Хайде сега плачете!
Двама изследователи – българска изкуствоведка и австрийски историк – решават да запознаят света с резултата от своите изследвания. Дамата всъщност вече го е направила: преди година тя е публикувала статия, в която разглежда историята около една картина на полския художник Пьотровски – картината му за Баташкото клане, навремето възбудила духовете, но днес дотолкова забравена, че дори не е в експозицията на Галерията за чуждестранно изкуство, а стои в хранилището. Главния факт, който изследователката установява, е, че една фотография от Батак, за която се смята, че е правена през 1878, всъщност е правена през 1889, т.е. единадесет години по-късно, от Пьотровски – за да му послужи като основа за картината.
И понеже този факт е твърде дребен, за да му се посвети цяла научна конференция, двамата решават да разширят темата, като свържат с него и митовете около Баташкото клане. Така и кръщават проекта си: “Митът Батак”.
Само че не са си направили сметката както трябва. Не знаят с кого си имат работа. Да знаеха, щяха да изберат за заглавие нещо сивичко, невзрачно, от рода на: “Принос към въпроса за…” И никой нямаше да разбере, че съществуват.
Основното в митовете около Батак е, че самият той се е превърнал в мит. Макар и не по опростения начин, който предлагат авторите на проекта, Батак е станал отправна точка в съзнанието на българите, и не само на тях. След клането в Рачак през 1999, отприщило косовските събития, един немски наблюдател публикува статия, озаглавена “Уроците на Батак”. В нея той сравняваше двете кланета и недвусмислено заявяваше, че последствията от второто могат да бъдат същите.
Както виждаме, той позна.
Освен в Батак през 1876 подобни събития са ставали на много места. В общественото съзнание отсъства например клането в Бояджик, селото на Джон Атанасов. Така се е случило, че Батак е станал символът. По същия начин убийствата в Катинската гора са станали олицетворение на болшевишките престъпления, а Освиенцим – на нацистките. В това няма нищо неестествено. Колективната човешка памет борави със символи, а не със статистика.
Интелигентният човек използва митовете като ориентир. Невежият ги използва като щит. Срещу какво – ще видим по-долу.
Едва-що в публичното пространство думичката “мит” се появи редом с името “Батак” и замисълът беше незабавно разгадан. “Немска фондация плаща за отричане на Баташкото клане!” – се провикна един бдителен страж на входа на мравуняка. В такива случаи трябва да се реагира бързо. Ако се забавиш, я те чуят, я не. Вестникарските заглавия заваляха като дъжд:
“Безпрецедентна гавра с историческата памет на българския народ!”
“Оскотели от безпаричие български учени са готови на всичко!” (Това го казва български учен, който вече се е позамогнал материално и така е възстановил човешкия си образ.)
“Ще загубим и прашинките национално достойнство, които все още са ни останали!” Сиреч, ние практически вече нямаме национално достойнство. За какво тогава е целият този шум?
“Утре за пари някой ще каже, че изобщо не е имало българска държава!” Възмущават се историци.
Това, последното, е особено страшно. Някой ще ни затрие държавицата с едно отваряне на устата. Историците постъпват много лекомислено, като му подхвърлят идеята. А какво ще стане, ако го каже не за пари, а безплатно? Може би още по-страшно? И колко ли струва държава, която може да се затрие по такъв начин?
И ето че разгневеният Батак бръмчи като кошер. Музейните работници също са възбудени.
Младите точат ножове и приготвят коловете,
на които ще набучат двамата изследователи на митове. Мила родна патриотична приповдигнатост.
Само дето на възмутените историци, а и на всички останали като тях, изобщо не им пука за държавата. Те се държат така, сякаш някой иска да им отнеме нещо. Но това очевидно не е националното им достойнство. Беше време, когато Живков наистина искаше да закрие държавата и да я присъедини към друга. Тогава те не вдигнаха шум до небето, не си раздраха ризите и не си оскубаха косите. Всъщност, те изобщо не реагираха на това. Може би те отстояват честта да бъдат клани? Но спомнете си какво казва Вазов за това: “Нека носим йоще срамът по челото (…) Беласица стара и новий Батак.”
Единственото оставащо обяснение е, че ги води някакво чувство за малоценност. Те крият това чувство зад митове – като този за Батак. И ако някой посегне на тези митове, те се разпищяват. Все едно че се опитва да им смъкне гащите. А под тях няма нищо достойно за гледане.
Причината за това чувство за малоценност не е обективна, а субективна. Не е бедността на българската история, а убогостта на собствената им мисъл.
Нашето изследване няма да е изчерпателно, ако посочим само причинителя на явлението, без да установим механизма на неговото действие и последствията от това. В случая сме изправени пред удивителен факт: основният текст, предизвикал скандала, е публикуван цяла година по-рано, през май 2006. Една година той е стоял в общественото съзнание, без да предизвика реакция. Може би защото не е бил забелязан? За ревнителите на истината това не е оправдание, също както незнанието на закона не е оправдание за нарушителите му.
Трябва да намерим друго обяснение.
За това може да ни помогне Чарлз Сандърс Пърс (1839-1914), американският философ, който пръв е забелязал, че нашето възприемане на света не е двоично (обект-знак), както изглежда на пръв поглед, а троично: обект-знак-интерпретант. Под това неразбираемо означение се крие нещо много просто. Когато сме изправени пред един обект, ние изграждаме в съзнанието си образ на този обект. Това е неговият знак. Но за да бъде нашето възприятие завършено, ние трябва да разтълкуваме или осмислим този образ-знак, за да разберем на коя полица от нашето съзнание да го поставим. Това е неговото интерпретиране.
В ред случаи интерпретирането на знака става едновременно с появяването му, и това е причината да не го забелязваме. Например при среща с разярено куче почти всеки нормален човек автоматически интерпретира образа му като опасност и реагира по съответния начин. Но далеч не във всички случаи е така.
Ето един интересен пример за отложена интерпретация – събитие, станало преди четвърт век.
Смъртта на Брежнев завари Кремъл така, както първият сняг заварва Софийската община всяка зима – изненадана. Властта се обърка и в първите дни запази пълно мълчание. Следва разказът на очевидец:
“Научихме за смъртта на Брежнев през една ноемврийска вечер от чуждите радиостанции. На следващия ден отидох, както обикновено, на работа. Някой спомена за станалото, но това не произведе особено впечатление, и всички се върнахме към решаването на кръстословици – обичайното сутрешно занимание за държавни служители в ония години. Сред нас беше и С. – вдовица на средна възраст, нейното поведение не се различаваше от това на останалите.
Вечерта властите най-сетне се окопитиха и излязоха с официално съобщение за събитието. Обявен беше траур. Радиото засвири само класика.
На следващата сутрин С. дойде на работа с подпухнало и зачервено лице. Обясни, че тя и дъщеря й цяла нощ са плакали за Брежнев.”
В този случай описваното лице не е могло да си изработи собствена интерпретация на събитието и си е послужило – както и много други като него – с официалната такава, която е гласяла: “Хайде сега плачи!” Най-общо казано, колкото по-ниски са интелигентността и образованието на едно лице, толкова по-трудно му е да интерпретира знаци извън кръга на познатите му от практиката. Но лицата със затруднено интерпретиране и описаните по-горе лица с потискащо чувство за малоценност са един и същ контингент, а общият им знаменател е невежеството.
Сега вече можем да дадем обяснение на случващото се. В продължение на година едно невежо множество е изправено пред знак, който не може да разтълкува и затова той не предизвиква никакви реакции у него. В един момент някой му предлага интерпретант, изключително добре отговарящ на душевните му нагласи.
Реакцията е мигновена.
Невежеството става сила, когато е организирано. Това е отдавна известно на манипулаторите на общественото съзнание. ”Невежеството е сила” – гласи един от основните принципи в измисления от Оруел свят. В свободните общества неговата експлоатация може да бъде и въпрос на лична инициатива. Описаният по-горе механизъм е един от начините за такава организация. Прилагането му дори не изисква големи инвестиции. Достатъчно е да си намериш аудитория и да напипаш слабостите й. Когато прецениш, че моментът е дошъл, натискаш копчето.
Жертва на такава манипулация стана известният българист проф. Кронщайнер. Веднъж той предложи да се въведе ред в изписването на български думи, като се нормализира предаването на латиница с кирилица. Професорът бе обвинен, че предлага да изоставим кирилицата, беше оплют, демонизиран, сдъвкан и изяден от хора, чиито приноси към българската култура, събрани заедно, бяха по-малки от неговия. По-късно министерството на Никито Василев осъществи частично това предложение, като нормализира изписването на пътните табели, а самият той гордо си приписа идеята.
Това доставя не само удоволствие.
Властта над човешкото невежество
си е власт като всяка друга. Ако я притежаваш, започват да се съобразяват с теб. Дори започват да те уважават. Затова желаещите да я упражняват са толкова много.
И все пак, при всичките си предимства невежеството притежава и един недостатък, скрит в самата му природа – и той се състои в това, че то е невежество.
Организаторите на конференцията под надслов “Митът Батак” си бяха поставили скромна цел – да запознаят неколцина интересуващи се професионалисти със своята теза. Организираното невежество се опита да им попречи да направят дори и това. За целта то им направи неоценима услуга. В най-добрия случай те щяха да проведат своята конференция в някоя зала пред петдесетина слушатели. Вместо това те я проведоха пред милионна аудитория. Организираното невежество им осигури аудиторията, вниманието на медиите и възможността целият свят да се запознае с тяхната теза.
По-голяма услуга от тази и приятел не може да ти направи.