Две неща станаха ясни по време на първото Национално събрание на ДСБ: срещу кого и за какво ще играят хората на Костов на предстоящите парламентарни избори. Отговорът може да бъде формулиран така: срещу всички и за себе си - за превръщането си в първа политическа сила в дясното пространство и създаването на правителство “вдясно от центъра”. Като противници бяха идентифицирани и сегашните управляващи, блокирали реформата в България, и другите две десни коалиции, “основани на клиентистки принцип”, и (за всеобщо учудване) БСП - като партия на нереформираната левица и “носител на опасни за България замисли, на хаос и противоречия”. От тази си позиция ДСБ се надява да има най-голямата парламентарна група в дясното пространство, да спре БСП по пътя към властта, да не допусне втори мандат на Симеон Сакскобургготски и да формира правителство, което да довърши реформите в страната.

Подобни амбиции биха заслужили адмирации, ако имаха поне някакъв допир с реалността и минимален шанс да бъдат реализирани. Ако имаш 30-40 процента рейтинг, вероятно можеш да си позволиш лукса да обявиш предварително, че всички останали са твои политически противници - и да отрежеш всички шансове за следизборна коалиция с директни нападки и негативни квалификации. Когато обаче рейтингът ти е под санитарния минимум и самото ти влизане в парламента е несигурно

подобна претенция звучи комично

И за съжаление познато: точно с такава бомбастична риторика и закани за разгромяващи резултати тръгваше на избори Жорж Ганчев. В предизборна ситуация е естествено всяка партия да заявява максимално допустимото като своя цел пред избирателите - но когато мярата на това заявяване бъде прехвърлена, нейната собствена идентификация и политически жестове се превръщат в гротеска.

Принципът “сам срещу всички”, издигнат програмно от Иван Костов на първия национален форум на неговата партия, задава някои твърде съществени въпроси, свързани както с политическата идентичност на ДСБ, така и с искреността на нейните намерения. Първият от тях е доколко тази самота е съзнателно търсена политическа позиция и доколко е просто плод на обстоятелства, породени от политическото високомерие на партията и нейния лидер. Може би трябва да си припомним, че част от тези, които днес са наричани клиентистки структури и “политически групировки”, съвсем доскоро бяха горещо желани от ДСБ политически партньори и бяха ухажвани по всякакъв начин, като се акцентираше върху тяхното “достойно поведение”. Очевидно достойнството се третира просто като атрибут към принадлежността към “нашия” лагер, а старият комунистически принцип “който не е с нас, е против нас” определя политическото поведение на ДСБ.

Проблемът обаче не е само в арогантността, която лъха от подобен тип поведение; проблемът е в това, че тази арогантност всъщност прикрива реалните причини за политическата самота на Костов в дясното пространство: самотата на капитан на потъващ кораб. Очевидно нито ДП, нито БЗНС са се превърнали в позорни клиентисти само за една нощ - по-скоро са доловили, че при изолационистката политика на ДСБ нямат шанс да участват в евентуално дясноцентристко правителство, а само шанс да бъдат редом с тези, които се мъчат по всякакъв начин да го провалят; че редом с ДСБ могат най-неочаквано да се окажат партньор на БСП - и че щедро обещаваните места в листите могат да бъдат редуцирани до минимум от вота на избирателите, а могат и изобщо

да останат извън парламента

Вторият - и вече много по-сериозен въпрос е: доколко е реална самата негативна идентификация на ДСБ - чрез посочване на противници, обемащи целия политически спектър. Това, че партията на Костов се кани да води тежка битка с другите десни партии, просто не подлежи на съмнение: изказването на Вили Лилков, който призова да не се допускат каквито и да било сантименти спрямо другите десни партии, тъй като пътят към победата минавал през техния труп, е достатъчно показателно в това отношение. Доколко искрено обаче е посочването на БСП като основен противник - като се има предвид, че само преди месец ДСБ бе в активни преговори и се канеше да формира именно с нея общ кабинет; че хората на Костов не само начертаха “пътна карта” за създаването на такъв, но обсъждаха на най-високо ниво кой да бъде премиер и кои - министри? И доколко адекватно звучи от устата на Костов иначе вярната теза, че БСП била “нереформирана”, след като тъкмо той бе единствения уж десен политик, който още преди година я определи като реформирана? И как изобщо позициите на неговата партия се съчетават с политическата й практика, след като нейните (впрочем откраднати от листите на СДС) общинари вече месеци наред гласуват с тези от БСП - включително и по маловажни поводи?

Липсата на отговор на всички тези въпроси няма как да не предизвика други такива: доколко ДСБ е изобщо дясна партия? Допустимо ли е за една дясна партия да се съюзява с левицата, за да воюва срещу други партии от десния спектър? Как при тази ситуация може да бъде прогнозирано нейното поведение, в случай че все пак влезе в парламента? Как примерно биха гласували нейните депутати, ако са много по-малобройни от останалите десни и се стигне до създаване на дясноцентристко правителство, чийто премиер не се казва Иван Костов? Биха ли преглътнали своето

самочувствие на избраници

или биха гласували против, отново заедно с БСП и давайки шанс на левицата да повтори варианта си от края на 1992 - нейно управление с нечий друг мандат - примерно отново този на ДПС? И как ще се почувстват тогава всички онези, които са гласували за тази партия с надеждата, че гласуват за най-твърдата, най-антикомунистическата, изобщо най-най-най-партията на българската десница?

На този фон един друг въпрос без отговор изглежда маловажен: кой и как ще понесе политическата отговорност, ако заявените политически цели не се сбъднат: ако ДСБ не успее да спре нито БСП, нито НДСВ; ако няма най-голямата парламентарна група вдясно и ако тъкмо поради това се опита да провали шансовете за формиране на дясноцентристко правителство - както досега систематично проваляше шансовете за широка дясна коалиция? Дали Иван Костов ще си подаде оставката, или ще го направи само ако ДСБ не влезе в парламента - което и без това предполага само перспективите на разпадането и забравата? Или може би този въпрос все пак има своя отговор - в анекдотичното предложение на един от делегатите знамето на ДСБ да бъде осветено и всички да се закълнат пред него във вярност към лидера - а всеки, който изневери на клетвата, да го сполети проклятие.