09-04-2006

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание

Мегалити

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

9 април 2006, 14:45

Наопаки:

Александър Божков пита... Албена Шкодрова

"Убеден привърженик съм на тезата, че медиите не трябва да правят политика"

Александър Божков в "Още инфо" >>

Александър Божков

"Дневник"

 

Завършила е “Славянска филология”, после “Международни отношения”. Има специализация по европейска интеграция в London School of Economics. Започнала е журналистическата си кариера във в. “Диалог”, след това работи в “Стандарт” по времето на Максим Бехар и Валери Запрянов. Известно време живее в Тайланд, където се занимава с търговска дейност в семейна фирма. После работи в Министерството на външните работи - отдел “Връзки с обществеността”. Вече две години прави бордното списание на Bulgaria Air и летищното High Flights . От една година е директор за България на Балканската мрежа за разследващи репортажи, локализиран проект на IWPR - Лондон.

Каква е тази Балканска мрежа за разследващи репортажи, доколко е балканска и какво разследвате?

- Напълно е балканска и репортажите са напълно разследващи. Всъщност всичко е започнало преди десетина години. От Института за военни и мирновременни репортажи (IWPR) в Лондон, чиято идея е била първоначално местни журналисти да правят текстове по проблеми на региона, които се редактират по британските стандарти от редактори, базирани в Лондон. После текстовете се връщат обратно в региона и се предоставят безплатно за отпечатване на медиите на Балканите. Не са само разследвания, голяма част са анализи. Разследванията в Западните Балкани на моите колеги са главно за военните престъпления, за човешките права. От април 2005 локализирахме проекта, оттогава той работи и в България. И тук моят интерес някак е повече към анализите, отколкото към разследванията. Това не означава, че няма да се занимаваме и с разследвания. Всъщност това, което правим и сега, е на границата между анализа и разследването. Ето направихме анализ как изглежда македонският въпрос в България петнадесет години по-късно. Установихме, например, че докато държавната практика за приемането на студенти от Македония, както и начинът, по който се дават български паспорти на македонски граждани, става чрез така наречената позитивна дискриминация, самите македонци често се чувстват репресирани, не всички са окей с това положение. Този материал например имаше голям ефект, беше препечатан много пъти.

През миналата година Балканската мрежа има над 1200 препечатки в балкански и западни медии.

Ако трябва сега да изберем тема за разследване в България, каква ще бъде тя?

- Религиозното образование на българските мюсюлмани. Това са хора, които живеят вече повече от десетилетие в условията на изграждаща се демокрация, имат възможност да се образоват добре светски и теоретично биха били в състояние да произведат интелектуална форма на ислям, каквато е дефицитна днес в ислямския свят. Те обаче пропускат тази възможност - нито те самите са в позиция да я осъществят, нито получават подкрепа от не-мюсюлманите, нито, което е най-лошо - от собствения си духовен и политически елит. Искам да разследвам причините и обстоятелствата около този феномен.

Щом тръгнахме по тази плоскост, не можем да отминем актуалната тема за карикатурите на Мохамед, за двете посоки на дебата. Дали да има пълна свобода на печата или пък медиите би трябвало да са внимателни, когато засягат такива чувствителни теми?

- Аз по принцип съм убеден привърженик на тезата, че медиите не трябва да правят политика. Например българските медии страдат от склонността да се съобразяват с такива неща като “националния интерес”. Много ярък пример е процесът в Либия, в който българските журналисти се хванаха да защитават “националния интерес”. На медиите по принцип не им е работа да правят политика. Тяхната работа е да видят нещата, които са важни, и да ги изнесат. И ако си вършат работата, няма нужда да правят политика. Останалото си идва само. Що се отнася до карикатурите, това всъщност не е съвсем журналистически жанр. В карикатурата има коментар.

Дотолкова, доколкото карикатурите излизат във вестниците, влизаме в територията на журналистиката...

- Да, на този въпрос, общо взето, няма еднозначен отговор. Свободата струва неща, същевременно западните общества я ценят, защото знаят какво носи тя. Това обаче е неразбираемо за източния свят. Ето имах много интересен разговор с хасковския мюфтия, на когото зададох въпроса дали мюсюлманите, чийто духовен водач е непосредствено той, поне те си дават сметка (далеч от Иран, Афганистан и т.н.), че група журналисти или дори медиите, от една страна, и държавата - от друга, не са едно и също нещо. Много интересно, той ми каза: “Не!” Мюсюлманите в неговия район не могат да направят тази разлика. Веднага ми дойде на ум не е ли задължение именно на него, на мюфтията, на духовния елит на мюсюлманите, вместо да размахват пръст на българските медии, да обяснят на българските мюсюлмани тази разлика. Защото все пак, ако българските мюсюлмани не могат да схванат разликата, кои други ще могат?!

Ако излезем извън мюсюлманите и се опитаме да обобщим за българските граждани въобще, доколко пък те правят разлика между мнение във вестник и истината?

- Също слабо. Това е част от цялата гражданска демократична култура, а тя не е доразвита в България. От друга страна, хората не са информирани и не се интересуват от всичко, затова не могат винаги да различават истината от неистината.

Медиите успяват да въздействат и да формират обществено мнение, поддържайки тези, които са всъщност редакционно мнение, а не обективна истина. Доколко това превръща медиите в оръжие за политическо влияние?

- Човек, когато чете един вестник, не може да знае дали всяко едно нещо, което прочита, е истина или не. Няма толкова разнообразни познания. Но той може да хване в една определена област, например в това, с което се занимава, за каква степен на достоверност става дума. Тоест, всеки си има един личен “истиномер”, съставен по някакви показатели. Значи хората не са безкритични към медиите. Колкото по-малко медиите уважават достоверността на информацията, която подават, толкова по-малко силни са те. Опитите да се използува една медия за политическо оръжие, с каквито опити нашата история е много богата, всъщност отслабват силата на самото оръжие, обезвреждат го чрез самия акт.

Забелязваме обаче, че с най-големи тиражи са именно вестниците, които откровено се занимават с това да разказват измислени истории. Никой не вярва истински, че това, което те пишат, е вярно, но хората ги купуват. Каква е целта на един вестник - да ни съобщи истината или да печели пари?

- Никой не е казал, че медийният свят е идеален. Това всъщност е индустрия. Затова съм избрала да работя в една организация, която е неправителствена, която има финансови трудности, не се продава, но за мен е въпрос на професионална чест информацията, която даваш, да е това, което е, да е истината. Това е нещо, което все повече български журналисти могат да си позволят, но много не могат все още. За мен проблемът на българската журналистика не е в качеството на журналистите, а в редакционните политики. Вижданията на хората, завършили журналистика или каквото и да е друго и постъпили на работа в медиите, техните идеалистични очаквания, твърде бързо биват преобразени от редакционните практики. Това е нещо, което не знам дали може скоро да бъде преодоляно в България.

Задълбочава ли се в България тенденцията редакционната политика да изкривява обективната журналистика или минаваме през нея, за да се придвижим към по-обективни медии?

- Все пак мисля, че преминаваме през това. Не бих казала, че тепърва се задълбочава. Все пак има медии, които държат на професията. Вече има такива. Е, всички са притежавани от някого и този някой има финансов интерес. Всъщност вече опираме до това доколко на редакциите е предоставена истинска самостоятелност и доколко те вземат професионалните си права и задължения на сериозно.

Представете си, че сте главен редактор на вестник. С какво ще се занимава вашият вестник? Какво ви е на сърцето?

- По-скоро бих ви казала какво бих искала да чета в един вестник. Бих чела вестник, в който има новини, поставени в контекст, новини с бекграунд. Новини, които не са хвърлени, не е съобщено кой какво е казал, а в отговор на какво го е казал. Една новина, когато я сложиш в контекст, ти всъщност обясняваш нейното значение. Това всъщност е абсолютното мерило за добра журналистика. Да сложиш всяко нещо на точното му място. Това е трудно, но от друга страна, е задължително. Такива новини си представям в този вестник. Също и анализи, не много тежки, но анализи. Да научавам за явления, за неща, които се случват, които са интересни и непознати. Или пък са видени по начин, по който са станали много по-интересни. Така че да можеш лесно и образно да си представиш за какво става дума всъщност.

Начало    Горе


© 2002-2005 Още Инфо