Днес страната ни битува в едно налудно, дори шизофренно състояние. Съществуват две Българии - една виртуална, оцветена в розово, мислена от управляващите и техните медийни слуги, и изразима чрез неспирно мрънкане за просперитети и позитивно гледане на нещата. И друга - истинна, но няма - в реалния живот на хората, в тяхното омерзено, безперспективно битие. Няма допирни точки между тези две Българии, няма дори опит за диалог, няма чуваемост - да не говорим за доверие. Пропастта между тях се разширява, тя поглъща и миналото, и бъдещето, претапя ги в едно нескончаемо, непрозирно безвремие. Хората вече живеят ден за ден - без предвидимост, без хоризонт на очакване, без надежди. Те дори не могат да повярват истниски, че всичко това им се случва, че точно това абсурдно битие е тяхна реалност - и същевремено вече няма как да съхранят илюзията, че всичко това е временно, че е само стъпка по пътя, че ще отмине: защото когато всички обещания са се оказали лъжливи, когато всички възможности са опитани, няма и кой да бъде носител на подобна вяра. Те биха могли да намерят опора в самите себе си, ако съществуваха някакви граждански инстинкти или се провиждаха поне примери за гражданско поведение, ако имаше поне един надежден остатък от вяра, че съдбата им е в техните собствени ръце, че могат да бъдат не нейни жертви, а нейни градители, че те определят правилата на обществения договор и в тяхна власт е да променят неговите клаузи.  

Уви - такава вяра няма: и тези, които спонтанно, но достойно реагираха като граждани през януари 1997 г., сега се чувстват обезсърчени и излъгани от резултата - точно толкова, колкото и повярвалите в чудеса през 2001 г. Защото за българите властта продължи да битува като нещо външно, натрапено пряко тяхната воля - и напълно независимо от техните ежедневни нужди и тежнения - и защото те продължаваха да се чувстват обекти, а не субекти на тази власт, и следователно продължаваха да бъдат народ, а не гражданско общество. И никой не се опита да ги убеди в противното: напротив, липсата на граждански инстинкти бе провидяна като политически келепир; дори демократичното правителство на Иван Костов предпочете опцията на „силната държава“, при която властта имаше администриращи, а не представителни функции. В резултат дори това, което трябваше да промени за добро живота на българите, бе провидяно от тях като зла стихия - като нещо, което не подрежда, а обърква живота им. Така приватизацията бе възприета като системно ограбване и далавера, така реституцията придоби облика не на справедливост, а на въздаване блага на избрани и с нищо не заслужили това ближни. Така и самият преход бе усетен като социална и морална деградация, наложена „отгоре“ пряко волята на обикновените хора. Никой не се погрижи да ги направи реални съучастници и съмишленици на този процес - и затова свързаните с него проблеми превърнаха българите в негови врагове.    

Никой не разбра и простата истина, че не административната промяна, не законовият регламент и не общественият договор създават гражданското общество, а промяната в съзнанието, която изисква много повече грижи и съпричастност. Религията на силната държава доведе до това да няма изобщо държава и държавност; некултивираната в морални императиви свобода доведе до закона на джунглата; удобната липса на граждански контрол доведе до развихрянето на корпоративни интереси и драстична безотговорност. В крайна сметка окончателният развод между двете Българии бе подпечатан с абсурда: идването на Симеон и инфантилните надежди той да ни „оправи“, да постави нещата на местата им. Няма по-тежко и неопровержимо доказателство за липсата на гражданско общество от избуяването на подобна вяра! Оттогава до ден днешен двете национални визии - виртуалната и реалната, текат паралелно и водят до такова изкривяване на автентичността и истинността, че нищо вече не е онава, което е.  

В резултат: Бойко Борисов е национален герой, еманация на българския гений; Слави Трифонов е мяра за общественото мнение и самочувствие; Ахмед Доган е най-мъдрият български политик; царят си е цар и поради своята царственост е изпълнен с добри намерения. И ако някой дръзне да удари с юмрук по масата и да нарече нещата със собствените им имена, това звучи невъзпитано, звучи извратено и ненормално.  

А нещата очевидно са били изначално сбъркани - днешният резултат е неоспоримо доказателство за това. Чрез кръгли маси, национални консенсуси, динамични мнозинства, безопашати гущери и прочее уродливости бе замазана, зацапана основната цел, която движеше милиони хора в края на Живковата ера - че е възможен един ако не по-богат, то поне по-справедрлив и достоен живот. Че може не животът да ти се случва, а ти да случваш живота си съобразно своите възможности и ценности, но оставяйки същата свобода на всички около теб. Че е възможно откритото и равноправно договаряне на тази свобода, чиито гаранти да бъдем всички ние. Вместо това чрез непрекъснато произвеждане на компромиси и овластени уроди преходът създаде един дефицит, който е най-осезаем именно днес: дефицит на истинност и автентичност. И пропастта между виртуалната и реалната България е негово обиталище.  

Ужасът на днешния ден не е в мизерията и не е в отчаянието. Ужасът е в размътването на очертанията, в размиването на границите - вече не само между тези и онези политически сили, но и в самите основания на човешкото - границите между добро и зло. Човек може да преживее и без хляб, но липсата на тези граници го превръща в скот - а точно върху тази липса се гради днешния политически и обществен статус. Това, което живеем, е заченато в лъжа. И дори това, към което насочват нашите разочарования и недоволства, е също лъжа - при това голяма и опашата. Понеже отвратата от лъжливото не може да намери истинност в днешния ден, на която да се опре, се подхвърля далечното минало, опаковано с розови панделки, за де не се виждат юродивите му очертания. Златното преди, пред което въздишат пенсионерите и жълтите вестници - онова преди, в което нямало слободия, но пък работата и чорбата били сигурни, е нещо, което няма как да бъде възкресено - и това го знаят дори въздишащите. Само че тяхното въздишане върши работа, то е блажено и благословено - за всички пазители на днешния статус, на зловонното днешно безвремие. Те знаят, че носталгията по миналото е най-безболезненият начин да бъде заменен гневът към днешното и пресечени всички пътища към някакво друго, различно бъдеще.  

Кой е отговорен за всичко това? Кой уби вярата, че България може да стане наистина цивилизована и наистина нормална страна? Отговорът е: по страха им ще ги познаете. Защото наистина ги е страх. Не червените, жълтите или сините - гузен страх тресе цялата политическа класа. Да, те се радват на липсата на обществена енергия и виреят под слънцето на безвремието, но знаят много добре, че така може да се продължава дълго, но не и вечно. Не само вярата е в дефицит, лъжите също - всички вече са изпробвани и изхабени. Затова и има защо да ги е страх: никога доверието към политическото не е било тъй близо до мъртвата точка, никога пропастта между избраниците и избирателите не е била тъй непреодолима. И точно поради това лъжата, фалшът, размиването на границите и желанието да се пази именно това нетърпимо статукво са придобили тотални измерения. Политиците не искат промяна - защото всяка промяна може де се окаже неуправляема, тя може да ги издуха от политическата сцена. Това е и причината за консенсуса на премълчаването, за подлото спотаяване под прикритието на геополитически приоритети и сакрални дати.  

Политиците не искат да говорят истината - защото тя поражда въпроси, на които няма как да отговорят. Никой не рискува да каже в прав текст, че България се управлява инфантилно и некадърно, че Беровото безвремие е възкръснало, че това правителство е вредно и опасно за страната ни, че единствената функция на царското пришествие бе да разчисти пътя на БСП към власта. Защото такова признание поражда въпроса: а вие защо се спотайвате, защо не правите нищо, за да промените нещата. И защото истината има и друга страна, засягаща съвсем пряко целия политически спектър: преходът е изчерпан, компрометиран, разчетен е като деградация, а не като път напред. Българите вече гласуваха доверие на цялата политическа палитра: и на БСП, и на СДС, и на марионетния режим на Беров, и на „царя“ и цялата му разноцветна сбирщина - и успяха да се разочароват от всичко и от всички. Вече няма какво и кого да опитват - няма нови кандидати за славата, вместо тях има политически вакуум. И те все по-често се питат: случайност ли беше всичко това, което ни се случи, или ловка подмяна, подъл, добре отработен сценарий? Случайно ли пропаднаха спестяванията ни в банките, случайно ли не се разбра как и къде се стопи външният дълг, случайно ли мутрите наложиха закона на джунглата вместо липсващото правосъдие, случайно ли бе мачкан честният бизнес, случайно ли доведоха Симеон от Мадрид и случайно ли тъкмо в неговата сянка почнаха да възкресяват комунистическите символи и ритуали? Случайно ли бе провалена, компрометирана и охулена точно политическата сила, в която инвестирахме вярата си, чрез която искахме да променим живота и страната си? Случайно ли ни докараха дотам, че нямаме вече на кого да се опрем, в кого да повярваме?  

Случайно ли - питат се хората и се взират в днешното политическо пазарище с надеждата да видят поне един, който не жертва достойнството си заради политечската „целесъобразност“, заради политическия алъш-вериш. Няма го! Фабриката за илюзии е затворена, май вече завинаги, но истината не се е появила, реалностите се премълчават; дори спонтанно изречените правдиви слова потъват в атмосферата на гузност и подозрителност. Затова в обществото няма енергия, затова всеки се е свил в личната си съдба и се бори единствено за личното си оцеляване. Затова у политиците няма воля за промяна; никой не иска властта днес - знаейки, че ще управлява с доверието на най-много двайсетина процента от българите. Затова политическото като цяло е делегитимирано, думата „политик“ е превърната в мръсна дума. Липсва реалната, внушаваща доверие политическа алтернатива на днешното управление. Иначе тенденцията е ясна: БСП плюс ДПС на власт. Не защото заслужава, а просто защото нейните управленски зулуми са най-далеч във времето и най-подлежащи на забрава - а в безвремието забравата настъпва със скоростта на светлината. Само че БСП е и сега във властта - и не бърза. Наследниците на комунистическата партия винаги се предпочитали да паразитстват върху обществената агония. Да ползват властови ресурси, без да носят негативите и отговорностите. Спомнете си „широката коалиция“ на Димитър Попов, спомнете си марионетното правителство на Беров. Тази игра ги устройва и днес - те не само доведоха царя, но искат да изцедят и последната капка от неговия потенциал, за да доведат политическото униние, затъпяването, тържеството на пошлостта и простащината до краен предел - защото това е днес естествената им жизнена среда.  

Тогава опозицията? Какво да кажем за нея? Безспорно тя е тази, която трябва да предлага алтернативни модели. Но единствената реална опозиция - СДС, практически не разполага с необходимия кредит на доверие, за да изпълни тази функция. Това е един от жестоките парадокси на днешния ден: точно партията на промяната няма воля да я наложи или дори да заяви достатъчно категорично нейната необходимост - и точно партията на гражданското общество страда от липса на автентични граждански реакции срещу наложилото се нетърпимо статукво. Защо става така? Поради една-единствена причина. СДС има за какво да се гордее със своя четиригодишен мандат - бе изправена на крака една практически банкрутирала страна, бяха извършени най-болезнените и отлагани с години реформи, бяха извоювани немислимите преди геополитически шансове на страната, дневният ред на партията се превърна в дневен ред за цялото общество. В същото време това правителство профука и златния политически резерв на СДС - нейния особен морален статус, нейния ореол на партия, отстояваща политическата справедливост, нейната идентификация като бореща се за доброто на България, а не за добруването на нейните лидери и апаратчици. Прецедентите на корупция и повече от странната търпимост към тях; правенето на „силна държава“ и незачитането на проблемите на обикновените хора; прекъснатият граждански диалог и занемаряването на основни политически функции; преливането на политическото тяло в структурите на администрацията - всичко това унищожи особения статут на СДС и я превърна от партия на справедливостта просто в „една от другите“, в част от политическото статукво.  

Този тип политическо декласиране бе изживян изключително болезнено - тъй като атакува сърцевината на основанията, заради които избирателите подкрепяха тъкмо тази партия, и поставя под въпрос самия смисъл от нейното съществуване. Той бе изживян като стрес, като мъчителна агония - и това стопира целия политически и организационен потенциал на СДС. Съществуващите реални шансове да бъде осъществен радикален поврат и да бъде възвърнато политическото достойнство на партията след ХIII Национална конференция, за съжаление също бяха пропилени. Прозорците на СДС не бяха отворени, а само открехнати; тъй насъщният граждански диалог бе маркиран и обговорен, но на практика не се състоя; ръждясалите вътрешнопартийни механизми не се раздвижиха; СДС чу България, но си направи оглушки. В резултат и до днес лидерите на синята партия демонстрират плахо и непоследователно опозиционно поведение, техните действия не налагат, а следват дневния ред на обществото - и обговарят, но не променят реалността.  

Така повече не може. Политическото манкиране разгражда обществото ни, че фалшът и лъжата, пошлостта и простащината деградират обществения климат и съсипват шансовете на всички българи за по-достойно бъдеще. България днес се движи към сивотата, към Третия свят, към произвола на диктатурата или блатото на безвластието. Българският преход е компрометиран, изчерпан е и идеологически, и морално. В някакъв смисъл той дори не се е състоял - бил е заместен от сценарии за разграбване на страната и за мимикрия на старата политическа власт на икономическа основа. Поради аморалността на този процес и поради латентността на общественото съзнание българите го оцениха изцяло негативно - като територия на хаоса и социалната деградация. В България липсва автентичност на политическото поведение и истинност на политическото слово. Което означава, че принципът на целесъобразността и инстинктът за оцеляване на политиците е потъпкал моралните стойности на гражданското общество. И че гражданското общество практически не съществува.  

Има ги неговите потенциални носители: онези 12% от българите, които предпочетоха риска да започнат частен бизнес, вместо да чакат държавата да оправя живота им. Има ги - но предпочитат личните стратегии за оцеляване пред осъзнатите граждански действия; липсва онази невидима аура от свобода, солидарност и готовност да се поемат отговорности, която единствено може да даде гаранции за реалното съществуване на гражданското общество. Всъщност през последните 13 години бе направено всичко, за да се предотврати създаването му. Българите така и не повярваха, че съдбата им - тяхното лично и колективно бъдеще - лежи в собствените им ръце. Битувайки в прехода като обекти, а не като субекти на властта, и като потърпевши, а не като градители на ставащото, те успяха да се разочароват от всички налични политически алтернативи. Поради което не отделните политически субекти, а политическото като цяло е делегитимирано и възприемано като напаст за обикновения човек. Тъй като последователно бяха изчерпани възможностите във всяка зона от политическия спектър, рухналото доверие между обитаващите България и излъчената от самите тях политическа класа няма как да бъде реанимирано. Страната се намира в тежка криза на доверие към политическото - и съществуват два пътя за нейното преодоляване. Единият е революционен и следователно утопичен, а и опасен - смяната на цялата политическа класа, вероятно осъществима единствено чрез претапяне в един междинен период на диктатура. Другият е еволюционен - създаването на реално съществуващо и функциониращо гражданско общество. Което предполага създаването на модели за гражданско поведение, които в перспектива да създадат възможности за граждански контрол над властовите институции и чрез механизмите на гражданския натиск да принудят политиците да бъдат на висотата на своята мисия.  

Това е и единственият път, по който може да се върви. Вероятно трябва да се започне отново: от 10-ти януари 1997 г., когато българите доказаха, че могат да бъдат и граждани. От точката, в която липсващата днес гражданска енергия наистина съществуваше. От 10-ти януари 1997 г. Или дори още по-назад: от 14-ти февруари 1989 г. Денят, в който българските граждани, напълно достойно за това си име, принудиха комунистическия парламент да промени чл. 1 от комунистическата конституция, определящ ръководната роля на БКП. Истина е, че те бяха предадени още в същия този ден - от своите пишман-лидери и водачи. И това е, което не трябва да допуснем, ако искаме тази страна да има някога едно достойно бъдеще. Това, което е нужно днес, е най-рядкото: автентичност, истинност, морал, справедливост. Нужно е - и то безкрайно нужно, някой най-сетне да удари с юмрук по масата и да изкрещи: „Стига! Не може повече така!“ И да нарече лъжеца лъжец и страхливеца страхливец. Някой да поиска да живее сред хора, които наистина вярват в себе си, в смисъла на своето съвместно съществуване. И някой да повярва, че животът е прекрасен, че си струва да се живее - дори ако си роден в България.  

След което да поемем отново. Досегашният път захапа своята опашка.

Битката на Едвин

.............