преподаване. В Пловдивския университет чете на магистрите “Медиазнание”, а в Софийския – “Новинарство” в катедра “Европеистика” на Философския факултет. Работи и в “Овъргаз”, където отговаря за публичните комуникации.

Какво мислите за днешната журналистика?

- Голямото събитие на журналистиката през тази година е книгата “Скитникът” на Христо Христов. Добросъвестно, по правилата, по всички западни стандарти, е направено разследване и е увековечено в книжно тяло. Мисля, че тепърва рикошетите от този труд ще се усещат, поне ще седят като стандарт, като правила, за всички, които дръзват нещо в тази посока. Гледам на тази книга като личен успех на самата журналистика. Поначало този клон на журналистиката е малко развит у нас. Всекидневният вариант на разследващата журналистика не довежда до нищо. Учудващо е дебелокожието, с което се посрещат всичките разкрития на журналистите и някак си професията взе да става много “коментар на коментара”.

Смятате ли, че книгата на Христо Христов ще има отражение не само сред журналистите, но и в живота? Нещо ще се случи ли с историята на Георги Марков?

- Все пак може да се случи повече след тази книга, отколкото преди. Тя е страхотно полифонична книга. В нея бяха ангажирани всякакви гледни точки. Вече ги има експонирани, за всеки изследовател ... За властта също са на разположение. Мъничко воля от нейна страна и ще се случат нещата. Ще се отиде до разсекретяване на всичко, което притежаваме и ние, и другите страни по този повод. Няма как да не стане, оптимист съм за това.

Да погледнем нещата в по-широк контекст, да включим и Вашия филм. Доколко връщането към най-близкото минало и разравянето на тези истории е полезно и не пречи ли на постигането на така мечтаното национално единение?

- Абсолютно полезно е връщането, тъй като е известна старата максима, че който не може да прочете миналото си, е осъден да го преживее отново. За моя филм се чуваха възгласи: “Недейте, ще разделите България!” ... На такива, които се чувстват виновни без да са виновни и на такива, които просто искат да избягат от отговорност. Това са нелепици. Всяка нация трябва да има духа да преживее всичко това. Има една много хубава и поетична фраза на Пушкин, която би била много продуктивна в подобни случаи: “Честта се пази от младини!”  Доколкото България е още млада нация в демокрацията, на нея не и трябват патерици, за да ходи напред.

Трябва ли българският народ да се чувства виновен за “възродителния процес”?

- Трябва да се чувства в мнозинството си горд затова, че съпреживя с българските турци “възродителния процес” в ролята на помагач. Чисто психологически аз съм оцеляла в онова време заради приятелите си българи. Няма защо да бъде обвиняван ангро българския народ. Това е аналогично на геноцида на политическата класа след Девети септември, която е била означена с дамгата “капиталистическа” и “националнопредателска”. Само опаковката е различна. Това което те са преживяли и това, което ние преживяхме, е едно и също. Може би затова имаше вътрешна хармония в общия ни протест.

Ако приемем очевидното, че българският народ много бързо преживя безумието на “възродителния процес” и това някак му послужи за допълнителен стимул да “навлезе” в демокрацията, защо в политическия живот остана някакво етническо разделение? Твърде малко български турци има интегрирани в българските политически партии.

- Вероятно народосихологията на този етнос е важна в случая. Да не генерализирам, но сред основните грехове на този етнос би бил грехът да изневериш на водача. Но пък фактите, събирани в Централната избирателна комисия през всичките тези години, ще Ви опровергаят. Не е вярно, че българските турци гласуват непременно и само за ДПС. Аз споря с много хора, които казват, че Петър Стоянов загуби президентските избори, защото ДПС не беше с него. Фактологията е друга. 53 процента от българските турци са гласували за Петър Стоянов.

Възможно ли е наистина да бъде елиминирано въздействието на ДПС върху президентската институция?

- Аз мисля, че което и да е елиминиране на партията на българските турци би било вредно за българската демокрация. Това още бащите на българската демокрация, при първото Велико народно събрание са го осъзнали, тъй като турците пребивават в първия български парламент. Въпросът е вече как всяка една партия, включително и ДПС, може да пренася чувствителността на своите избиратели върху една или друга институция.

Влязохме неусетно в президентската тема. От дистанцията на четирите години, защо Петър Стоянов загуби изборите?

- По няколко причини. Чисто статистически, заради ниската избирателна активност. Малцина си спомняме, че на първия тур гласуваха само 38 процента, нали? Според мен, както и сам той си признава, голямата му загуба е персонална. Тя е в неумението да се обещава преди избори. Не знам защо, може би културата му не позволяваше да каже повече от това, че не сме стигнали още дъното, че ни чака затягане на коланите, че президентската институция няма отношение към пенсиите и заплатите, към данъците и тъй нататък. Докато всички пет съседни кандидати, всичките против него, обещаваха точно това. Разбира се има една много генерална политическа причина. Нито една политическа партия не беше на практика зад Петър Стоянов на тези избори.

Формално зад него стояха току що спечелилото избори НДСВ и току що загубилият, но все пак с втори резултат от изборите СДС.

- Лицемерие на привързаности ... Спомнете си какво каза премиерът на току що спечелилата политическа сила. Че няма да изхарчи 200 лева, за да отиде да гласува до Баня, нали? Това е достатъчно като обяснение. Всичко друго са обходни фактологии. Аз мисля, все пак, че основното беше неумението да се прави кампания и онази предизборна активност, която не се налагаше.

А виждате ли Петър Стоянов като лидер на СДС днес?

- Искам да бъда съвсем откровена, че не го виждах и като депутат. Мисля, че ролята на един държавен глава (както знаем от цивилизованите демокрации, бивши държавни глави няма) не е във всекидневната политика. Ако има политически активна позиция, тя може да бъде изразявана и по друг начин. Мястото на един такъв човек е да бъде някак си “гуруто” в дясното пространство. Той е човекът, който може да раздава похвали, но да издава и морални присъди. Чисто практически не го виждам като лидер на СДС, не за друго, а защото знам добре, че никак не е печен в апаратните игри.

То трудно може да се говори за “апарат” в СДС в този момент. Апаратните игри не са най-силното оръжие. Това, което липсва на дясното в момента е обединяваща идея и обединяващи хора.

- Вярно е това, но апаратът е този, който решава по силата на партийните документи. Във всяка партия е така. Факт е, че в момента не може да си пробие път една идея, да се гласува пряко за лидер на СДС, защото по силата на устава това трябва да направи национална конференция с излъчени по директива от НИС делегати.

През последните години работите за една голяма фирма. Това Ви дава възможност да наблюдавате отношенията между политика и бизнес. Не Ви ли се струва, че основният проблем на дясното е отсъствието на връзка между тези които имат нужда от дясна политика и тези, които трябва да предлагат и прилагат дясна политика?

- Според мен става дума за липса на добра комуникация между произвеждащите дясна политика и бизнеса. Аз не мисля, че ще се намери икономист, който да отрече, че икономическата програма на СДС за тези избори беше най-добрата. И какво от това, след като бизнесът не я разбра?! Става въпрос за недостиг на производствени дейности по комуникацията. Комуникацията е производство. Дясното не умее да произвежда комуникация. Със всичките си групи.

А доколко е вярна тезата, че в политиката е необходимо да влязат директно представители на бизнеса?

- До николко. Политиката е друга професия. Винаги съм се чудила на идеята за “пренасяне на популярност”. Примерно си телевизионен водещ в монополна телевизия и решаваш, че щом хората те разпознават и обичат, ставаш за президент. Имали сме такива случаи. Или имаш успешен бизнес, даваш хляб на хиляда или две хиляди души, плащаш редовно заплати, данъци и осигуровки, значи може би те бива да комуникираш в политическа среда. За различни професии става дума.

Истината е, че бизнесът се научи вече кои са правилата в пазарната икономика. И всяко движение към рестрикция на чисто пазарни механизми предизвиква страх. Може би затова се пораждат у бизнеса такива нездрави щения сам да законодателствува. Не виждам ни един успех и в тези избори на подобни формации. Не знам дали тези хора са си направили изводите. Вероятно не. А вероятно става въпрос и за случаи, когато някой човек си е подредил добре двора на бизнеса, за известна умора, скука, за прескачане в някаква по-интересна среда, в която има много светкавици, орляк от журналистки или някаква друга тръпка. Понякога и за такива човешки неща става въпрос.

На какво друго ни научиха последните избори?

- Че свърши времето на абсолютните мнозинства в България. Те са свързани със синдрома на нетърпението на хората да дочакат чудо. Веднъж със червени, веднъж със сини, веднъж със жълти. Оттук нататък все по-важни ще стават маргиналните гласове. Имат значение хората, които се чувстват загубени в прехода, както и умението на всички останали политически партии да имат добро представителство, което означава да си държат ръката на пулса на хората.