За новата компания ПИП (“Публични инвестиционни проекти”) се изписаха толкова статии и коментари преди Коледа, че на пръв поглед всичко изглежда ясно. Според едни коментатори това е предизборната касичка на НДСВ, от която ще финансират кампанията си догодина. Според други това е продължение на грабежа и парите ще отидат по приятелски фирми на министри и партийни функционери, за да се нагушат за последно преди смяната на властта. Според трети с парите от бюджетния излишък ще се правят безсмислени строежи само и само да се получат повече гласове. Според четвърти става дума за уникална комбинация от всичко споменато по-горе, която се е родила в хладните и пресметливи умове на Кобурга и Милен и която хем ще им спечели изборите, хем ще ги направи още по-богати.

Собственият ми печален опит от участието в управлението ме натовари с подозрението на огромна част от българските граждани, че съм станал, докато съм бил министър, някакъв свръхзабогатял злодей. Това ме кара да бъда скептичен към всякакви истории за добре организирани и огромни по размер кражби, колкото и добре да звучат в ушите на предубедената в крадливостта на политиците публика. Затова ще оставя настрана криминалните сценарии около създаването на ПИП и ще се опитам да погледна на тази неприятна история от една съвсем друга гледна точка, която според мен е също толкова опасна, колкото и предполагаемият пладнешки грабеж.

Каква е публично декларираната философия на създаването на злополучното инвестиционно предприятие? Според финансовия министър какви проекти ще бъдат финансирани с парите от бюджетния излишък, тепърва ще се решава от коалицията НДСВ-ДПС и Министерския съвет, а самите решения само ще се потвърждават на хартия от Съвета на директорите на компанията. Велчев спокойно обявява, че не е получил съгласието на МВФ за създаването на компанията. Това било обсъждано още от септември при посещението му във Вашингтон.

Ако държим за 100% безоблачни взаимоотношения с МВФ, това означаваше да завършим годината с около 400 млн. лв. излишък и да ги добавим към фискалния резерв, като така можехме да използваме част от тях само за изкупуване на още дълг, обявява публично той. Нашата теза е, че не е необходимо да реализираме такъв голям излишък и по този начин да бъдем по-големи католици от папата, заключава в защита на плана си Велчев.

Звучи добре, смело и със загриженост за успеха на политиката в името на хората. По същия начин звучеше преди около година решението да се заобиколи действащият (при това написан и приет от същото това правителство) закон за приватизацията и да се продава “Булгартабак” от надзорния му съвет, който щял да има повече свобода и гъвкавост на решенията, за да се постигнат социалните цели в тютюневия бранш. Още по-добре и обосновано пред публиката звучат и идеите и текстовете на специалния закон на вътрешния министър Петканов, според когото веднага се отнемат имотите на заподозрените, че са бандити, така се пресичат ресурсите за престъпната им дейност, а после, някой ден, може и да им се докаже и вината.

Това са все примери, че на някои иначе добронамерени хора демокрацията им пречи. Защото демокрацията изисква да се спазват правилата, а демократичните правила са винаги и тромави, и публични, и досадни, и трябва да се отчиташ за всичко, и трябва да пазиш правата на конкретния човек, а не да се бориш за добруването на народа изобщо.

Изкушението да погазиш някое дребно параграфче или законче, или пък морално задължение все в името на хората, е именно онзи път към ада, който е постлан с добри намерения.

Днес изваждаш от бюджета 300 милиона, за да построиш пътища с тях за хората по-бързо и заради това “по-бързо” да не минаваш през стъргата на Народното събрание, международните финансови институции и публичния контрол, утре решаваш да купиш “по-бързо” нови автомобили или хеликоптери за армията по някаква своя си кратка процедура, после строиш болница “по-бързо” без конкурс и обществена поръчка, после, когато си се мотал четири години и не си прокарал и един километър автомагистрала, намираш метод “по-бързо” да стане пътят, като направо го дадеш на концесия някому, предпочетен от теб по някаква неясна причина.

След това започваш да секвестираш имоти на заподозрени в престъпления, после започваш да ги арестуваш и да ги затваряш без съд, после разпускаш Народното събрание, за да не ти пречи да се грижиш “по-бързо” за народното добруване, после ставаш “добрият вожд и учител”, после затваряш тези, които не са съгласни с твоето виждане за народното добруване в концентрационни лагери и... краят е известен.

Ясно е, разбира се, че от създаването на ПИП не следват директно диктатура и геноцид. Не искам да кажа това. Само дето още веднъж светва червена лампичка. И тази светнала лампичка ни предупреждава, че публично и съвсем съзнателно се пренебрегват основни правила и принципи на демократичното общество.

Дано да има кой да я забележи тази червена ПИП лампичка.