|
Очакваната покана на НАТО е етап от усилията по дългия път към
новата стабилност на България, четем във
Washington Post
на 1 ноември. В статия на
Роберт Кайзер, озаглавена “Поканата на НАТО е края на дълъг път
за България. Новата стабилност на фона на пълния с трусове
изход от
комунизма” се прави преглед на 12-те години, изтекли от момента, в
който Соломон Паси предложи България да излезе от Варшавския
договор и да се включи към Северноатлантическия алианс, до сега,
когато предстои страната да получи покана за членство в носещия
най-силно чувство за стабилност клуб в света. Според автора, това
ще е нещо като щастлив край в една вълшебна приказка за 7,6-е
милиона българи.
“Пътят
на България от най-верен руски сателит през не съвсем успешна нова
демокрация към възможно членство на НАТО е свидетелство на това
колко бързо се развива историята, особено след 11 септември 2001”
– отбелязва Кайзер. Той изтъква участието на страната в борбата с
тероризма и цитира думите на Паси, според когото “ако искаш да
станеш член на НАТО, трябва да действаш все едно че си”. Именно
така са били разсеяни съмненията, които е предизвиквала България у
евроатлантическите си партньори със своя болезнен и доста
непродуктивен преход към демокрация и свободен пазар.
Кайзер
се връща към преломната 1997-а, когато страната е пред
икономически крах, инфлацията е 243% и комунистическите
функционери са “закопали страната под земята”. В този момент,
акцентира авторът, “правителството, избрано през април същата тази
година, постави България на релсите по пътя към стабилността.
Независим валутен борд контролираше инфлацията. Новото ръководство
започна радикално съкращаване на въоръжените сили и изпрати в
оставка командирите от съветската ера.”
Но
проблемите на България далеч не са решени, отбелязва Кайзер.
“Народът е изцяло обезверен от продължителния нисък стандарт на
живота и високата безработица. Политиката е непредсказуема,
корупцията и организираната престъпност са в реда на нещата, а
комунистическите призраци все още бродят из страната. Според
неотдавнашно допитване на общественото мнение, 65 % от българите
очакват бъдещето със страх.
Симеон
и неговото правителство поемат управлението като се обявяват за
алтернатива на старото. То бе спасило България от икономическия
крах през 1997, но бе станало непопулярно заради твърдостта на
предприетите мерки и запазилия се нисък стандарт на живот.
Ала и
новото управление не донася
fчакваните “чудеса”, констатира
Кайзер. Той посочва, че Симеон не притежава традиционните
политически умения, чете тромаво и непохватно речите си, като
избягва да отговаря на въпроси. Неговото правителство обаче
продължава да следва в основни линии макроикономическата и
външната политика на правителството на Костов за удовлетворение на
САЩ и останалите членове на НАТО.
Вестникът се спира на трудностите, които среща Симеон във
вътрешната политика и се позовава на разочаровани граждани от
селища извън столицата, където популярността на бившия цар е
намаляла наполовина само за една година.
Като
заключение авторът цитира изявления на двама наши
сънародници. Бившият премиер Филип Димитров споделя, че независимо
от големите надежди, които много българи възлагат на членството в
НАТО и Европейския съюз, безнадежността остава най-големият ни
психологически проблем. Политологът Иван Кръстев се позовава
kа
социологически проучвания, според които само 20% от българите биха
могли да бъдат окачествени като победители след
посткомунистическия преход, но едва една четвърт от тях се
чувстват като победители. |