04-03-2003

Online от 1 юли 2002

 
 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

Иво Беров

28 януари 2003, 12:304

Водач

 

Водач и вожд са думи, които предизвикват отрицателни чувства, тъй като са свързани с личности като Хитлер, Дучето и Сталин. От това необходимостта от вождове и водачи не става по-малка, доколкото всяко обществено мероприятие, независимо дали ще бъде световна революция или премитане на градинката пред блока, има нужда от личности, които трябва да вдъхновяват, да водят или поне да организират действията на другите. Разбира се, вождовете, водачите и организаторите нищо не биха могли да направят, без да се е появила необходимост или желание у хората за някакво обществено мероприятие, независимо дали то ще е премитане на градинка или световна революция. Има, по начало, една взаимовръзка между обществените нужди и изявата на водачите, която всички получили образованието си в соцлагера са изучавали като “ролята на личността в историята“.

Според теорията на Маркс, Енгелс, Ленин и останалите от шайката, ролята на личността в историята е пренебрежимо малко, тъй като само следва исторически необходимости и предпоставки. В практиката на същата шайка, обаче, личността придобива такива гигантски измерения, че на историята нищо друго не й остава, освен да се пренагласи към личностните й своеобразия. Разбира се, тружениците на научния социализъм подминават страхливо това противоречие между теорията и практиката, тъй като вероятността изследването му да доведе до правилни класово-партийни изводи е обратно пропорцаонална на вероятността да бъде доведен добросъвестния изследовател до концлагер.

Но дори без маркс-ленинското учение и принадените му канцлагери се вижда, че колкото по-силно и по-масово е едно обществено движение, толкова по-голяма е вероятността то да осъществи своите цели, независимо от качествата водача си. Което означава, че ако българите, например, са решили да си изберат за президент човек, който не е комунист, то такъв президент и ще си изберат, независимо, че некомунистът може да бъде и шушумига като Желю Желев. Ако пък са решили той да е комунист, ще си изберат Първанов, независимо от безличието и посредствеността му. Ако ли пък ги е яд на Костов и са решили да го свалят от власт, те ще го свалят и ще сложат на негово място или каквото им попадне, или нещо си там, или каквото и да било, стига то да е шарено и да дрънка, както се видя от последните избори. Въобще колкото по-силно е едно обществено движение, толкова по-малко значение имат водачите и личностите при осъществяване на целите му. И обратното.

Затова съвсем отслабналото влияние на СДС ясно показват, че партията има нужда от личност или водач, който да я поведе към властта.

А изследванията и опитът – и в световния, и в нашенския си политически живот, показват, че този водач трябва да има следните качества:

Сила, самоувереност и вяра в успеха

За съжаление, никой от сегашните ръководители на СДС не притежава тези качества. Всички изглеждат слаби и неуверени пред мътилката на политическото ежедневие и безпомощни пред завличащия поток на събитиятата. Че СДС е способен да спечели предсрочни или редовни избори, те просто не вярват. Примирили са се с мисълта, че рулетката на властта отново ще спре при тях чак при по-следвещата си врътка, че междувременно идва редът на социалистите да печелят избори и следователно нищо друго не им остава, освен покорно да изчакат реда си да управляват. Че властта, с женските си врътки, никак не е длъжна отново да застане пред тях във всеотдайна поза – това те някак си не желаят да си въобразят.

Енергичност

Водачът трябва да работи много за да вземе властта и да осъществи програмата си. Има един известен пример за човек, станал държавен ръководител с непрекъснато обикаляне из избирателните райони, срещи с хората и речи. Този пример също предизвиква отрицателни чувства у хората, но това не пречи похватът на държавника да е печеливш и достоен за изучаване. Още повече, когато един политик е в опозиция и почти всички средства за масово осведомяване или отказват да отразяват дейността му, или пък са настроени против него.

Деятелите на априлското въстание, включително и апостолите, са се наричали един друг работници и са възприемали своето свято дело преди всичко като работа. Това, че делото на днешните политици не е чак дотам свято като на възрожденците и апостолите не означава, че работният им ден трябва да е по-малък от осем часа дневно, както е при останалите работници. Дори да приемем, че ръководителите на СДС наистина работят по осем часа на ден, едва ли някой знае какво точно правят и какво точно са свършили. А в политиката дори да си свършил огромна работа, все едно нищо не си направил, ако никой не узнае за това. Ако пък си свършил за две пари работа, те могат да станат и милиони, ако всички научат за свършеното.

В това отношение един водач на опозиционна партия като СДС може да се поучи от днешните управляващи, но не трябва и не може да взема пример от Симеон Сакскобургготски и Първанов, които спечелиха изборите без особени усилия и без никакви качества на водачи.Те нямаше какво да отстояват, нямаше за какво да се борят, нямаше дело, зад което да застанат. “Искам властта, за да царувам, бих я взел като президент, но и от премиерство не се отказвам“– това беше всичката идея, цел  и програма на господин Сакскобургготски. И за да вземе властта му бе необходимо само да преповтаря народно-кръчмарски лакърдии, да обещава небивалици с благородно нехайство, да се врича в неподкупност с неподкупно изражение, да лъже на провала с невинен, честен и почтен вид, като мига, да заявява, че мига за доброто на България, а като кашля – че кашля не за друго, а в името на националните интереси.

Подобно селяндурите, които маймунски подражаваха едно време на дядо му Фердинанд, и днешните прокопсани политици, журналисти, интелектуалци и прочее двоцов персонал, възприеха царските табиети и ги наложиха на обществото под формата на такова едно безстрастно каканижене на всякакви лъжи и дивотии, такова овчедушното примирение с всякакви политически и обществени мерзости, че съвсем естественият протест на Едвин Сугарев и шепа граждани се прие като камък, паднал във вонящо блато.

Точно при такова политическо и обществено блато е възможен Първанов. Той е типично блатен президент. В сравнение с Петър Стоянов, да не говорим за Костов, Първанов е дотолкова безличен, посредствен, невзрачен и такъв един никакъв, че простолюдието с право си казваа “той е един от нас“, след което с очарователно простолюдна и трогателно непосредствена първичност заключава: “и ще ни пази от лошите…”  Но ако за един опозиционен водач е пагубно да се учи от дворцовите тарикатлъци на Симеон и от блатното самооблащение на Първанов, това не означава, че не трябва

да притежава обаяние и да се харесва на хората.

Обаянието на политика, обаче, за разлика от и това на девойката, спечелила конкурс за красавици, или пък от това на артиста от розовия сериал, трябва да спомага за решаване на задачите, които стоят пред една партия или пред една държава, колкото и това да звучи по социалистически назидателно. Затова, ако се наложи, водачът трябва да проявява твърдост, решителност и принципност, дори те да не бъдат веднага приети и оценени от хората.

Симеон, например, не благоволи да пожертва дори и част от обаянието си на прошетал розовите сериали благородник, за да защити собственото си и на своето правителство решение за предварително затваряне блоковете на АЕЦ. Като следствие в държавата възникна бъркотия и неразбирателство между институциите, а външинополитическият рейтинг на страната ни падна. Но пък височайшият на Негово Величество рейтинг остана да си стърчи на все същите главозамайващи височини.

Инак беше при бившите управляващи, които твърдо и отговорно отстояваха своята политика. Така след Косовската криза те изгубиха много от своята популярност, но пък България беше поканена в Европа и НАТО.

Рядко един водач бива толкова съвършен, че да притежава всички тези качества. Но не е зле да притежава поне половината. И е съвсем зле, ако не притежава нито едно.

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо