03-04-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Знание

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

Едвин Сугарев

3 април 2003, 10:10

Садам Хюсеин и българският избор

 

И тази война започна след голямо уговаряне и обговаряне. Което впрочем отреди на Садам Хюсеин скромната роля на катализатор, призван да извади на повърхността проблемите и комплексите, безпътиците и шизофрениите на останалия уж цивилизован свят. В крайна сметка рекламите, патентите и авторското право на войната се платени – тя започна и съвсем очевидно ще завърши по предполагания от всички начин и с предполаганите от всички резултати. Войната просто няма как да бъде обичана – и няма как да бъде благословена – там убиват. Следователно убиват и смисъла на човешкото съществуване – все едно дали жертвите са виновни или невинни.

Обговарянето обаче също убива – като чрез убиването разкрива: то е като развиване на кървав бинт, под който раната се оказва гангренясала. Този път трупът е монолитен: ООН. Време е да влезе Фортинбрас.

Има, разбира се, и по-малки обговаряния: българското например. В което войната се пресмяташе и изчисляваше типично по балкански: с бакалски хъс от гледна точка на националният наш интерес. Тоест: какво ще спечелим и какво ще загубим, ако подкрепим или не войната. Зад което се долавяше и изключителният цинизъм на обговарящите, които усилено пресмятаха какво ще спечелят и какво ще загубят самите те във вътрешнополитически план.

Сметките впрочем се оказаха сложни, а кръчмарят се беше запилял няукъде. За повече драматизъм този път съдбата ни беше поставила между Сцила и Харибда – между НАТО и ЕС. Който драматизъм не промени никак поведението българско – като на дребен чиновник, комуто са нашепнали, че неговият шеф ще бъде разкаран, но той още не е успял да подуши кой ще е следващия, както и дали самият слух е верен.

Вследствие на което въпросът “за” или “против” войната беше подменен с институционални спорове (законно ли е да се предприемат военни действия без санкцията на ООН), геополитически съображения (ще ни отрежат ли от ЕС, ако сме със САЩ – и ще ни отрежат ли от НАТО, ако сме с “червея” Ширак и бащицата Путин), чисто келепирджийски сметчици (дали пък, ако приемем войната, някакъв си бъдещ Ирак няма да ни върне милиардите, харизани в полза на световната революция на главореза Садам). В това балканджийско пресмятане се стигна до типичните за България куриози: примерно БСП реши да се пише по-правоверна от папата и на семинар в Рибарица реши, че подкрепя войната и без санкцията на ООН. После дойде Путин и се оказа, че не било така, ами точно обратното. При което Сергей Станишев показа завиден професионализъм: не се изчерви нито веднъж. СДС пък чрез епохално проговаряне на Иван Костов призова към предпазливост и пресметливост и подозря перспективна солидарност между родопчаните и иракчаните. Поради което Симеон Сакскобурготски попадна в уникална за него ситуация – подуши вятъра и реагира адекватно. Без, разбира се, да може сам да обясни защо.

Никой обаче не провидя във войната морален проблем и никой не се сети, че тя отдавна вече се води – между Садам и собствения му народ. Или че интернационалното спотаяване означава примерно да видиш как на улицата пребиват някого и да се двоумиш относно правото си да се намесиш. Точно това реши да направи “оста на мира” – Париж–Москва–Пекин. Впрочем не случайно – защото правото да избиваш собствения си народ изглежда е изконно право по моралните стандарти на тази ос. Сигурно е чисто вътрешен проблем защо населението на Чечeния е намаляло с една пета. Или колко тибетци са били избити при “освобождението” им от Китайската народна армия и след него.

Вероятно някои неща са били ясни за всички обговарящи. Че Садам е диктатор. Че Садам е луд. Че не САЩ, а той се подигра с ООН, незачитайки с години нейните резолюции. Оттам нататък спорът прилича на кавгата между Илия Павлов и Андрей Луканов – кой по-точно кара влака. Моралът на спорещите – също. Чудно – попита ли някой ООН, когато СССР и другите източни блюдолизци смляха чешката пролет. Или когато бе нападнат и съсипан завинаги Афганистан. Не, разбира се. Тогава обаче поне в България никой нямаше свободата да се пита за каквото и да е било. Сега не е така. Поради което примерно патетичното говорене против войната в Ирак при очевадният отказ да се прояви същият патос против продължаващия геноцид в Чечения придобива уродливи измерения – още повече при предизборните сметчици на БСП, яхнала антивоенните протести. Които впрочем съвсем не са свързани с пацифисткия призив за мир, и изобщо не са за нещо, а са просто политически протести против САЩ и НАТО. Тоест една действително трагична ситуация от световен мащаб и свързаната с нея естествена ненавист към насилието са използвани, за да може БСП да стартира своята кампания за местните избори и да възроди своята отколешна класова воля: не на чичо Сам и гнилия капитализъм.

Казват, че Садам обичал да гали главиците на иракските деца, додето в същия момент бесели бащите им в някой от вътрешните дворове на двореца му. И дори се просълзявал, правейки това – и говорейки им как ще станат достойно граждани на Ирак.

Един въпрос към Георги Първанов, Путин и Ширак – какво по-точно ще направите, ако в двора, в който играят вашите деца, влезе бясно куче? И – само за вашите деца ли ще го направите?

.............

Статията е отпечатана в "Литературен вестник", бр. 12/2003

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо