22-01-2004

Online от 1 юли 2002

Иво Беров в "Още.инфо"

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

Иво Беров

 14 януари 2004 13:20

Българите пак не са наясно с посоката, не се знае остана ли някой да я обозначава

Иво Беров в "Още инфо"

 

Петър създава първата фирма в Русия. По следния начин. Обикаля Европа, вижда, че хората там имат фабрики и решава, че те са полезни, защото произвеждат разни неща. Връща се Петър в Русия и през 1720 година учредява “Комерсиално дружество“ за производство и търговия с ленени платна. За нуждите на армията, разбира се. Техниката на дружеството е холандска. Липсват обаче началници (мениджъри) и работници. В Русия назначаването на мениджъри и наемането на работници не става с конкурси и договори. Става със стражари. Хукват Петровите стражари по четирите краища на царството (впрочем краищата може да са повече, защото царството е велико), подбират най-известните търговци, докарва ги при царя и той ги назначава за капиталисти. По същия начин се намират и работници. Стражари и войници подкарват цели села от Централна Русия, тътрят ги заедно със семействата им чак до Урал и ги закрепостяват към ленената фабрика. Там те работят по принуда цял живот. Семействата им също. Поколенията също. Така се създава руската работническа класа, която по-късно ще се превърне в най-прогресивната от всички работнически класи в света.

Ако по тези времена някой европейски цар или крал беше постъпил така със своите поданици, той тутакси би се прочул в  страната си като най-страшният, зловещ и пъклен управник, който историята и адът някога са създавали.

Петър Първи се прочува като най-смисленият, най-напредничавият, най-просветеният и най-великият управник, който руската история и държавност някога са създавали.

Той провежда своите реформи и постига своите небивали успехи в областта на руското възраждане, европеизация и индустриализация по този руско-стражарски начин благодарение на едно много съществено обстоятелство.

В Русия няма частна собственост. Мужиците придобиват право на земя чак в края на ХІХ век. Ако могат да си я купят. Пък те не могат. По времето на Петър Първи частна собственост нямат и болярите. Всичко принадлежи на царя-бащица. Всичките огромни руски пространства са негова собственост. Той дава земи на дворянството само срещу вярна служба. Ако службата му се стори недостатъчно вярна, взема си земите обратно. Затова в Русия няма собственици. Нито пък граждани. Няма ги и в преносния, няма ги и в буквалния смисъл на думата. Докъм средата на ХІХ век Москва в по-голямата си част е дървено село. Първите каменни градове в Европа се построяват например към Х век преди Христа. Първият руски каменен град е Петербург, основан от Петър Велики през ХVІІІ век след Христа.

Двадесет и осем века разлика.

И не могат да се намерят граждани, които да заселят далечното, мочурливо, студено и тъмно място, избрано кой знае защо от Петър за град. Но мероприятията по награждаването  все пак се провеждат успешно. По изконно руския начин. Петър докарва новите жители със стражари.

За пръв път Екатерина ІІ през 1785 дава завинаги част от царската земя на болярите. Между другото, със съветници като Волтер и Дидро тя премахва тайната полиция и цензурата. Точно затова руснаците много не я обичат. Или пък защото е прусачка. Те си обичат Петър. И Сталин също, но тайно. Възхищават се от Иван Грозни. Падат си по Путин.

Тези изконно руски отношения между цар, поданици, граждани, дворянство и частници съвсем не са чак толкова руски, нито пък са изцяло изконни. Те са татаро-монголски.

Още Иван Грозни възприема политическата система на татарите, под чието робство Русия се намира три века. Това е също и политическата система на турското спахийство. Султанът дава земя на спахиите, в замяна на което те са задължени при първия негов повик да си съберат хората, да си грабнат оръжията и да го последват навсякъде. Също като опричниците на Иван Грозни.

Но турската политическа система, колкото и страшна да изглежда в българския фолклор и читанки, не може да се сравни с руските чудатости и изстъпления.

Право на собственост турските феодали (уч-бегове), а и турските селяни придобиват още през ХІV и ХV век заедно със завоеванията си на Балканския полуостров. Колкото и диви да са османските племена, те все пак възприемат чрез арабите и Византия част от извечните цивилизационни ценности на гръко-римския свят и на стара Европа. Турското султанско самодържавие е повече символично и по никакъв начин не може да бъде сравнено с руското и монголо-татарското.

Именно султанската безпомощност и безвластие, заедно с неспособността на турската държава да защити българските занаятчии от разбойници и грабители, е една от основните причини за избухването на Априлското въстание. А “тежкото положение на българския народ”, което наивно се посочва като причина за въстанието, си е направо един рахат, в сравнение с това на руския. ”Покорната” българска рая, която след две седмици лятна ангария изплаква дор до три тома жаловен фолклор, не би могла дори и да си въобрази издевателствата, на които руската държава подлага своите поданици.

Както и руските мужици не биха могли да си мечтаят за правата и свободите, които са имали българите под турско .

Голямото достойнство на българите е, че въпреки влиянието на двете изостанали източни империи – турската и руската, са се насочили към европейските ценности много преди турците и руснаците. Големият им недостатък е, че след толкова векове турско, руско и съветско влияние, те все още не могат да се отърсят от поданическите си нагласи.

България е все още в онази сумрачна и неясна междинна област, която обозначава географско-историческото преливане на ценности и цивилизации от Изток към Запад. Защото колкото и условно да е това разделение, то съществува. Западът все изпреварва Изтока. С векове. Изтокът все го догонва. С реформи, правени по източному. Като при Петър Първи – със стражари, с военни чинове за цивилни и с рязане на бради. Или като при Сталин, който се опита да индустриализира страната с масови убийства и концлагери. Или пък като Кемал Ататюрк. Реформи, които почти винаги са неуспешни, но затова пък винаги са провеждани с насилие. Поданиците не се възмущават. Защото го упражнява   

“Бащицата“-цар. Както е при руснаците. Или  пък “Бащата на всички турци” -Ататюрк.

В България демократичните промени не станаха с насилие, изстъпления и кръвопролития. Но пък и не станаха с убеденост, желание, воля и разум. Реформите бяха направени, защото нямаше как. А също така и от немай-къде. Или защото ножът опря до кокала. Затова отначало всички обвиняваха политиците, че не ги провеждат, а после ги обвиниха, че са ги провели. А в съвкупното обругаване на демократичните реформи, които СДС все пак успешно извърши, взеха косвено участие и сегашните ръководители на Съюза. Като не ги защитиха. Като се разграничиха от тях. За да се еманципират може би от Костов. Или да си запазят  рейтингчетата. И за да се присламчат към олигархията. Заедно с постчетата, хотелчетата, бензиностанцийките, гаражчетата и софийските си имотчета. С което показаха, че не са политици. Нито дори политиченца, а мижитурки и мижитурченца. Защото те предадоха не само СДС и неговите привърженици. Предадоха цивилизационния избор на България. И сега, две години след незабавното и несимволично управление на Симеон, българите все още не знаят накъде са тръгнали, защо са тръгнали и какво има там, където отиват. Затова се връщат назад. Към разбиване на политическата система, към олигарсите, поданичеството и путинщината.

А пък позорното, отблъскващо, недостойно и примесено с гнуснави сексуални оттенъци всенародно въжделение “Да дойде царят да ни оправи“ (или пожарникарят), си е върщане не към комунизма, сталинизма и царщината, а направо към първобитните татаро - монголски понятия за политика. Това е изборът на ордата. Изборът на поданиците, на опричниците, на еничарите, на ратаите, на мужиците, на крепостните селяни, на спахиите, на читаците и на звеноводите от текезесетата. България отново обърка посоката.

Дали остана все пак някой да я обозначава?...

Иво Беров в "Още инфо"

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо