|
Светът винаги е
предчувствал своя свършек.
Може би от
чувство за справедливост.
Или от гузна
съвест.
Като второто е
доста по-вероятно.
По най-вълнуващ и
убедителен начин предчувствието на хората за края на света е
предадено в библейския Апокалипсис на Йоан.
Пророчеството
Апокалипсис на
гръцки значи Откровение.
Йоан е получил
своето откровение на остров Патмос, където се е усамотил за
месец или два, някъде към първи век след новата ера. На този
острова той се е прехранвал само с трева. Не я е пушил, както
правят някои, за да получат бързи и лесни откровения. Получил е
своето Откровение много по-трудно.
Пасъл я е.
Което въобще не
значи, че оня, който пасе трева ще получи откровение.
Ония, които
пасат трева получават най-вече разстройство.
Откровение
получават избраниците.
Но избраниците
биха получили откровение, дори ако не пасат трева. Биха го
получили дори и ако въобще не пасат.
Защото
Откровението не е въпроса до трева, а до зор.
Тоест до
усилие, напън и превъзмогване.
Апокалипсисът
За да получи човек
Откровение, или каквото и да било просветление, трябва да се
озори. Човек вниква в същността на нещата единствено от зор.
Всичко, което е постигнало човечеството, го е постигнало от зор.
И със зор
Затова нищо чудно,
че понякога му се ще тоя зор да свърши.
Най-силно
желанието за свършек се е проявявало между пети и десети век
след новата ера. Вероятно защото тогава животът е бил много
труден. Но пък без съмнение е бил ясен и целенасочен.
Имал е начало,
среда и край.
В началото са били
Адам и Ева, най-вече Адам. В средата е Христос. Христос дели
времето на две. Преди Христос и след Христос, като времето след
Христос трае известно време, а после свършва.
Така времето
престава да се върти в кръг като преди. С познатите пролет, лято
есен зима, детство, младост, зрелост, старост, смърт и
пак отново, макар и чрез друго поколение.
То вече
придобива посока. Върви напред. Бърза към края си.
А животът
придобива цел. И смисъл.
Смисълът му е
изкуплението.
Всеки човек трябва
да е изкупил греховете си пред свършека. Да попадне между тия
440 хиляди (Откровение, 7, 4) избраници, белязани с Божия
печат.
Този смисъл и тази
цел са били общи за всички. За цялото ейкумене. За целия населен
свят.
Което създава
чувство за съпричастност. За равенство, за братство и
справедливост. Всички споделят обща съдба. Имат общо начало,
обща среда и общ край. Всички са в кюпа. А когато някой близък
човек е в кюпа, той става още по близък. Когато пък някой
далечен е в кюпа, той става по-малко далечен.
Виждаш например
своя надут, богат, красив, гаден, високомерен враг, казваш си
“тоя също е в кюпа”, и го мразиш по-малко.
В ония времена
кюпът (ейкуменето) е обхващал май единствено Европа. Извън Европа е
имало само океани с огромни чудовища, индийци, които се хранят с
възрастните си родители (Херодот) и неверници, които оскверняват
Божия гроб.
Което веднага
създава повод за осмисляне на битието и за благороден свършек на
житието чрез подвиг и изкупление.
Събират се рицари
от целия населен свят (Европа) и тръгват да освобождават Божия
гроб, вместо да се шляят нагоре-надолу в съмнително и безцелно
търсене на Светия Граал.
Така
европейците осъзнават себе си като общност
с еднакви
ценности, като в същото време забелязват своите различия и
своеобразия:
“Ей, ама тия
английски рицари са много недодялани и въобще не говорят като
нас, ами дуднат нещо неразбрано “.
“Тия от
Фландрия големи простаци били, бе... “.
“На тия от
Бургундия вяра да нямаш. По-гадни са и от неверниците “.
Кръстоносните
походи обаче се провалят. Проваля се и самото Средновековие,
като възможност за осмисляне на битието и приключване със зора,
наречен живот. Предвиденият за хилядната година край на света не
се случва. Но пък се появява друго Средновековие.
В началото му
са Маркс и Енгелс. По средата му са Ленин, Сталин, Тодор Живков
и Фидел Кастро. В края му, тоест при свършека на историята, е комунизмът.
Има и мюсюлманско
Средновековие. И в неговия край има нещо като рай. Или
комунизъм. Или както се нарича онова там, което идва след края.
Защото след края има край, а освен това край, а също така и още
край, който трае вечно. Но този вечен край е само за
избраниците и заслужилите. Всички те са вечно щастливи.
Получават според нуждите си. Християните - спокойствие и
благодат. Мюсюлманите – една или две чешми, дебели сенки и докъм
70 девици. Комунистите получават право на отделна квартира, вила
и кола.
С което зорът
свършва. Светът също.
Защото ако някой
някога изведнъж се отърве от всичките си грижи, трудности, болки
и страдания, ако разбере, че няма нужда да се напъва и да си
дава зор за каквото и да било, и ако се почувства безкрайно
щастлив за повече от четвърт час, това значи, че той несъмнено е
мъртъв.
Другото пък е
живот. Тоест Апокалипсис Защото няма какво да чакаме край на
света. Той е дошъл. Само че тихо. На пръсти. Ние не сме имали
уши да го чуем, очи да го видим, и два грама акъл, за да го
осъзнаем, че :
Животът е само
един по-дълъг Апокалипсис;
Животът е само
едно по-дълго Откровение;
Целта му е да
трае по-дълго.
Това му е и всичкият смисъл.
Може и има някакъв
друг, по-възвишен и по-благороден, но той все още не е известен. |
