14-11-2003

Най-свирепият политически сблъсък, който местните избори произведоха, съвсем логично се разрази в дясното политическо пространство. И то не защото левицата бе обединена и спечели (за щастие не дотам убедително), а десницата бе разединена и изгуби (за щастие не дотам фатално). Просто изборните резултати материализираха два модела на поведение, следвани от борещите се тенденции в дясното политическо пространство: тезата, че трябва да се търси обединение с оглед спечелване на следващите парламентарни избори, и тезата, че всички извън СДС са маскари.

Те станаха видни в София и Русе. Столицата бе мястото, в което идеята за предварителни избори и излъчване на обща дясна кандидатура бе високомерно отхвърлена. В Русе десният кандидат постигна най-убедителния за страната резултат - над 70% от гласовете още на първия тур, което е знак за потенциала на дясното при адекватна кампания и подходяща кандидатура. Там спечели гражданското общество, осъзнало чрез самите действия на Елеонора Николова колко много неща, засягащи битието на всеки отделен гражданин, зависят от този вот.

Прагматичният извод от тези два примера е ясен: изолационизмът умря и бе погребан в София.

По-интересни са обаче мотивите за отстояване на този модел. Малко е да се каже, че той експлоатира недотам морално най-дълбоките основания на един българин да бъде десен - осъзнаването на политиката като морална кауза, самочувствието да принадлежиш към партия, която въздава политическа справедливост, нетърпимостта към компромиси и политически сделки, към "търговци в храма" и продажници от всякакъв порядък. Истината, уви, е доста по-прозаична. Просто обединението вдясно минава през трупа на Иван Костов, а той не иска да се превърне в политически труп.

За сведение на поставящите всяка теза за обединение на десницата в кавички ще припомня статията на покойния Светослав Лучников от 5 юни 2002, озаглавена именно "Обединяването на десницата". И причините, довели до тази необходимост, са много точно и ясно посочени. Ето ги: "Последното управление на ОДС, въпреки че спаси страната от катастрофата, в която я завари през 1997, въпреки безспорните си успехи в областта на финансите и външната политика, не само че не успя да запази, но направо ИЗГУБИ народното доверие. Този горчив факт трябва да се осъзнае. И вината за него честно да се признае." "Грешката започна отгоре. Най-отгоре." - твърди Лучников. И посочва двамина виновни: Иван Костов, премълчал корупцията сред своите министри при радикалния ремонт на кабинета, и Петър Стоянов, обвинил анонимно лица от правителствения екип в корупция.

Изводът, довел до абсурда СДС след Костов да изгуби толкова гласове, колкото БСП след Виденов, гласи следното: "По този начин липсата на смелост да се разобличат, отстранят и предадат на наказание наистина виновните поставя под съмнение почтеността на всички!"

Днес, година и половина по-късно, "Обединението на десницата" на Лучников не е загубило и трошица от актуалността си. Поради две причини: първо, днес вече са ясни перспективите, които следват от липсата на такова обединение. Следва власт на БСП плюс ДПС в най-решаващия за страната ни момент. Следва унижението България да се присъедини към цивилизования свят под контрола на бившата комунистическа партия. Следва обаче и нещо много по-страшно: преяждане на БСП с власт. Какво може да последва от това, могат да кажат само тези, които познават манталитета на бившите комунисти. Аз мога да кажа само, че те няма да се провалят или да се оставят да бъдат провалени лесно, както се лъжат някои. И най-вероятно ще изкарат не само целия си мандат, но ще спечелят и следващия такъв. Това е дребната подробност, която не се връзва в стратегията на изолационистите.

Втората причина е много по-съществена: Лучников не третира обединението като прагматично сговаряне, както правят днешните обединители. Неговият модел изисква те да преценят самите себе си според нормите на дясното, които не могат да бъдат други освен морални. Няма как да се постигне не само обединение, но и какъвто и да било ефективен политически жест, без да бъде прочетена изцяло и завинаги затворена страницата на миналото. Иначе казано: обединителите не са самодостатъчни. Разединителите също. Преди да претендират за каквото и да било, трябва да положат скритите факти и компромиси на масата.

Софиянски например трябва да отговори и за концесиите по чистотата, и за дългото си мълчание по повод "Софийски имоти", и за всички скрити зад широката му усмивка общински батаци.

Петър Стоянов трябва да отговори все още ли са "победени авари" тези, за които тупти седесарското му сърце, както и за далеч по-прозаични неща, като например кои са основните спонсори на братската TV "Европа" и дали случайно сред тях не са Антоан Николов и Тошко Добрев.

Надежда Михайлова трябва да изчисти публично гаражния си проблем заедно със странния респект, който изпитва към главния прокурор, и да изясни защо всъщност отваря прозорците на "Раковска" 134 - дали не за да влезе през тях изгонената през вратата клиентела.

Много е трудно дори да се изброи това, което Иван Костов трябва да сложи на масата. Страхувам се, че масата просто няма да стигне. Само че въпросите ги има и няма как да бъдат прикрити. Например: Кой е отговорен за дърварското превъплъщение на коалицията СДС в партия, при което бяха изгонени хиляди читави седесари и беше дадена зелена улица за партийната клиентела? Чий персонален избор бяха предателите, помиярите и "обединителите" Стефан Софиянски, Петър Стоянов, Евгений Бакърджиев, Христо Бисеров, Йордан Цонев? Чий персонален избор стана причина Варна и Бургас да се превърнат в червени крепости? Какъв е ефектът от договора, сключен с "Газпром", благодарение на който беше съсипана цялата химическа промишленост на България, а българите принудени да плащат най-скъпата газ в Европа? Защо, вместо да приеме бежанци по време на кризата в бивша Югославия, правителството изпрати сглобяеми къщички за бежанците в Македония, строени от небезизвестната фирма НИКМИ? Дали случайно бившият премиер не познава братя Джанкови и не е бил наясно относно договора с РВД, чрез който братята получиха милиони долари срещу нищожна услуга, с които пък си купиха Софийския мелничен комбинат? (В техния хотел впрочем се състояха много частно-партийни, групово-партийни, и общопартийни сбирки и форуми. Пак там през 1996 бе приет от цялото седесарско войнство и цар Симеон ??? Кой на чия трапеза помиярстваше тогава?) Как, след като се изписаха тонове мастило за кръга "Олимп" и благосклонността на българския премиер към него, Славчо Христов успя да овладее БРИБанк, да купи ОББ, да приватизира чрез подставено РМД "Златни пясъци", да оперира с един милиард лева годишно на НОИ, както и с парите на НЕК,  ДЗИ, "Булгартабак", митниците и пощите? Кой разпореди "Балкан" да бъде продаден на Гад Зееви и кой запази стратегическо мълчание много месеци след това, когато беше кристално ясно, че става дума за компания-вампир? Кой е отговорен за това, че БТК не бе продадена по време на целия мандат на ОДС, след като се знаеше, че тази непродажба пази монопола на "Мобилтел", чиято цена нарасна за четири години от 30 на 600 млн. долара в полза на Чорни, а цената на държавния телеком спадна със стотици милиони долари? И като се говори за ченгета, генерали, Бриго Аспарухов и прочее кохорта, кой имаше цялата власт в държавата и въпреки това не намери кураж да реши проблема с архивите на Държавна сигурност?

Надявам се тези въпроси да имат по-достойна съдба от онези, които преди време сама си зададе Надежда Михайлова. А ако бившият премиер предпочете отново достойнствата на мълчанието, то нека използва това време, за да препрочете "Олимпийският календар", публикуван в "Капитал" на 21 януари 2001. Тази статия е заредена с факти за корупция, на които не е отговорено никога и по никакъв начин. И това е корупция, която си е лично негова.