ОЩЕ

17-11-2002

Online от 1 юли 2002

 

Амелия Личева

17  ноември 2002, 16:20

Сакскобургготски разказва истории

като някаква Шехерезада

К

акто скандално твърдяха, че при евентуален отказ на НАТО и EС да поканят България за пълноправно членство, имат други варианти за бъдещото ни развитие, така напоследък управляващите извънредно много се загрижиха за българското членство в алианса и Евросъюза. Започна се с надприказването на премиера, вицепремиера Василев, външния министър и военния министър - те заобясняваха какво би попречило на България да бъде сред страните, които през ноември ще получат дългоочакваната покана. После дойде случаят с „Козлодуй“ и леката ръка, с която правителството се опита да проиграе българския национален интерес. Нещо повече, за първи път българско правителство не се съобразява с решенията на парламента (за промяната в българската позиция и поставянето на България в ситуация, аналогична на тази, в която са и други преговарящи страни, договорили се да затворят реакторите си едва след влизане в ЕС, заслугата е изцяло на СДС и лично на председателя на партията Надежда Михайлова) и направи за смях България и нейните институции.  

Н

а пръв поглед тези закъснели тревоги може и да изглеждат някому похвални, още повече като се има предвид колко тромаво действат в НДСВ и колко трудно част от депутатите на движението схващат за какво изобщо иде реч. Въпросът обаче е, че малко истеричното и будещо подозрение със своята обилност (нито правителството, нито парламентарната група на НДСВ са от обясняващите) говорене няма за цел да изяснява нещата, нито дори да поставя проблеми, а по-скоро е ситуационно и добре премислено. Говоренето за НАТО се случва, тъй като подобно говорене е добре да се чуе, а и по причина - и това е най-важното - че за НДСВ то може да докара известни ползи. Иначе казано, визираното говорене е в по-голяма или по-малка степен мимикрийно и се вписва в поредица от словесни оливания на управляващите, а не в знаците на някаква реална разтревоженост. Защото ако тревогата им беше истинска, те би следвало да не приемат закон, който засекретява досиетата и архивите на ДС, би следвало да реагират на скандалните руски вмешателства, независимо дали идват от президента Путин или от певеца Кобзон (и двамата странно загрижени, че българското членство в НАТО нищо няма да донесе на България), а и трябваше много отдавна да са приключили със сагата Чорни, а не членове на кабинета открито да лобират за Чорни. И най-сетне, ползата от изтъкването, че всички действия на правителството са в името на НАТО целят да оправдаят управленската немощ на този кабинет и да парализират опзицията в лицето на СДС, поставяйки я в патова ситуация (с която СДС успешно се справя) - всяка критика на синята партия към управляващите се ословесява като възможност да се застраши членството на България в НАТО и е начин при провал НДСВ да се опита да стовари вината другиму. 

Щ

о се отнася до въпроса със закриването на ІІІ и ІV блок на АЕЦ „Козлодуй“, правителството на Симеон Сакскобургготски мина в другата крайност - без каквито и да е приказки, тихомълком, в името на неясен пазарлък, но с формула на уста - „в името на ЕС“ - предаде завоюваното при преговорите с ЕС от страна на СДС и без да изчака становището на парламента реши да отстъпва, само и само да се получи някаква по-ранна дата за членство на България в ЕС и с това да повиши малко отрицателния си рейтинг.  

И

звестно е, че словото на политиците е сред най-алегоричните, че то често пъти задълбава неизбежния разрив между думите и нещата, но това не значи, че по условие политическото слово отрича възможността да се изричат определени истини и да се отстоява конкретика. Но вече повече от година и половина управляващото мнозинство у нас анихилира идеята за необходимостта думите да значат. И фразата „в името на НАТО“, „в името на ЕС“ е поредният пример за това как сами по себе си изключително важни неща се свеждат до кухи заклинания. С други думи, „в името на НАТО“ и „в името на ЕС“ рискуват да влязат в царския и ндсв-ейския речник като поредните зомбиращи изречения. Защото тези фрази по нищо не се отличават от онези, които вещаеха несимволично увеличение на доходите, безлихвени кредити и европейски стандарти. Просто Симеон сменя думите, не и тактиката. С новите фрази той отново ще се опита да хипнотизира българските граждани, но този път не с обещания, а като приеме ролята на жертва и внуши, че иска да върши работа, иска да вкара страната в НАТО и ЕС колкото се може по-бързо, но му пречат - опозицията, съдът, журналистите, черногледството, нецивилизоваността и кой ли и какво ли не. Затова и не се случват обещанията - имплицира позата му - затова и 800-те дни се отдалечават. В ролята си на жертва Симеон дори може да качи малко личния си рейтинг, може да оправдае нагласите, които битуват в обществото, че той е добър, но лошо е обкръжението му. И не на последно място, царят-премиер може и да размаха картата на чудото, в случай че поне поканата за НАТО дойде. Тогава Симеон ще може за известно време да настоява, че въпреки всичко и всички той е извършил чудото и една от българските мечти се е осъществила. И понеже вече знае, че българската памет е къса, няма да му е трудно да си припише актив, за който други политици имат същинска заслуга. Но кой сред еуфорията ще тръгне да си спомня за направеното от Надежда Михайлова, Петър Стоянов, Иван Костов. Симеон залага на подобна тактика, убедил се в още нещо - гражданската култура и образованост в България е твърде ниска и няма причина и този път заклинателната му политика да не излезе успешна. Сиреч - да поотложи мрънкането на недоволните. 

А

ла голямото питане е какво ще стане след като фанфарите отшумят. Защото въпреки обещанията поканата за НАТО няма да напълни хладилниците, няма да плати сметките. И тъй като управляващите не желаят да говорят за отговорностите, които едно членство в НАТО изисква, тъй като не им е изгодно да настояват върху политиката на правила, която то трябва да донесе, поканата рано или късно ще докара само нови и нови разочарования, а вероятно и антинатовски настроения в момент, когато България ще е поканена, но все още няма да е член на алианса. И без да вярвам в сценарии и конспирации, не мога да не се чудя какво движи действията на мнозинството - тоталното безхаберие, мисълта, че трябва да се вземе каквото може и да се бяга или някаква целенасоченост, която рано или късно ще въдвори законите на джунглата в България... Защото никое правителство в последните 12 години не си е позволявало да се държи толкова нагло и така безочливо да лъже.  

В

ече година и половина Симеон Сакскобургготски управлява не чрез действия, а чрез думи. Използвайки ореола си на цар, той ходи по тъничката линия между възможното и невъзможното и като някаква Шехеразада разказва истории, които все отлагат и отлагат сблъсъка с истината. Но тази негова политика роди безпрецедентно отчаяние и песимизъм, накара страшно много хора да поискат да напуснат България (вече все повече 50-годишни заминават или говорят за заминаване) и стимулира страховит повсеместен разпад. С царското си поведение Симеон Сакскобургготски отприщи едни колективистични нагласи, които вървят редом с анонимността и безнаказаността и унищожи и малката самоинициативност, която беше започнала да се култивира по време на управлението на СДС. И подмени разума с ново верую, това на „светлото бъдеще“, идващо след 800 дни, което не е нищо друго, освен нахлуване в поредната фалшива идеологи.

................

*Текстът е публикуван в "Литературен вестник", заглавието е на "Още инфо"

home    top


© 2002 Още Инфо