18-05-2005

Купете си новата книга на Иво Беров!

Иво Беров в "Още.инфо"

Отмъщението е Мое и Аз ще отплатя, кога им се разклати ногата, защото денят на загиването им е близък, скоро ще настъпи приготвеното за тях. / второ 32-35 /

“Киро Кацата не знае защо е толкова тъп, защото никога не се е запитвал защо е толкова тъп. А не се е запитвал защо е толкова тъп, защото е тъп“, помисли си Стефан.

- Гмба мамта - каза Киро Кацата.

Стефан не му обърна внимание и се върна към мисълта си. Тази мисъл му беше харесала. И не само тази. Стефан харесваше мислите си. Всичките си мисли. Веднъж се бе запитал защо ги харесва и тутакси бе намерил отговора. Защото бяха хубави и дълбоки. И си заслужаваше да бъдат дори записани. Досега обаче той не бе записал нито една от своите хиляди, а може би дори милиони хубави мисли. Докато Евгени бе записал всичките си двайсет и осем мисли в една книга. Беше издал книгата и беше станал писател.

                                       ...

- Гмба мамта нтия ръсни коплта. Къде намери тия пари, аааа? Мош ли да ми каа, аааа? - извика гневно Киро Кацата.

- Прав си, мой човек, прав си - прегърна го успокоително писателят Евгени.

- А можеш ръмъха - не се успокои Киро.

- Така е, Кире. Мръсни копелета, мошеници и гадняри. Бандюги и мръсници. Всичките са такива. Ама ще се обърне палачинката. Ще се валят в лайната си и ще реват с кървави сълзи.

- Ъъъхгххааааах - успокои се най-после Киро.

- Айде остави го тоя пияница - прекъсна ги Стефан. - Дай да излезем и да видим защо се бави нашият човек.

- Коишияница е?- попита Киро подозрително.

- Не му викай пияница. Киро е човек. Има си достойнство - каза писателят Евгени.

- Вжаваш ли мти мене, ааааа? - съгласи се Киро.

- Ооо, я стига! Тия ги приказвай, като те поканят в радиото.

Яд го е, че ме канят, помисли си Евгени. Яд го е, че ме знаят хората. А той каквито и далавери да върти, пак ще си остане господин Никой.

Навън валеше. Дребен, мръсен, неприятен, гаден, упорит и досаден есенен дъжд. Жълтата светлина на единствената крушка под навеса се отразяваше уморено и безотрадно в калните локви наоколо.

- Нещо не идва човекът. Да не излезе ялова и тая твоя далавера - заяде се Евгени.

- Няма далавера тука. Има бизнес, глупако.

- Айде бе, бизнес имало. На тия приказки и Киро няма да ти повярва.

- Мамта - потвърди Киро.

- Добре, да не се разправяме сега под дъжда.

Точно преди да влязат отново вътре, колите дойдоха. Стара лада и беемве. Ладата спря в локвата пред тях и ги изпръска. Да го тура на майка ти, скапаняк, помислиха си всички, но само Киро го каза. И то така, че нищо не му се разбра.

Льольо Жълтия, който вече не беше Льольо Жълтия, защото беше станал Леонид Златния, отвори наполовина прозорчето на колата.

- Айде бе, Лео, докога ще те чакаме?

Леонид се намръщи, но само за миг. Все пак му трябваха тия боклуци. Впрочем не боклуци, а боклукчии. Днес боклукът беше друг. И трябваше да бъде изметен. Затова се направи, че не е чул нахалното и непочтително “Льольо”.

- Не бързайте толкова. Бързата работа слепи ги ражда - пошегува се той, засмя се на шегата си и ги покани в колата.

- Ха-ха-ха - засмя се Киро Кацата.

- Ама и тая ли откачалка е с вас ?- попита Леонид.

“Не е откачалка. Човек е. Всеки човек си има достойнство и трябва да бъде уважаван. А ти не ми се надувай толкова. Не те ли знаем какъв льольо беше? С жълто около устата. И не само там. Скапаняк смотан”, щеше да каже Евгени.

Само че не го каза.

- Киро може да свърши работа - каза Стефан. - Як е и бързо изтрезнява. Само да го понавали малко дъждът.

- Ама и на него ли да плащам?

- Ще трябва да платиш, брато. Идва с нас, напъва се човекът, бачка.

- Така де, и той душа носи - намеси се Евгени, но всъщност искаше да каже друго.

Искаше да каже, че всеки човек има право на достойнство и трябва да бъде  уважаван. Само че пак не го каза.

Леонид се сдържа и този път. “Брато” ще му викат скапаните боклуци. Тоест боклукчии. Познава ги той. На пияндето никакви пари няма да дадат. Ще си приберат и неговия дял.

Ако им го снесе. Ама той няма да им го снесе.

Вярно, че е златен. Ама не е оная кокошка, дето снасяла, такова...златни яйца. Ха-ха...

Леонид се засмя на шегата си. Видя му се смешна. Всички негови шеги му се струваха смешни.

- Ха-ха-ха - откликна и Киро Кацата.

- Вижте сега. Аз на тоя няма да плащам. Но ще ви оставя ладата за една седмица. А може и за цял месец да ви я оставя. Да разберете защо ми казват Златния. Става ли така?

- Става бе, Златен - каза Стефан.

- Ето ви ключовете. А в тия два плика са парите. Ще ги броите ли ?

- Няма, брато, нали сме бизнесмени. Вярваме си.

- Добре. По-нататък знаете какво да правите…

Леонид излезе от ладата и се вмъкна в беемвето.

“Знам бе, брато, нали сме бизнесмени“, повтори си ядосано. А някога бе гледал тия смотани боклуци в устата. Беше ги слушал, беше търчал да им изпълнява поръчките. Големите батковци! Балъци! Нещастници! Сега ако нещо стане, ченгетата първо тях ще пипнат.

Макар че, кой ли пък ще се сети за тая курва.

Спомни си очите й. Тоест едното й око. Другото беше насинено и толкова подуто, че представляваше само един син оток с тясна цепнатина.

Обърна я с гръб. Не искаше да вижда това грозно, подуто и насинено око.

Пък и няма да я чука в очите я? Ха-ха...Той не е извратеняк някакъв си. Той е пич. Остроумен и весел.

Точно затова не беше честно да му се случи тъкмо на него. Нито я е бил много, нито пък я е карал да прави свинщини.

А тя да му лепне тая гадост.

Не било сифилис. И спин не било. И докторът не знаел точно какво било.

Как така да не знаеш бе, какъв доктор си ти бе...

Нямало го било това в медицината. Най-вероятно се предавало по полов път. Личало си по кожата й. Кожата й нямала пори. Изключителен случай. Трябвало да я изследват в специална клиника с разни апарати.

Чуваш ли се какви ги дрънкаш бе, пъпеш? Затова ли ти плащам? Ще я изследвал бил с апарати. Толкова учили, а за два цента работа не могат да свършат. А после се чудят защо били бедни и нещастни. Ами такива сте, защото сте тъпи. А сте тъпи, защото сте нещастни бедняци. Това е.

- Да карам ли, шефе?

- А, не, ще даваш пресконференции.

- Карай бе, говедо - сопна се Леонид, като видя, че шофьорът не разбра шегата му.

После се попипа по главата. Лисината не се виждаше. Все още. Но долу, между краката, вече нямаше нито един косъм. Само кожа. Гладка. Без пори. И курвите му се подхилкваха при всяка свирка. Сякаш беше педал някакъв си, който се бръсне долу.

Не му се подиграваха открито, разбира се. Но той чувстваше присмеха им. А най-силно чувстваше нейния присмех.

- Какво ми се хилиш, ма - викна й. - Знаеш ли каква гадост си ми лепнала?

- Не се хиля. Как мога хем да се хиля, хем да ти правя това?

- На това му се вика духане. Свирки. И защо не ме предупреди, че си болна?

- Не съм болна. Здрава съм.

Каза го уверено. Сякаш наистина беше здрава. Лео й повярва. И още повече се вбеси.

Беше несправедливо. Него да зарази, а самата тя да си остане читава.

Удари я под окото. После пак. На същото място. Обърна я. Съблече я.

Беше хубава. Прекалено хубава даже. Възбуждаше го тази особена, здрава белота на кожата й.

Здрава, бяла кожа... без пори, помисли си ядно и влезе в нея, сякаш да си отмъсти. Но бързо забрави за отмъщението.

Веднъж пи с двама клиенти. Стана дума за нея.

Страхотен кеф, все едно ти гали червата, каза единият. Макар че искаше да каже друго. Искаше да каже, че това, което почувства, не беше кеф или удоволствие. Беше нещо много по-силно. Различно. Особено. Не можеше да намери думи за него. Не можеше да го изрази.

Глупости, гали ти червата…Друго е. Все едно да я шибаш, а тя в същото време да ти духа.

Оня, вторият, го обясни по-сполучливо май. Но и неговото не беше точно.

То е нещо като…- помисли си Лео, но тя така засмука някаква зажадняла за взаимност част от неговата същност, че цялото му същество отмаля и се отдаде на удоволствието.

А може би не трябваше да се стига дотам?

Все пак тя му докарваше пари. Доста пари. Но когато свърши, погледна очите й. Тоест едното й око. Здравото. То се хилеше.

Ще се хилиш сега на червеите, помисли си шеговито.

Този път обаче шегата не му хареса. Нещо не беше наред. Нещо не беше точно.

После се сети за ония балъци, нахока пак шофьора и се успокои.

- Тоя ни мина - каза Стефан.

- Как ни е минал? - попита Евгени - Нали ни остави колата. Ще му скъсаме бричката от каране.

- А ти какво си мислиш, че има в багажника, брезички за разсад ли?

- Не ме интересува. Аз нямам нищо общо с тая работа. Изследвам хората и живота. Пиша си книгите. Това е. Притрябвал ми е твоят лайнян бизнес.

- Ха, изследвал живота. Ти какво си въобразяваш, бе? Че ще избудалкаш ченгетата, както будалкаш слушателите по радиото? Нали и ти си карал колата? Нали си оставил отпечатъци? Заравял си трупове?

- Какви трупове бе, откачалко?

- А ти кво си мислиш бе, философ нещастен? Че Льольо ни плаща да садим фиданки ли?

Евгени изпсува. Киро Кацата изломоти. Двамата го изгледаха. После се погледнаха един друг.

След половин час спряха колата на околовръстното шосе преди моста над булевард “България”. Дъждът беше намялал и само леко ръмеше. Някъде долу светлините на града проблясваха мижаво. От близката борова горичката полъхна студен вятър.

След десетина минути Киро изтрезня. Евгени и Стефан му казаха, че е голям пич. Че държи на пиене. Че в сравнение с него другите са помияри. Че го уважават. Че ще му платят.

“Лигльовци! Кречетала! Само дрънкат, а за две пари работа не могат да свършат“, каза си Киро, плю си на ръцете и хвана лопатата.

Сега ще им покаже на тия педали как се копа. Щото се научиха хитреците да крадат и да не бачкат. Ама не може без бачкане.

Не може без такива като Киро.

А тия, дето се правеха на много отворени и оправни, пак опряха до него.

Точно такива тутманици и хрантутници окрадоха народа и се нагушиха. Ама, както каза Евгени, ще се обърне палачинката. Ще се валят в лайната си и ще реват с кървави сълзи.

Киро се задъха и спря да копае. Свежият нощен въздух и миризмите на бор го замаяха. Бръкна в сакото си и извади плоското шише, от което пиеше, когато нямаше кой да почерпи.

Отпи и се загледа в черния, овързан с канап найлонов чувал. Отпи още, помисли малко и бутна чувала в плитката дупка.

Стига толкова. Няма да им копае повече. Който иска по-дълбока дупка, да дойде сам да си я копае.

Помисли малко, наведе се и развърза чувала.

Погледна надолу и трескаво довърши шишето.

В изкопа лежеше голо женско тяло с изключително бяла и гладка кожа.

Дори под далечните светлини на магистралата се виждаше, че жената е хубава.

Или е била хубава.

Киро не направи разликата и влезе в дупката.

- Трябва да го оставим да кара - каза Стефан. Евгени понечи да отвърне, че Киро е пияница и ще блъсне някъде колата, но си замълча. Случваха му се неща, които не бяха от неговия свят. Неща, които би трябвало да съществуват само в тъпите филми на ужаса. Измъкна се от шофьорската седалка и излезе навън. Преди да влезе от другата страна на колата, погледна към горичката и видя, че Киро се връща. Изглеждаше изтрезнял.

Дъждецът намокри кожата й и тя лъсна.

Киро уверено седна на опразнената шофьорска седалка. Запали колата и веднага потегли, като бързо мина на четвърта.

- Карай внимателно - обади се Стефан, - може да поднесе колата след тоя дъжд.

- И какво като поднесе...

- Какво казваш ? - попита Стефан.

Изненада го гласът на Киро. За пръв път го чуваше да говори така.

- Какво като поднесе, питам? Какво те безпокои?

Говореше нормално, с плътен, дори приятен глас...Стефан се изненада и от думата “безпокои“. Киро не би трябвало да употреби тази дума. Би трябвало да каже нещо от рода на “какво ти пука”. Даже и това не би трябвало да каже. Би трябвало да изломоти. Киро ломотеше дори трезвен.

- Да не обърнем колата точно сега, като свършихме работата, викам.

- Когато аз свърших работата - усмихна се Киро.

- Да де, повечето от работата ти я свърши. Сега ще си поделим честно парите. Ама чакай бе, човек, какво правиш?

Киро задминаваше две коли наведнъж. Отзад някой наду клаксона.

- Какво си се разсвирил бе, говедо - подвикна Стефан по навик.

После пак се обърна към Киро, който задмина още една кола, този път отдясно.

- Намали скоростта бе, човек. Ще ни претрепеш.

- Ааа, нарече го най-после човек - намеси се Евгени - преди все боклук и пияница му викаше. Започна да го уважаваш, нали?

- Това е, защото хората ставали благородни преди смъртта си. Така съм чувал.- каза Киро спокойно и сякаш между другото.

- За чия смърт говориш бе, кретен - изсъска Стефан.

- За вашата - каза Киро, без да показва, че се е обидил. - Ама ти не ми отговори на въпроса. Какво те безпокои толкова?

- Кое какво ме безпокои?

- Ами нали ти казах, смъртта ти?

- Ама какви ги дрънка тоя бе - извика Стефан уж ядосано, но в гласа му се усети хленч. Киро увеличи скоростта.

- Наистина не мога да ви разбера - подхвана Киро приятелски и делово. Вече караше със 120 километра в час. Старата лада се тресеше. - Мразите се помежду си, мразите света, мразите себе си, мразите и живота. Ами отървете се от себе си, отървете се от живота и всичко ще е наред. Какво толкова сте се разтреперали? Какво като се блъснем? Толкова по-добре.

- Айде стига бе, Кире, как така ще мразим живота? На никого не му се умира. Спри замалко, ще се отбием някъде, ще му пийнем по едно и ще се разберем.

Покрай колата за миг се мярна знак за ограничена скорост. После знак, че пътят е в ремонт.

- Вярно е, на никой не му се умира. И на хлебарките - също. Ама ние не сме хлебарки, нали.

- Ама какви ги говори тоя  бе - пак изхленчи Стефан.

- Трай бе, лайно - подвикна му Евгени и се обърна към Киро.

- Какво искаш, да изпукаме всички ли? И нас ще претрепеш, ама и себе си.

- Ами - каза Киро, - бъркате ме с някого. Аз няма да се претрепя.

Беше стигнал 160 километра в час. Някъде отпред се показаха и започнаха много бързо да се приближават червени светлини.

- Спри колата бе, Кире! Не се ядосвай! Ще се обърне палачинката. Ще се валят в лайната си всичките тия мошеници и гадняри. Ще реват с кървави сълзи.

Киро се разсмя на глас. Евгени осъзна, че е казал глупост, но също се усмихна.

Предчувстваше какво ще се случи. Но съвсем изненадващо се успокои. Вече не искаше нищо и не мразеше никого.

Стефан щеше да изпсува, но не го направи. Вместо това понечи да каже една от хубавите си мисли. Може би най-хубавата. Всъщност със сигурност най- хубавата. Но се отказа. Колата се вряза челно в земекопна машина с червени габарити.

Лейтенант Йовчев дойде след около час и веднага

разбра, че тук няма много работа. Мокър от дъжда асфалт, пиян шофьор, лошо преценен спирачен път. Макар че шофьорът май никакъв спирачен път не е преценявал и никакви спирачки не е натискал. Направо се е бухнал във фадромата.

Лейтенантът подкара ядосано към службата. Мразеше да го будят рано сутрин. Мразеше да пише, а трябваше да пише тъпанарски доклад. Мразеше измрели при катастрофа трупове, от които няма никаква полза.

Като видя курвата, се сети, че мрази и курвите.

- Защо си увиснала на пътя толкова рано, ма - подвикна й, след като спря до нея.

Курвата не отговори. Качи се в колата мълчаливо, без покана. Йовчев искаше да й кресне още нещо, но се отказа. Черният й лъскав шлифер се бе разтворил при сядането. Бедрата й бяха мокри.

Лейтенантът отби встрани от магистралата до горичка от рехави борчета. Дори и в прибулените отблясъци на далечните градски светлини си личеше колко бяла и чиста е кожата й. Погали я и си каза, че никога не се е докосвал до толкова гладка кожа.

Заваля отново. Дребен, мръсен, неприятен, гаден, упорит и досаден есенен дъжд. Йовчев не забеляза дъжда.

Забеляза го Льольо Жълтия или Леонид Златния. Реши, че го е събудил тропотът на дъжда по ламаринения перваз на прозореца.

После усети сърбежа.

Отиде в банята, погледна между краката си и зави от яд и ужас.