|
|
За бъдещата
дясна партия се говори единствено и само като за партия на Костов.
Това не е добре. Тази партия трябва да бъде в състояние да води
политически живот и без него. Не защото доверието към Костов,
според социологическите проучвания, е ниско, не защото повечето
средства за масово осведомяване го охулват и най-малкото пък
защото е политик на миналото, както искат да го изкарат
многобройните му зложелатели. Напротив, Костов има всички качества
за водач на силна дясна партия и би могъл да има блестящо
политическо бъдеще.
Вярно е, обаче,
че се държи като държавник от предишни времена. Като Аденауер, Де
Гол, Никсън, Тачер и Кол, които си позволяваха да правят политика
без опаковка. В съвременния политически пазар обаче опаковката има
поне толкова голямо значение, колкото и съдържанието. Добрата
опаковка прилъгва понякога дори избирателите от старите и опитни
западни демокрации. А в България май ги прилъгва винаги. Затова и
днешият ни политически живот пъстрее с опаковъчните багри на
панаирджийската шарения. А пошлостта му започна на надминава дори
общоприетото за маскарадно–фасадните демокрации.
Всички,
например, които имат поне повърхностна представа за развитието на
политическия ни живот, много добре знаят, че най-голямата заслуга
за приемането на България в НАТО има не друг, а Иван Костов.
България получи покана, защото Костов отказа да даде въздушен
коридор на Русия по време на Косовската криза. Задади политиката
си при Косовската криза България беше поканена и в Европейския
съюз.
Днешните
политически опаковки обаче нито поканиха Костов на официалните
тържества по приемането, нито споменаха заслугите му. С което
показаха не само дребнавост и липса на възпитание, но и старата,
позната, обикновена, изконна, мила, родна, тъпа, местна,
изначална, вечна, българска, котловинна, досадна, отчайваща, а пък
донякъде дори забавна простащина.
Но това са
предвидими неща. Изненадващ беше начинът, по която самият Костов
изтъкна заслугите си. Това досега не беше правено по нашите земи.
Или поне не се знае някой да го е правил. Костов просто не ги
изтъкна. Не ги спомена даже. За тях отвори дума Иво Инджев в
предаването си по
bTV.
А Костов само отвърна, че със стари води мелницата не може да се
задвижи. Каза го в страна, където при всяка свършена, а най-вече
несвършена работа е общоприето да се надуват пропаганди тръби, да
ехтят фанфари, да кънтят мощно шумотевици и да дзвека победна
врява, съпроводена от оглушително трабантно пърпорене.
Такова поведение
показва класа. Класата, обаче, се възприема в България единствено
в работническо-селския смисъл на марксическите умопостройки????.
Като
поведенческа извисеност такова понятие у нас просто не съществува.
То е неуместно, чуждо. непонятно и странно. То безпокои, плаши и
обърква.
Като показва
класа, Костов сякаш налива вода в чужди мелници. По повод НАТО,
например, можеше да излее чудни словеса за това, че в този
тържествен миг и алабала, трябва да си припомним съдбоносната
Косовска криза , когато дрън-дрън направихме алабала за
националните интереси, пляс.
С подобни
съдържателни опаковки всеки политик тутакси би притурил ако не още
един процент към рейтинга си, то поне още един оксиморон. Така
както Симеон превзе и омая България предимно с прикрити
оксиморони.
Което не значи,
че Костов трябва да се прави на Сульо, Симеон, Пульо и Бойко, за
да печели общонародна любов. Но вече не може да стои като знак,
който сочи верния път. Трябва да направи крачка към множеството,
което си е харесало наименованието народ. За да може това
множество да преобразува скритата си гузност не в омраза, а в
мълчаливо признание.
И Костов сякаш
наистина се захвана да прави партията както трябва – с хората .на
България Но това никак не означава, че партията се прави само от
Костов. И че само той е в състояние да я създаде и води. Защото
разцеплението на СДС не е личностно, както го изкарват користни и
невежи политолози. Съюзът се разцепи, защото изгуби
представителността си. СДС вече не може и не желае да
представлява по-голямата част от своите привържениците.
Доказателства за това изникват всеки ден почти. Отрадното и
томително разбирателство, което сплоти премиера Кобургготски,
агента Тошо Тошев и социалистическия президент Първанов при
награждаването на Ахмед Доган, например, никак не възмути
седесарските депутати. Защото си правят сметката. Да се съюзяват в
бъдеще и със Симеон, и с агента на държавна сигурност Сава.А също
и със Софиянски. И с Любен Дилов - син. А може и с внук.
И с каквото там
дойде, стига пак да се напъхат във властта и да върви далаверата.
Затова хората,
дори да не го приемат с разума си, вече усещат, че със СДС е
свършено. Просто няма вече такава партия. И не се знае дали
титаните на седесарската мисъл, които основаха клуб в Лозенец, ще
съумеят да й вдъхнат някакъв животец. А би било чудесно, ако това
се случи
Защото в
България все още няма нито една истинска, достойна, национално
отговорна партия. Нито политик с държавническо мислене и
отговорност пред бъдещето. За да отбележи, например, че
етническият модел на агент Сава е изключително опасен и може
наистина да се превърне в проклятие за България. Защото разкъсва
гражданската й цялост. Всичкият политически бабаитлък на агент
Сава се крепи върху клановото, етническото, расовото, или
религиозното гласуване на турците в България. Това не е гражданско
гласуване. То не само дава възможност на Доган да си върти
далаверите и да изнудва държавата, но може в бъдеще да разкъса не
само гражданската, но и националната й цялост.
Националистически партии и политици със своите антитурски изцепки
само увеличават тази възможност. Защото повечето от тях не са
никакви националисти, а просто колеги на Доган, Тошо Тошев, Кеворк
Кеворкян, а може би и на Симеон Кобургготски. Тоест агенти и
послушници на бившата Държавна сигурност.
Решението е
другаде. Турците трябва да се приобщят към българския граждански и
политически живот. Това може да стане, ако български партии и
политици привлекат гласовете им. Както направи някога Стамболов.
Трябва някой политик, точно както Стамболов някога, да откъсне
България от руското влияние и да накара хиляди турци да скандират
името му. Неговото, а не на Доган.
А това май вече
се е случвало. Хиляди български труци скандираха името на Костов.
Затова е подходящ за водач на дясна партия, която трезво да
преценява и защитава националните интереси, като превърне
родолюбието в съзидателна сила и като се предпази от
шовинистичните изцепки и отклонения.
Но тъкмо защото
Костов най-добре би представлявал такава партия, тя не трябва да
бъде партия на Костов. Тук няма противоречие. Има представителност
и необходимост. Хиляди хора желаят да създадат нова партия, която
да изразазява техните политически виждания. И след рухването на
комунизма това ще бъде първата истинска партия в България. Съюзът
на Демократичните Сили вече изпълни задачата си. Чрез него милиони
хора отхвърлиха комунизма и заживяха в свободна и демоократична
държава. Новите началници на СДС обаче сякаш не могат да се
договедят като каква би могла да бъде по-нататъшната му употреба,
като се изключи личното им облагодетелстване, разбира се. Партията
на бившите комунисти все още защитава само интересите на кастата
им. Останалите партийни наименования са преди всичко за лична
употреба на водачите им.
Затова
създаването на новата дясна партия с всичките му трудности,
противоречия, кавги и недоразумения е благородно, а донякъде дори
и величаво дело. То не трябва да зависи от една личност. И е много
важно и показателно как ще потръгнат нещата още в началото. Още с
приемането на устава. Дали ръководителите и депутатите ще бъдат
избирани демократично или пак ще се редят листи по коридори,
кръчми, кабинети и приятелски сбирки. И с какви хора ще се обгради
Костов – дали с личности, умеещи да привличат хората и да поемот
отговорност, или с неизбежните нагаждачи, подмазвачи, кариеристи и
безличия. И в това отношение Костов пак трябва да покаже класа.
Като е започнал веднъж, поне да го кара така докрай.
|
