22-12-2006

Online от 1 юли 2002

Купете си книгата на Иво Беров!

Иво Беров в "Още.инфо"

Начало

Либертариум

Знание

Мегалити

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

21 декември 2006

Свършекът на света

Иво Беров в "Още инфо"

Иво Беров

за вестник "Още"

 

Светът винаги е предчувствал своя свършек.

Може би от чувство за справедливост.

Или от гузна съвест.

Като второто е доста по-вероятно.

По най-вълнуващ и убедителен начин предчувствието на хората за края на света е предадено в библейския Апокалипсис на Йоан.

Пророчеството

Апокалипсис на гръцки значи Откровение.

Йоан е получил своето откровение на остров Патмос, където се е усамотил за месец или два, някъде към първи век след новата ера. На този острова той се е прехранвал само с трева. Не я е пушил, както правят някои, за да получат бързи и лесни откровения. Получил е своето Откровение много по-трудно.

Пасъл я е.

Което въобще не значи, че оня, който пасе трева ще получи откровение.

Ония, които пасат трева получават най-вече разстройство.

Откровение получават  избраниците.

Но избраниците биха получили откровение, дори ако не пасат трева. Биха го получили дори и ако въобще не пасат.

Защото Откровението не е въпроса до трева, а до зор.

Тоест до усилие, напън и превъзмогване.

Апокалипсисът

За да получи човек Откровение, или каквото и да било просветление, трябва да се озори. Човек вниква в същността на нещата единствено от зор. Всичко, което е постигнало човечеството, го е постигнало от зор. И със зор

Затова нищо чудно, че понякога му се ще тоя зор да свърши.

Най-силно желанието за свършек се е проявявало между пети и десети век след новата ера. Вероятно защото тогава животът е бил много труден. Но пък без съмнение е бил ясен и целенасочен.

Имал е начало, среда и край.

В началото са били Адам и Ева, най-вече Адам. В средата е Христос. Христос дели времето на две. Преди Христос и след Христос, като времето след Христос трае известно време, а после свършва.

Така времето престава да се върти в кръг като преди. С познатите пролет, лято есен зима, детство, младост, зрелост, старост, смърт и пак отново, макар и чрез друго поколение.

То вече придобива посока. Върви напред. Бърза към края си.

А животът придобива цел. И смисъл.

Смисълът му е изкуплението.

Всеки човек трябва да е изкупил греховете си пред свършека.  Да попадне между тия 440 хиляди (Откровение, 7, 4) избраници, белязани с Божия печат.

Този смисъл и тази цел са били общи за всички. За цялото ейкумене. За целия населен свят.

Което създава чувство за съпричастност. За равенство, за братство и справедливост. Всички споделят обща съдба. Имат общо начало, обща среда и общ край. Всички са в кюпа. А когато някой близък човек е в кюпа, той става още по близък. Когато пък някой далечен е в кюпа, той става по-малко далечен.

Виждаш например своя надут, богат, красив, гаден, високомерен враг, казваш си “тоя също е в кюпа”, и го мразиш по-малко.

В ония времена кюпът (ейкуменето) е обхващал май единствено Европа. Извън Европа е имало само океани с огромни чудовища, индийци, които се хранят с възрастните си родители (Херодот) и неверници, които оскверняват Божия гроб.

Което веднага създава повод за осмисляне на битието и за благороден свършек на житието чрез подвиг и изкупление.

Събират се рицари от целия населен свят (Европа) и тръгват да освобождават Божия гроб, вместо да се шляят нагоре-надолу в съмнително и безцелно търсене на Светия Граал.

Така  европейците осъзнават себе си като общност

с еднакви ценности, като в същото време забелязват своите различия и своеобразия:

“Ей, ама тия английски рицари са много недодялани и въобще не говорят като нас, ами дуднат нещо неразбрано “.

“Тия от Фландрия големи простаци били, бе... “.

“На тия от Бургундия вяра да нямаш. По-гадни са и от неверниците “.

Кръстоносните походи обаче се провалят. Проваля се и самото Средновековие, като възможност за осмисляне на битието и приключване със зора, наречен живот. Предвиденият за хилядната година край на света не се случва. Но пък се появява друго Средновековие.

В началото му са Маркс и Енгелс. По средата му са Ленин, Сталин, Тодор Живков и Фидел Кастро. В края му, тоест при свършека на историята, е комунизмът.

Има и мюсюлманско Средновековие. И в неговия край има нещо като рай. Или комунизъм. Или както се нарича онова там, което идва след края. Защото след края има край, а освен това край, а също така и още край, който трае вечно. Но този вечен  край е само за избраниците и заслужилите. Всички те са вечно щастливи. Получават според нуждите си. Християните - спокойствие и благодат. Мюсюлманите – една или две чешми, дебели сенки и докъм 70 девици. Комунистите получават право на отделна квартира, вила и кола.

С което зорът свършва. Светът също.

Защото ако някой някога изведнъж се отърве от всичките си грижи, трудности, болки и страдания, ако разбере, че няма нужда да се напъва и да си дава зор за каквото и да било, и ако се почувства безкрайно щастлив за повече от четвърт час, това значи, че той несъмнено е мъртъв.

Другото пък е живот. Тоест Апокалипсис Защото няма какво да чакаме край на света. Той е дошъл. Само че тихо. На пръсти. Ние не сме имали уши да го чуем, очи да го видим, и два грама акъл, за да го осъзнаем, че :

Животът е само един по-дълъг Апокалипсис;

Животът е само едно по-дълго Откровение;

Целта му е да трае по-дълго.

Това му е и всичкият смисъл.

Може и има някакъв друг, по-възвишен и по-благороден, но той все още не е известен.


© 2002-2006 Още Инфо