Б. Ред. Този текст ще бъде прочетен пред утрешното заседание на Националния съвет на СДС, в случай че има време и възможност за това

Няма нужда вече да се доказва, че държавността се разпада. Защото:

след пълния и окончателен крах на всички обещания на премиера да “оправи” България, за незабавно и несимволично увеличение на това и онова, пет бона на калпак и прочее инфантилни дивотии;

-          след провала на приватизационната програма, на инвестиционната програма, на всички останали програми и безпрограмности;

-          след ужилването на държавата със сделката по външния дълг, потайните правителствени заседания в напрегнат размисъл как да се заобиколи закона, яхтените круизи на министри и депутати с изпечени контрабандисти;

-          след превръщането на ДПС в Надзорен съвет на Агенцията за приватизация и на КС – в Надзорен съвет на държавата;

-          след повсеместния тътен на адски машини и вече ежедневното отстрелване на едри рогати капиталисти, мутри, наркотрафиканти, прокурори и попаднали в патакламата случайни граждани – и след хероичното преборване на всичко това с литературно обработени докладни записки и висшочайши комисии;

след всичко това и още предълъг списък от сродни събития бившият цар и настоящ премиер Симеон Сакскобурготски намери сили да заяви:

“България е във възход.”

Ето и едно от доказателствата за възхода: “Във всяко село има по една новоизмазана къща, поне.”

След едно подобно прозрение всеки здравомислещ човек би трябвало да се сепне и да си зададе неизбежните в този случай въпроси:

1.  Дали става дума за изключителна, царствена по мащабите си наглост - или просто за старческа деменция?

2.  Подиграва ли ни се този човек? Е ли допустимо управляващият една страна да се подиграва на нейните обитатели и всички да се правят, че нищо не се е случило?

3.  Кой и как би могъл да се погрижи за спокойните старини на Негово бивше Величество – като примерно му закупи еднопосочен билет за Мадрид?

Бихме могли да приемем, че първият въпрос има частен характер и позволява свободни интерпретации. Следващите два обаче имат конкретен адресат – тези, които по силата на своите сегашни позиции са длъжни да търсят и изваждат на бял свят недъзите на политическото статукво и да търсят възможности да го променят. Сиреч – настоящата лява и дясна опозиция. Дават ли те отговор на тези въпроси; преживяват ли като съдбовност краха на държавността, възхода на паралелната криминална власт, пълната непрозрачност на управлението, превръщането на страната в семейно ООД, деградацията на българите от свободни граждани в апатични поданици? Отговорът е – не. Те обговарят статуквото, но не предприемат реални действия, за да го променят. Поради което – естествено – не могат да бъдат припознати като политическа алтернатива от избирателите.

Левите да ги оставим настрана. Поради две причини: първо - те и създадените от тях икономически групировки доведоха Симеон. Той им е нужен: той създава насъщния им политически модел и уют за тяхната мимикрия – да бъдеш задкулусно във властта, да ползваш нейните облаги, без да носиш нейните отговорности. Като при Беров. И дори с по-голям успех. И второ – тях държавният, общественият и моралният разпад ги устройва. Поражда носталгия – по онези митични времена на партията-държава, която се грижеше всички да са еднакво бедни, еднакво несвободни и еднакво немислещи. Тази носталгия може да бъде яхната. И да бъде подкарана – с виртуален морков и реална тояга.

СДС обаче? Каква е неговата отговорност? Как мисли себе си, каква е неговата визия за бъдещето, в каква степен отговаря на своята мисия като гарант за прехода към демокрация и евроатлантическата интеграция на България? И това между впрочем

само партиен проблем ли е – или е проблем на всички демократично мислещи българи?

Проблемът е, че разпадът е тотален: покрай държавността се разпада и самото общество. Съществува пълно недоверие между управляващи и управлявани, глобална омраза към т.н. “политическа класа” като цяло; съществуват невиждани досега социална апатия и отчаяние, живеене ден за ден и невъзможност за обикнавенните хора да планират собствената си съдба; съществува глобален разпад на моралните ценности, при който премълчаването и лъжата се превръщат в основни белези на политическото поведение и естествено рефлектират върху нравствената мяра и в частния живот, стимулирайки неговата чалгаджийска безотговорност и цинизъм. В резултат на всичко това България се превръща в мразена от нейните обитатели територия - и в територия, която всеки се стреми да напусне. В следствие на което разпадът вече не се побира в своите политически и институционални измерения – той е в пълния смисъл на думата национален: обхваща най-дълбинните и съкровени смислови и ценности ядра на българското мислене, чувстване и светоусещане.

При наличието на такъв разпад неспособността или липсата на воля да се отрече това блатно статукво и да се изгради смислена негова алтернатива е престъпление срещу нацията. Никакви “обективни” обстоятелства или партийни интереси не могат да послужат за извинение. И това се отнася може би в най-голяма степен до СДС. Защото СДС в момента – независимо дали го съзнава, или не, води политически безполово, формално и, бих казал, семинарно съществувание. Ако в обществото ни липсва енергия, то е не на последно място и защото в СДС липсва политическа воля за промяна. Доказателствата:

Липсва ясно изразена воля да поеме отговорността за властта – включително и поради странна амнезия относно декларираната /на последната Национална конференция/ необходимост от предсрочни парламентарни избори като спасителен за България вариант. Продължаващият практически и днес негласен консенсус да не се клати правителството /заради поканата за членство в НАТО, заради войната в Ирак, а сега и защото от това щяла да спечели БСП/ няма как да бъде разчетен по друг начин освен като съгласие със съществуващото политическо статукво.

Липсва яснота по отношение на политическата идентификация: кого представлява, защо го представлява и как трябва да отстоява неговите интереси. Лишените от социална конкретност идентификации като пазарна икономика, демократични права и свободи и интеграция с НАТО и ЕС вече са точки от дневния ред на цялото общество и не могат идентифицират СДС пред избирателите /антикомунизмът, последния глобален белег, бе изпратен в музея за партийна история – и още си е там/. Нуждата от нови казуални послания не намери покритие в стратегията и практиката на партията. При което тази необходимост неизбежно се сблъсква и с етични /при това – християндемократически по своята същност/ изисквания: претенциите на всеки да говори от името на целия народ издават липса на политически морал. Ако СДС представлява недоосъществената средна класа, то как и с какви средства я защитава: примерно какво в посланията и практическите действия на партията издава грижа за средния и дребен бизнес? А ако смята, че е партия на гражданското общество – то защо се бои от публичен дебат относно собственото си бъдеще?

Липса на възможност да се отстояват докрай глобалните политически послания, програмно заявени от партията като основа на нейната политическа философия и стратегия. Няколко примера: създаването на принципна политическа програма, която трябваше да бъде градена при широка обществена дискусия и в диалог с неправителствени организации, синдикати и професионални общности, се превърна бързо в семинарно занятие. “СДС слуша България” трябваше да акумулира нови идеи от непосредствения граждански диалог и да обогати интерпретационния код на политическите послания. Срещите обаче бързо се превърнаха в казионни мероприятия с партийния актив и от тях не последваха нито нови изводи, нито корекции на партийната политика, базирани върху опита от непосредствения контакт с хората. Идеите за конституционни промени – впрочем най-качествения и най-перспективен проект на СДС, постигнаха единствено кръгла маса под патронажа на президента Първанов, като на всичкото отгоре СДС минира собствените си искания с питане до Конституционния съд.

Липса на визия за това какво става в страната, защо става то и какво да се направи по отношение на ставащото. Основна функция на всяка политическа партия е да разказва на своите избиратели сюжета на настоящото политическо битие, взаимовръзките между събитията и собствените се политически рецепти за позитивна промяна. СДС не предлага такъв разказ – вместо него има обговаряне на отделни събития с често пъти изключващи се взаимно аргументи.

Липса на потенциал, а вероятно и воля от страна на СДС да задава обществения дневен ред и да поддържа инициативата в обществения дебат. Партията просто следва събитията, отигравайки ги на парче: при подобен тип пожарникарски политически рефлекси просто няма как да се докаже наличието на перспективно политическо мислене и предвидимо политическо поведение, за каквито СДС претендира.

Липса на съзнание за политическата отговорност, която се носи от СДС по отношения на катострофиралия преход. До този момент партията не е благоволила да направи критичен прочит поне на последния управленски мандат, за да изповяда своя отговор на въпроси като: защо, когато имаше цялата власт, не разкри архивите на Държавна сигурност; или защо виновниците за банковия и икономически банкрут на България не получиха съответното възмездие; или защо тогава не бе реформирана съдебната система. Поради което, когато се задават такива въпроси, партийните лидери мигат на парцали и съветват питащите да не се ровят в минали неща, а да гледат в бъдещето.

Липса на съзнание за рисковете, с които вътрешнополитическата ситуация натоварва геополитическото бъдеще на страната ни. Колкото и да е странно, СДС реагира на тези рискове по подобен на Симеон начин: като че ли с подкрепата за войната в Ирак въпросът с интеграцията ни в НАТО е окончателно решен, а в ЕС рано или късно тъй или иначе ще ни приемат – така че можем да си разиграваме коня, както си искаме. Примерно ни се казва в очите, че в НАТО с този главен прокурор няма да влезем – при което реакциите на СДС при публично повдигане на същия проблем се свеждат до неизменна щраусовска поза. Или – след като е напълно ясно, че ЕС няма да направи компромис за сроковете на затваряне за малките блокове в АЕЦ Козлодуй, СДС се вживява в ролята на чирак при вот на недоверие, разигран в полето на БСП, по любима тяхна тема и естествено – в тяхна полза. Или – при изключително критичен доклад на НАТО за състоянието на службите за сигурност, изискващ незабавни политически решения, СДС мълчи съвсем като господарите на мълчанието.

Липса на способност до излъчва ясни политически послания и практическа липса на работна визия за бъдещето на страната. Пример за това е липсата на позиция в настоящия момент: предстоят местни избори, при които стратегията на партията просто не може да бъде планирана, без да е ясно отношението й към глобалните проблеми от политическия дневен ред – например иска ли СДС предсрочни парламентарни избори или не, готви ли се да се пребори за властта или се е примирила с бъдещо социалистическо управление, смята ли настоящия режим за вреден и опасен за България или е склонна да го търпи в името на чисто партийни интереси?

Липса на преценка за проблематичността на политическия момент и неговите бъдещи последствия при разиграването на един или друг вероятен сценарий. СДС изглежда не си дава сметка в каква ситуация се намира в момента. Настоящите местни избори са особено драматични не само за бъдещето, а изобщо за оцеляването на партията. Те, разбира се, едва ли ще бъдат спечелени в истинския смисъл на думата, но поне биха могли да се хвърлят всички усилия за спечелването им в София и в няколко големи окръжни града, за да може да се стъпи на този частичен успех при едни бъдещи – и несъмнено предсрочни – парламентарни избори. Прави ли се това? Уви, не. Нека погледнем само ситуацията в София, където организацията е раздирана от сериозни вътрешни противоречия, където обсъжданите поне досега кандидатури имат твърде ограничени шансове, където най-вероятно ще се стигне до издигане на две десни кандидатури при много несигурни възможности за преливане на гласове на втория тур – и където БСП за пръв път има реални шансове да спечели, при което ще мобилизира целия си потенциал. Ясен ли е кандидатът? И да е, не е публично оповестен – въпреки че се знае, че тези избори ще бъдат по-мажоритарни откогато и да било – и ако кандидат е примерно Пламен Орешарски, то кампанията му трябваше да започне още преди месеци. Правено ли е социологическо проучване? Не. Най-вероятно – защото на “Раковска” 134 се страхуват от неговите резултати. Направен ли е опит да се стигне до единна кандидатура в дясното простронство? Не. Всъщност единственият шанс бе високомерно проигран чрез отказа на СДС да приеме офертата на Софиянски за предварителни избори. А ако СДС се опасява, че неговите структури и симпатизанти не биха се наложили над ССД с неговите 3% рейтинг – то тогава защо изобщо тръгва на избори? Ясно ли е кой е политическият противник? Изглежда не, след като доказателство за лоялност било това да говориш против Софиянски. Между впрочем – с какво последния е по-различен от Стефан Савов, с който СДС влезе в коалиция при изборите през 1995? Поне аз, който много пъти съм заставал срещу Софиянски в дългата седесарска история, не виждам никаква разлика. Ясно ли е кой ще финансира кампанията? Виж – това е ясно, и е публично казано: Антоан Николов. Не е ясно само какво следва от старата поговорка, че който плаща сметката, той заръчва и музиката. Ясно ли е на СДС какво следва от загубата на изборите в София? Не. Или поне така се надявам, тъй като ако на лидерите им е ясно, то сегашното им поведение е пълна безотговорност. От загубата на изборите в София следва незабавна оставка на цялото ръководство на партията, много вероятно – нейното разцепване, и сигурно – нейното маргинализиране. И оттам – загуба и на парламентарните избори и устойчиво социалистическо управление през следващия, ако не и през по-следващия мандат.

Липса на способност да преодолее организационния хаос и тежкото наследство на собствените си структури и партиен апарат, формирани докато партията е била на власт и при коренно различна (далеч не само политическа) мотивация. СДС се намира в много тежко организационно състояние. Първо: продължава да съществува напрежение между старото и новото ръководство на партията, между върховния й политически орган и парламентарната й група, което поражда основателни подозрения за паралелни центрове на власт в нейната структура. Второ: каналите за вътрешнопартийна комуникация почти не работят – НИС функционира като някакъв отделен от партийното тяло орган, от чиито решения не произлизат ясни сигнали, натоварващи структурите и с конкретни задължения и отговорности. Трето: низовите структури /клубове и общински организации/ са не само нерепрезентативни по отношение на политическото и интелектуално ниво на симпатизантите на СДС, но са и в максимална степен демотивирани, поради което в огромен брой случаи се занимават не с реална политическа работа, а предимно със собственото си съществуване. Четвърто – съществува общо и излъчващо недоволство мнение, че нищо не се прави от новото ръководство на СДС и че партията просто “я няма” в политическия и обществен диалог, макар че истината е, че това, което се прави, или въобще не достига до низовите структури и симпатизантите, или поради липса на комуникация просто не се разбира неговия политически смисъл. Пето: в самите послания на партията липсва ясна политическа воля и увереност, което показва, че партийния организъм не изповядва и общо верую относно това каква партия е, за какво се бори, чии интереси изразява, какво иска да постигне и с какви средства иска да го постигне. Шесто: редица действия на СДС влизат в рязко противоречие с очакванията на нейния електорат, а редица бездействия биват възприемани като слабост, липса на позиция и липса на лидерски реакции.

Възможно ли е всички тези липси да бъдат компенсирани и да бъде избегнат мрачният сценарий на тотален разпад, разгърнал се пред България в следствие на режима на Симеон Сакскобургготски? Според нас – да, тъй като резултатът от изборите зависи от цялостното политическо поведение на партията, от това дали тя ще се възприема като част от политическото статукво или като възможна негова алтернатива. Докато СДС играе по сегашните правила на политическата игра, ще бъде част от статуквото и от омразната политическа класа – и ще й се налага да чува отново и отново упрека, че е “патерица на НДСВ”. Ако синята партия намери сили и решителност да се оттласне от това статукво; ако заяви твърдата воля да поеме властта в името на дълбока и цялостна промяна на обществения ред – което значи и: нов обществен договор; ако не само на думи, но и с конкретни твърди действия се обяви за предсрочни парламентари избори – то и самите основания да се гласува за нея могат да се променят.

Това не е проблем, който може да бъде решен със смяната на лидера й, с провеждането на нова национална конференция или с победата на една или друга от борещите се в нея фракции. По-скоро СДС трябва да си “припомни” и да осмисли в себе си синята кауза, която обединяваше милиони българи в началото на прехода, своята отговорност пред тях и своето собствено политическо достойнство – и да бъде на висотата на тази мисия. Само на базата на това припомняне може да бъде зачената политическата воля за промяна и възстановен ореолът й на партия, въздаваща политическа справедливост и разчитаща преди всичко на почтеността, откритостта и стремежа към по-достоен живот – като основен политически капитал. Защото това е, което го няма в България днес, и жаждата по което измъчва мислещите българи. Почтеността; политическата автентичност; задължението да се казва истината независимо от всякакви обстоятелства, сметки и партийни интереси; способността да се говори и да се действува открито, очи в очи с хората; съчувствието и разбирането към техните болки и техните желания. СДС трябва наистина да се отвори, да стане партия на свободните хора в най-истинския и глобален смисъл на думата. Което обаче не може да стане, ако партията се бои от публичен дебат за самата себе си и ако се опитва да реши своите проблеми единствено на закрити сбирки и в партийни кабинети.