Погнусата, да – с това може да се запомни превалящата година. Край на илюзиите, край на копнежа – както пееше Ангел Джендема през Лето Господне 1989-то, когато всички повярвахме в невъзможното. И ето ни днес: взрени в България като прокълната територия, обетована земя за плъзгавата, лепкава простащина, родина единствено за бай Ганя и многобройната му, многолика челяд. Ето ни сред погнусата, изкривили лица, сякаш всеки миг ще повърнем и илюзиите си, и копнежите, и онова неописуемо кърмилно вещество, което наричахме българско.

Тъй наречената демокрация се оказа куха дрънкулка в ръцете на луд, преходът направи пълен кръг и свърши там, където бе започнал: с комунист президент, комунист премиер, комунист парламентарен бос; но на кой ли вече му пука от всичко това, кой ли помни какво е било и каквото и да било, кой ли възбучава против или просто се чувства чужд на абсурда, който политическото всеки миг ни навира под носовете с усърдието на шишкав амбулантен търговец? Никой – защото всичко е позволено: всякаква лъжа, всякакво лицемерие, всякаква подлост – всичко е в реда на нещата, безчестието е станало норма, станало е нормално, честта е извън закона.

Какво видяхме прочее там – в пределите на жежката 2005, пошла като припомняне за отговорност пред нацията, на фона на софийските боклуци и задника на Азис, в промеждутъците между тътена на политзаклинанията и поредните безнаказани изстрели по поредния безнаказуем бандюга? Ето какво:

Един цар, който се самообяви за алтернатива на комунистите, за да понаскубе малко гласове на извеяни избиратели; после се оказа не алтернатива, а патерица на същите – къкво пък толкоз, царска дума дупка не прави.

Един Дмитриевич, провидял се като българин преди десетина години, който без свян се яви на поправителен изпит с цел да управлява България, без преди това да е управлявал и бутка за вестници – и ето че вече я управлява, бога ми.

Един доносник на ДС с предълъг стаж (предимно платен и чак до 1992), който в кулоарите на парламента наричаше “гяури” онези противни типове, дръзнали да не гласуват за правителството на БСП и ДПС; впрочем въпросните противни типове в крайна сметка го гласуваха това същото, само му пришиха една корона отгоре – навярно за фасаден блясък.

Един френетичен белокос субект със синдром на спотаена сексуална недостатъчност, който превзе с атака парламента и вкара там армията на Бранкалеоне.

Един дезертирал кмет, който национално отговорно се опита да се намести на комунистическо-турско-монархическата софра; само че го натириха поради признаци на необуздан апетит и той достойно и национално отговорно си подви опашката.

Един втори Стамболов, който – след като разсипа дясното и го обяви за труп, чийто дух се бил преселил в новата му партия, взе да чертае пътни карти за експертно правителство с комунистите, а в последствие дори влезе в парлмента и оттогава на всеки въпрос отговаря с “Есть такая партия!”

Една безнадеждна Надежда, която приключи предизборната си кампания с два пъти по-малко гласове от тези, с които я започна – и след това от свое име и от името на разните коалиционни димкаджии обяви този подвиг за политически успех.

Един Доган с лешоядни наклонности, който за пореден път направи ляв завой и раздаде депесарски шутове, призна си най-откровено за обраслите партията му приятелски фирми – и като заслужена награда за тази си доблест, получи най-високия си изборен резултат, а в добавка за втори път яхна и крантата на мандатоносителя, която скучаеше в яхърите му още от знаменитото Берово време.

Един парламент, заприличал на нещо средно между хоремаг и бърдак, който шушна, гъгна, гъна се и се сговаря по кръчми, кабинети и кулоари близо два месеца, за да измъти същия политически запъртък, над който бе приклекнал в първия си още ден.

И накрая един народ, който след опита с Луканов и Виденов за трети път доказа, че паметта му е дълбоко и непоправимо чужда.

Пита се: какво да се мисли, говори, пише и прави след всичко това? Отговорът е: нищо. Може да се прави театро – или по-точно: позорище, но не и да се вдъхне живот на този уродлив, безнадежден обществен организъм, в който се превърна България. И вероятно родината ни не е това, защото това не може да бъде родина. Прочее открит ни е път: към изгнанието, било то физическо или духовно. Поне аз нямам коментар към преживяното в годината на погнусата. Освен може би двете прости и искрени български думици: майната ви!