|
|
На 10 януари
49 г. пр. Хр. Гай Юлий Цезар прегазил вадата Рубикон, разделяща
Италия от Цизалпийска Галия и така започнала гражданската война в
античен Рим. На 10 януари 1997 България е била на един Рубикон
растояние от началото на гражданска война, ама й се разминало,
понеже Николай Добрев проявил мъжество, твърдят някои наши
сънародници. Според други, тогава се било родило гражданското
общество в България.
Има и
други версии.
Ето и моята. Спомените
минават
през главата ми, докато отвън в
тази
зимна
утрин на 10 януари 2003 около 9 часа над
София се разразява
гръмотевична буря и пада лятна градушка.
И времето се побърка.
Какво се случи
тогава? Ами ето това например.
Любомир Начев беше ексминистър, но
депутат. Изхвърлиха го от министерството след някакъв скандал, не
помня точно какъв. Към 11 часа сутринта на 10-01-1997 той излезе
от Народното събрание през северния му вход, поразтъпка се по
посока Светия Синод, па ръшна надясно, все покрай бариерата,
нахилен до уши (почерпен?), сипещ остроумия по адрес на зъзнещите
протестиращи.
Да не
забравяме, че тогава гражданите се бяха събрали да
протестират, понеже през предните 12 месеца левът
се беше обезценил седемкратно (от 70 на
490 BGN за 1 USD,
като процесът навлизаше в нова спирала, която само след още един
месец направи валидно неравенството 1USD > 3
200BGN), нямаше хляб, понеже приятелчетата на тогавашния
премиер Виденов през лятото бяха изнесли житото, от магазините
изчезнаха цигарите и кафето, а депутатите от БСП дрънкаха разни
глупости в парламента. Та в такъв един момент от развитието на
нещата социалистическият ексминистър и депутат Начев реши да се
разтъпче из околностите на обградения от протестиращи граждани
български парламент. По някое време стигна до
"Оборище" между Художествената академия и галерията за
чуждестранно изкуство. Отнякъде изникна шефът на софийската
полиция Красимир Петров. Мигом двадесетина полицаи се скупчиха в
"костенурка" около него и Начев. Цялата кохорта, вместо да се
прибере обратно в
парламента, кой знае защо се вряза в
редиците на гражданите. Започна безогледен бой на студенти от
Богословския факултет. Те бяха видимо изненадани от
фронталната атака на полицейската фаланга и се
опитваха да се отдръпнат и да сторят път. Но
зад тях хората не виждаха какво става, не успяваха да реагират и
студентите нямаше накъде да се оттеглят. Затова бяха бити.
Една мълчалива жена стоеше встрани
с ръка върху лицето си. Младо полицайче се отдели от
"костенурката" и направи специално две-три крачки към нея. Ритна я
с твърдата си кубинка под коляното и тичешком се върна обратно.
Начев и компания продължиха
разходката си из столичния център в същия
боен строй по "Оборище" до Ректората, оттам вдясно по "Васил
Левски" до "Царя", после пак вдясно до паркинга пред ресторант
"Берлин", където най-сетне Начев се качи на една "Нива" и отпраши.
Защо не излезе през южния вход, ако е искал да се качи в тази
кола? Какъв беше въобще смисълът от тази прецизно организирана и
проведена на инат полицейска
операция?
Спомням си и ето тази случка.
Следобед пак по «Оборище» откъм
«Васил Левски» се появи една превъзбудена дружинка от 200-300
юнака с байраци, хоругви, зурни и тъпани. Тържествено издефилира
през площада покрай "Александър Невски" и наближи Президиума на БАН, след
което безпрепятствено се озова отвъд бариерата, в строго
охраняваното пространство около парламента. Мои много
близки приятели, на които вярвам, и десетки
други свидетели
твърдят, че полицаите са демонтирали връзките между отделните
метални елементи и юнаците, видимо информирани, че ще е
точно така,
уверено са ги размествали и навлизали оттатък, в
неприкосновената депутатска зона.
Дружинката не успя да увлече след себе си гражданите в твърде
неясното си и твърде шумно начинание. От
любопитство към мястото на "пробива" се струпаха хора. И тогава
бабаитите внезапно се втурнаха да трошат прозорци, врати и коли пред
очите на недоумяващото гражданство и абсолютно безучастната
полиция. Нещо повече: мнозина видяха, че полицаите им
помогнаха и докато онези вандалстваха, пазителите на реда пиеха
кафе, хапваха си банички и се майтапеха. Мнозина от протестиращите ги приканваха с викове да спрат
варварството. По-разумните се усетиха какво се готви и
направо призоваваха хората да се оттеглят и погромаджиите да бъдат
изолирани, защото са провокатори. Неидентифицираните обекти
(според някои - спецчасти за спецпоръчки) трошиха, трошиха, пък си тръгнаха. Полицията
не ги спря. Не ги преследваше, след като приключиха с
трошенето и спокойно се оттеглиха от бойното поле.
Същата нощ същата полиция стръвно се нахвърли и
прогони в страничните улички неколкостотинте, които просто бяха
останали на площада в мълчалив протест срещу социалистическите
безобразия. Гониха ги и ги биха поединично и групово.
Това бе част от видимата
страна на събитията от онези дни.
Плюс няколко спомена за окървавени глави на абсолютно неясно защо
битите българи – един бивш премиер, един актьор, един студент от
богословския факултет...
И фрагменти от
несвързан радиомонтаж, в който истерична репортерка разправя
разни неща, докато около нея пиротехниците произвеждат изстрели.
И над всичко това - сянката на Бъки Големия Организатор.
Може би затова бе толкова трудно после да бъде откопчен от
властта. Кой знае?
Останалото бяхме всички ние, които наистина искахме
промяна, наистина вярвахме в силата на обществото да произвежда
тази промяна. И наистина искахме и вярвахме
в тези неща, без да ни плащат по $N
на калпак, както разправяха червените бабички по опашките.
И по навик продължаваме да искаме и
вярваме по същия начин. До ден днешен, до тази сутрин с лятна
градушка в зимния 10 януари, 2054 години, след като Цезар пресякъл
Рубикон. |