|
И тази
война започна след голямо уговаряне и обговаряне. Което
впрочем отреди на Садам Хюсеин скромната роля на катализатор,
призван да извади на повърхността проблемите и комплексите,
безпътиците и шизофрениите на останалия уж цивилизован свят. В
крайна сметка рекламите, патентите и авторското право на
войната се платени – тя започна и съвсем очевидно ще завърши
по предполагания от всички начин и с предполаганите от всички
резултати. Войната просто няма как да бъде обичана – и няма
как да бъде благословена – там убиват. Следователно убиват и
смисъла на човешкото съществуване – все едно дали жертвите са
виновни или невинни.
Обговарянето обаче също убива – като чрез убиването разкрива:
то е като развиване на кървав бинт, под който раната се оказва
гангренясала. Този път трупът е монолитен: ООН. Време е да
влезе Фортинбрас.
Има,
разбира се, и по-малки обговаряния: българското например. В
което войната се пресмяташе и изчисляваше типично по
балкански: с бакалски хъс от гледна точка на националният наш
интерес. Тоест: какво ще спечелим и какво ще загубим, ако
подкрепим или не войната. Зад което се долавяше и
изключителният цинизъм на обговарящите, които усилено
пресмятаха какво ще спечелят и какво ще загубят самите те във
вътрешнополитически план.
Сметките
впрочем се оказаха сложни, а кръчмарят се беше запилял
няукъде. За повече драматизъм този път съдбата ни беше
поставила между Сцила и Харибда – между НАТО и ЕС. Който
драматизъм не промени никак поведението българско – като на
дребен чиновник, комуто са нашепнали, че неговият шеф ще бъде
разкаран, но той още не е успял да подуши кой ще е следващия,
както и дали самият слух е верен.
Вследствие на което въпросът “за” или “против” войната беше
подменен с институционални спорове
(законно
ли е да се предприемат военни действия без санкцията на ООН),
геополитически съображения
(ще
ни отрежат ли от ЕС, ако сме със САЩ – и ще ни отрежат ли от
НАТО, ако сме с “червея” Ширак и бащицата Путин),
чисто келепирджийски сметчици
(дали
пък, ако приемем войната, някакъв си бъдещ Ирак няма да ни
върне милиардите, харизани в полза на световната революция на
главореза Садам).
В това балканджийско пресмятане се стигна до типичните за
България куриози: примерно БСП реши да се пише по-правоверна
от папата и на семинар в Рибарица реши, че подкрепя войната и
без санкцията на ООН. После дойде Путин и се оказа, че не било
така, ами точно обратното. При което Сергей Станишев показа
завиден професионализъм: не се изчерви нито веднъж. СДС пък
чрез епохално проговаряне на Иван Костов призова към
предпазливост и пресметливост и подозря перспективна
солидарност между родопчаните и иракчаните. Поради което
Симеон Сакскобурготски попадна в уникална за него ситуация –
подуши вятъра и реагира адекватно. Без, разбира се, да може
сам да обясни защо.
Никой
обаче не провидя във войната морален проблем и никой не се
сети, че тя отдавна вече се води – между Садам и собствения му
народ. Или че интернационалното спотаяване означава примерно
да видиш как на улицата пребиват някого и да се двоумиш
относно правото си да се намесиш. Точно това реши да направи
“оста на мира” – Париж–Москва–Пекин. Впрочем не случайно –
защото правото да избиваш собствения си народ изглежда е
изконно право по моралните стандарти на тази ос. Сигурно е
чисто вътрешен проблем защо населението на Чечeния
е намаляло с една пета. Или колко тибетци са били избити при
“освобождението” им от Китайската народна армия и след него.
Вероятно
някои неща са били ясни за всички обговарящи. Че Садам е
диктатор. Че Садам е луд. Че не САЩ, а той се подигра с ООН,
незачитайки с години нейните резолюции. Оттам нататък спорът
прилича на кавгата между Илия Павлов и Андрей Луканов – кой
по-точно кара влака. Моралът на спорещите – също. Чудно –
попита ли някой ООН, когато СССР и другите източни блюдолизци
смляха чешката пролет. Или когато бе нападнат и съсипан
завинаги Афганистан. Не, разбира се. Тогава обаче поне в
България никой нямаше свободата да се пита за каквото и да е
било. Сега не е така. Поради което примерно патетичното
говорене против войната в Ирак при очевадният отказ да се
прояви същият патос против продължаващия геноцид в Чечения
придобива уродливи измерения – още повече при предизборните
сметчици на БСП, яхнала антивоенните протести. Които впрочем
съвсем не са свързани с пацифисткия призив за мир, и изобщо не
са за нещо, а са просто политически протести против
САЩ и НАТО. Тоест една действително трагична ситуация от
световен мащаб и свързаната с нея естествена ненавист към
насилието са използвани, за да може БСП да стартира своята
кампания за местните избори и да възроди своята отколешна
класова воля: не на чичо Сам и гнилия капитализъм.
Казват,
че Садам обичал да гали главиците на иракските деца, додето в
същия момент бесели бащите им в някой от вътрешните дворове на
двореца му. И дори се просълзявал, правейки това – и говорейки
им как ще станат достойно граждани на Ирак.
Един
въпрос към Георги Първанов, Путин и Ширак – какво по-точно ще
направите, ако в двора, в който играят вашите деца, влезе
бясно куче? И – само за вашите деца ли ще го направите?
.............
Статията е отпечатана в
"Литературен вестник", бр.
12/2003 |
