|
|
Последните
събития в Народното събрание, свързани с инфарктния избор на
правителството на Сергей Станишев и споровете около
“опорочаването” на тайния вот ме наведоха на мисълта, че щом
обществото ни е изградено върху принципа на делегирането на права,
то по време на избори както за народни представители, така и за
общински съветници, всеки гражданин на нашето общество трябва да
бъде разглеждан като упълномощител. Всички ние упълномощаваме
нашите избранници, които трябва да защитават правата и интересите
ни от позицията на предпочетената от нас политическа сила.
В рамките на
голямото множество, определено като народ, съществуват значителен
брой подмножества, каквито например са политическите партии,
сдруженията с идеална цел, различните видове съвети,
настоятелства, управителни тела на търговски дружества и прочие
обществени формации, чиято логика на функциониране и норми на
взаимоотношения се подчиняват на същите правила, върху които е
изградено и голямото множество. Има и частни случаи, като например
катедрените съвети във висшите училища, първичните партийни или
синдикални структури и др., където по правило всеки представлява
единствено себе си.
В повечето
структури, обаче, на всяко едно равнище упълномощителите избират
свои упълномощени представители, които трябва да ги представляват
и от тяхно име да взимат съответни управленски решения в защита на
интересите им. Основополагащо изискване във взаимоотношенията
между големия брой упълномощители и сравнително малкия брой
упълномощени се явява необходимостта от наличието на прозрачност в
поведението на упълномощените. Иначе казано, във всеки един момент
от времето е абсолютно необходимо упълномощителите да могат да
осъществяват контрол върху своите избранници, защото в противен
случай съответната обществена структура престава да бъде
управлявана по волята на избиратетелите.
Разглеждайки
реалните взаимоотношения в системата упълномощители - упълномощени
можем със съжаление да констатираме, че в определени случаи, след
съответно проведени избори, упълномощените започват да се държат
като независими от своите упълномощители, в резултат на което се
загубва доверието помежду им. Радикалното предотвратяване на това
крайно нежелано явление се постига чрез явното гласуване на
упълномощените. Тайното гласуване остава целесъобразно само при
избора на упълномощените, защото тогава упълномощителите изявяват
само собствената си воля. Когато, обаче, гласуват избраните
представители е абсолютно необходимо гласуването да бъде явно, за
да бъдат те контролирани от своите избиратели. И всякакви приказки
за демократичност, за уважение на правото на избранника за
свободно волеизявление, за неговото лично право на мнение и прочие
формулировки, целящи, в крайна сметка, да се създаде възможност за
въздействие върху упълномощените, са приказки, които
облагодетелстват странични и смущаващи обществената система
фактори. Ето защо всички гласувания в Народното събрание е редно
да бъдат провеждани само и единствено с явния глас на народните
избранници. Така народът ще има възможността по всеки въпрос да
бъде наясно за това кой негов избранник как гласува, още повече че
същият този избранник е най-често и член на някоя конкретна
политическа формация, на която дължи лоялност. Този подход трябва
да бъде норма за поведение на всяко изборно равнище с изключение
на споменатия по-горе случай на университетската катедра, където
могат да се прилагат и двата начина на гласуване: при маловажни,
рутинни и текущи въпроси се използва явно гласуване, а при
решения, свързани с персонален избор – тайното.
С други думи
предирам за това, че изборът на съответния вид гласуване – явно
или тайно, се определя от това дали отделната личност представлява
само себе си или има делегирани право от други хора. В първия
случай тайното гласуване осигурява възможност на индивида да
изрази максимално искрено личното си мнение, без да се страхува от
произтичащи от това реакции, които могат да предизвикат за него
персонални неудобства. Докато явното гласуване се изисква от
факта, че физическият изразител на вота не трябва да представя
свое лично мнение, а се явява говорител на определена група
избиратели. Защото демократичността се състои не в правото на
упълномощения да гласува по свое усмотрение, а в правото на
упълномощителя да знае как гласува упълномощеният от него. Друг е
въпросът в това, че личните им мнения по даден въпрос понякога
може и да не съвпадат. Но тъкмо за това е необходима прозрачност,
защото е морално избраният да се съобразява с волята на своите
избиратели. Дори там, където тайният вот е целесъобразен или
наложен нормативно той се явява възможност, а не абсолютно
задължение на гласуващия. И в този смисъл разкриването на тайния
вот от отделен гласоподавател не може да бъде третирано като
закононарушение, а като проява на личен морал.
Опитът ми
като изборен член в научни съвети показва, че законово наложеното
тайно гласуване за хабилитирани и нехабилитирани преподаватели или
научни сътрудници, както и при оценката на защитаваните докторати
не е най-добрият. Не са редки случаите, когато част от членовете
на научния съвет гласуват отрицателно, но, криейки се зад своя
таен вот, твърдят, че са гласували положително. Подобно двулично
поведение би било невъзможно при явно гласуване, стига, разбира
се, въпросните членове на съвета да имат волята да поемат
отговорността при публичната заявка на своя глас. Аз, например, от
много години назад, когато гласувам тайно, винаги попълвам
бюлетината и я показвам на публиката около мен, като по този начин
формално изпълнявам своя таен избор, но той остава видим за
останалите членове на съответния форум. Така, на практика,
елиминирам всякакви догадки за това как съм гласувал. Освен това,
спестявам усилията на някои хора, които, може би по навик от
миналото, държат непременно да бъдат информирани или да информират
там “където трябва” за моя глас. Е, разбира се, получавам и
критиката на същите тези люде за това мое поведение, защото,
според тях, подменям тайния вот с явен. Предпочитам, обаче, моят
глас да бъде обществено известен пред възможността, в определени
моменти, да се скривам зад тайния си вот. Мисля, че явно
изразеният глас принадлежи на силния човек, на този с достойнство,
с високи професионални и личностни качества, а тайният глас е
гласът на слабия.
28-07-2005 |
