конституционна монархия, прави цар Александър II, същият, чийто паметник стои срещу българското Народно събрание. Това, както знаем, му струва живота, а опитът се отлага за неопределено време. То продължава повече от век, с едно деветмесечно републиканско прекъсване през 1917, от което всички очакват да се роди свобода, а се ражда чудовище.

Чак след смъртта на чудовището, наречено СССР, поредният цар Борис Елцин осъществява идеята, при това с една допълнителна екстра, наложена от времето: конституционният владетел не управлява пожизнено, а за определен срок. Някои предпочитат да наричат тази форма на държавно управление “президентска република”. Въпросът е спорен: ще отбележим, че в президентските републики действуващият президент на практика няма възможност да определя своя наследник. Такава възможност, нерегламентирана, но напълно реална, имаше Елцин, има и Путин. Следователно, от двата признака на монархията – пожизненост и наследственост, в днешна Русия е премахнат само първият.

Десетилетие по-късно дори тази ограничена форма на народовластие се вижда твърде либерална на неговия приемник Путин и той се опитва да възстанови някаква форма на самодържавие. Това не е просто негова приумица: той се опира на преобладаващите обществени настроения в страната, които му позволяват да го направи. Готов е и официалният лозунг, под който ще стане всичко това: възстановяване на руската мощ и достойнство.

За целта той трябва да се справи с разделението на властите. Изпълнителната власт и без това си е в ръцете му. Законодателната трябва да бъде овладяна чрез подходящи избирателни процедури, които ще допуснат в Думата само представители на послушни политически формации. За съдебната няма защо и да говорим: в Русия тя на практика никога не е била независима.

Най-големи грижи създават медиите. Словото е като тревата напролет: достатъчно е и най-малкото размразяване, за да избуи то от всички възможни места. За да се превърне свободно растящото слово в добре подредена градина, в която растат само култивирани и полезни за собственика растения, трябват време и средства – политически и икономически. И дори и тогава плевелите на свободното слово продължават да напират отвсякъде. Налага се да ги изскубваш на ръка – един по един.

Да, поддържането на медийната градина е трудоемко начинание. В посткомунистически страни, като България, въпросът е решен компромисно: понеже няма условия за цялостно преораване на градината, поливат се и се торят само избрани растения. Останалите са предоставени на милостта на природата и само от време на време биват препикавани. Това все пак създава илюзията за едно природосъобразено решение.

Абсолютизмът обаче не може да си позволи компромиси. Днешната сеч на независими глави в Русия, били те на журналисти или на милиардери, е именно оплевяване на публичното пространство от останките, необхванати от мерките за масово поразяване на свободното слово. При това Путин си позволява да посяга и отвъд оградата, за да премахне и в чуждата градина някое растение, способно, според него, да хвърли опасни семена в неговата собствена.

Тъжно е, особено във време, когато парламентарната демокрация е пуснала корени в страни като Ботсвана или Фиджи, да гледаш как огромна страна, просната върху половин Европа и половин Азия, все още решава въпроси, поставени преди век, а крайният резултат може да бъде някакво подобие на самодържавна Русия, бледо и невзрачно като някак възсинкавата си икона Путин. Най-тревожно е обстоятелството, че връщането назад не е начин за модернизация на страната. А Русия има традиции в неуспешната модернизация. Първият опит, предприет от Петър I чрез приобщаване към западните ценности, завършва с провал и гибел на династията. Вторият опит за модернизация чрез противопоставяне завършва с разпадане на империята. Трети неуспех в тази посока може да доведе до разпадане на самата Русия. Дали този трети опит ще продължи цяло едно поколение, както смята Политковска, или ще се сгърчи като пробит балон при първия спад на петролните цени?

Паживьом – увидим, както казват в Русия.