|
|
Веднъж ме
нарекоха публично син боклук. Стиснах зъби и допуснах, че някъде
нещо съм сбъркал. Ако някой ми каже, обаче, че съм червен боклук,
най-малкото бих го го напсувал, защото това не отговаря на
истината.
Неотдавна, както
видяхме и чухме по телевизията, точно пред “Св. София”, в деня на
едноименния празник, известен повече като Вяра, Надежда и Любов,
дядо Максим, пристъпвайки под крилото на “социалния” ни президент,
спокойно прие да го нарекат червен боклук. Очевидно той се е
вживял в ролята на глава на църквата, макар и вероятно осъзнава
факта, че навремето беше избран за патриарх не както трябва.
По-скоро беше назначен. Сигурно и хората, които някога са
назначили дядо Максим, днес не му дават възможност за отстъпление.
Изглежда, че сме орисани да го търпим безкрайно, но защо ли?
Когато бях на
пет годинки си спомням как двете ми баби бяха решили да ме кръстят
без знанието на моите родители. Това съзаклятие се наложило –
разказваха ми по-късно те, защото след псевдовеликия “девети” баща
ми и майка ми се страхували да ме кръстят и може би са имали
основание. Защото по онова време чичо ми е бил в Белене, а наскоро
починалият ми вуйчо, който е бил легионер, бил обявен за фашист.
И така, в онази
сутрин бабите ме поведоха за ръка по “Пиротска” след като бях
изкъпан, сресан и облечен чисто. Купиха ми от един магазин нова
фанелка - така трябвало при кръщене. След това завихме по “Ботев”,
после по “Нишка” (днешния бул. „Тодор Александров”) и накрая
влязохме в “Св.Спас”. Там клисарят ми стана кръстник. До ден
днешен, сред другите ми лични документи, пазя кръщелното си
свидетелство, попълнено на ръка върху оригинална църковна бланка,
подписано от свещеника и подпечатано с печата на църквата.
Приблизително по онова време дядо Максим е бил митрополит в Ловеч
и, както впоследствие стана ясно, не е отслужил и една панахида за
упокой на душите на пребиваните до смърт недалеч от него
лагерници.
Отлично си
спомням и случилото се по късно, в края на шестдесетте години на
миналия век, когато бях последна година в гимназията и с моята
бъдеща съпруга, облечени празнично, се черкувахме на връх
Великден, пак в “Св. Спас”. Преди полунощ, както си му е редът,
излязохме след свещениците в двора на църквата. По оградата, от
“Княз Борис І” до “Ломска”, висяха сенките на глутница цивилни,
вероятно активисти от партията, която “мъдро” ни управляваше по
онова време. Тези хора свиркаха и крещяха с пълно гърло обидни
думи към нас. Изпитвахме чувство на отвращение и малко страх,
сякаш бяхме християни в римски колизеум. Тогава дядо Максим не
можеше нито да види, нито да чуе всичко това. Той беше зает да
отслужва показна великденска литургия пред някои съмнително
религиозни “богоизбрани” нашенци, снабдени с пропуски, пред част
от членовете на дипломатическия корпус и пред великденските гръцки
туристи, дошли в най-голямата ни катедрала - онази с небългарското
име. Отвън кордони униформени и неуниформени гавази пазеха да не
може и пиле да прехвръкне. Още тогава се зарекох, че ще вляза да
се черкувам в катедралата, само когато върнем името й на
светите братя Кирил и Методий.
Днес дядо
Максим, след като ортакува с хора като Първанов, може поне да
настоява древните останки от “Св. Спас” да бъдат включени в
интериора на централната метростанция и един параклис да се
изгради там, а не дъждът и снегът да ги рушат под БУЛБАНК. Защото
е срамота - отсреща да се съгражда внушителна католическа църква,
а руините на нашата да тънат в пепел.
Срамота е също в
наши дни свещенослужители на православната ни църква да бъдат
влачени от полицаи по плочниците пред църквите, защото, видите ли,
не уважавали дядо Максим. Ние миряните, които също не го
уважаваме, но не влачим никого по улиците. Не приемаме
твърдението, че Синодът на дядо Инокентий е “пуснал търговците в
храма”, защото в подземието на “Св. Параскева“ има сладкарски цех.
Ами в двора на митрополитската църква “Св. Петка”, на ъгъла на
„Съборна” и „Калоян”, на двайсетина метра от официалната
резиденция на дядо Максим, какво има? Няма ли работилница за
погачи и жито? Всички знаем отколе, че който не може сам да си
направи, може на там да поръча и жито, и погача - за помен, за
сватба или за погребение. Или това не е производствена работилница
и досущ търговия в храма?
Друго е, обаче,
онова, което стягаше и продължава да стяга душата на дядо Максима,
както и на хората, които му дърпат конците. Ченгесарските
вестници, разбира се, и дума не повдигат по въпроса. Иде реч за
това, че църквите от т. нар. алтернативен Синод, привличат повече
и по-качествените хора на нашето общество, особено в градовете.
Това са онези, които са се запазили от въздействието на
полувековния експеримент, целта на който беше да се превърне
нацията ни от предприемчиви граждани и трудолюбиви селяни в
пролетарска тълпа от лесноманипулируеми безверници. Хората днес
идват в “алтернативните” църкви не толкова заради скучните
донякъде и отдалечени от реалния живот канонични служби (да ме
прощава Господ за скверните думи), колкото поради това, че в
църквата, която по принцип трябва да бъде призвана да бъде
най-близко до тях, могат да присъстват на редица паралелни
дейности. Става дума за концерти, репетиции на хорове и
инструменталисти, подготовка за провеждането на турнета,
иконографски школи и прочие занимания, които стоят по-близо до
дейностите в евангелските църкви и са твърде силно ограничени от
строгия и сух византийско-московски канон, наложил се в нашата
източноправославна църква, особено през последните десетилетия.
Нашето общество
е отворено за духовна дейност и същевременно то е израснало твърде
много в ментално отношение спрямо равнището на руското
православие. С московски похвати хората у нас не могат зорлем нито
да бъдат отблъснати, нито да бъдат заставени да ходят на църква,
защото съвременният нашенец е едновременно и хитрец, и малко
безбожник. Той е достатъчно прагматичен, в никакъв случай
овчедушен, отшелник и твърде различен като психика в сравнение с
руснака. И това, че от много хитрост допуснахме в момента
държавата ни да бъде управлявана зад кадър от бивши ченгета и на
върха й да бъдат ашладисани хора с посредствени качества, не
означава, че този модел трябва да бъде приложен непременно и в
църквата. Впрочем, бившите ченгета, едва ли не повече от
останалите хора трябва да ходят на църква, за да изкупят старите
си и нови грехове, но само ако са искрени в осъзнаването на своята
вина. Те нямат моралното право да се месят в църковните работи.
Православната ни
църква може да привлече повече и най-вече млади хора, като допусне
в храма Господен духовно поведение, подобно на европейското и
американското. Там хората ходят на църква не само за да палят
свещи, да остават насаме с Бога или със себе си, но най-вече за да
общуват помежду си и да обмислят как да си помагат. Това означава,
че нашата църква трябва да бъде средище на духовно богати и
най-вече на свободни хора, които са готови да слушат в църквата с
удоволствие както църковни служби, проповеди и църковна музика,
така и подбрана светска музика. Фактът, че на неотдавнашния
концерт на двама наши бележити цигулари в “Св. Параскева” се
стекоха стотици почитатели на тяхното изкуство, които запълниха
както партера, така и балконите чак до кубето, трябва само да ни
радва, а не да бъде повод за завист у някого. Защото публиката в
църквите се състои и от хора, за които цената на билетите в зала
“България” е висока. Разбира се, че част от тях присъстват на
концертите и като богомолци. Това, че в църквата се допускат след
музикалните изпълнения и ръкопляскания, или че някои от
присъстващите не са свикнали, или, по-точно казано, не са били
научени да се прекръстят при влизане и излизане на входа, дори ако
някой забрави да си свали шапката (друг ще го подсети да стори
това), не е повод да се откажем от тези на пръв поглед чисто
светски “отклонения”, като по този начин отблъснем хората и
най-вече младите от църквата.
Защото църква
без богомолци, дори при наличието на най-ревностни
свещенослужители, се превръща в музей. Така както народ без вяра и
църква е стадо, а държава, населена с бездуховни люде - рай за
разбойници.
За нашия дядо
Максим, обаче, тези проблеми са плебейски. Той е патриарх! |
