ОЩЕ

08-01-2003

Online от 1 юли 2002

 

Ана,

Форумно общество "Позиция"

 

8 януари 2003, 16:204

За гражданина, пенсионера, виртуалната демокрация и още нЕкои тайни неща

 

Оповестената от българските медии група загадъчни пратеници до Прокуратурата в София (тези едва ли не заплашително обявени пред обществеността 45 конспиративни пенсионери) и обърканите факти около целта на тяхната инициатива съдържат в същността си много повече загадъчност за средностатистическия български журналист, отколкото той самият за себе си може да предположи в догадките си до този момент.

Загадъчността на инициативата за жълто-червения журналист идва не толкова от факта, че макар неочаквано изправен пред това скромно в размера си явление, му се налага макар и само за момент да поразсъждава над феномена "гражданска инициатива" и да си потроши досадно много време може би, за да го разплете нашироко и надълго в съзнанието си, преди да напише 3-те реда резюме на събитието, вместо да се занимава с нещо по-приятно и по-нужно за кариерата му - като например задъханите от прехластване описания на посткомунистическия жълто-червен хайлайф, ядящ октоподи на пищен прием посред дълбоката криза и обедняване; или правещия N/интервю на брой лицеви опори пишман-бат ПоБойко, подплътил си имиджа на хайлендър с българска барета, на този ловец на вещици, а не на някакви си там престъпници. Такава опасност едва ли съществува и той не се засяга от нея.

Проблемът у българския журналист, който предизвиква недоумението и неразбирането му пред това явление "гражданската демокрация", а от там и оплитането му из разни смехотворни предположения за произхода, съдържанието и целта на тази гражданска инициатива, е много по-дълбок - той просто не го познава и не знае как да го характеризира, без да мисли с обичайната си скорост от 3 реда/новина.

Полагайки булото на загадъчност и конспиративност върху случилото се, той всъщност разкрива собствената си професионална голота. Той не може да разсъждава над нещо, което му е непознато дори и в най-сигурно информационно подсигурените кътове на абстрактното му мислене, той е в неяснота за това какво е гражданството и какво е гражданската демокрация, а от там и още по-трудния за него въпрос как функционира това още по-трудно за дефиниране нещо - гражданската република - и как да опише нейните нормални явления. Поради неналичността, а и ненужността от знание за туй странно за него и за средностатистическия българин нещо, той е в пълно неведение и относно загадъчното събитие, на което трябва да е един вид хроникьор по неволя.

Той не знае или само е подочул (може би в диагонал и чел, но просто презрително поклатил глава при досега си с тази чужда му материя, мислейки си за пореден път, поглеждайки над главата си в посока на Запад "Уф,тези балъци, западняците, на демокрация ще си играят, буржоа!", стреснат и изпитващ само отвращение от попадналата информация), че в съвременните западни демокрации гражданските инициативи са нещо не само съвсем нормално в ежедневието на обществено-политическия живот, а и условие, единствено достатъчното, от което призхождат всички други - наложителни, за да функционира достойният за презрението на нашия списовател западен граждански демократичен модел на управление и самоуправление. Това може да му се стори дори за поредна пропаганда на развития капитализъм - 45 смутители на иначе така удобния в безвремието и бездушието си рòден и единствен посткомунизъм. Не стават такива неща ей тъй, без да има конспиративни интереси, мисли той, понеже дотам му стигат мислите. А че гражданите имат свои граждански интереси и че партии и институции ги изразяват и в това е смисълът на демокрацията и политиката, а не обратното, да се налага отгоре надолу като при тоталитаризма, с който е отраснал и свикнал, това не го касае - то е непонятно или смехотворно за него.

Толкова е нормално обаче в демократичните цивилни общества да се наблюдава този рутинен феномен: граждани се обединяват около една конкретна идея при въпроси или несъгласие с процеси, факти и личности или проблем, като при това поемат произхождащите от последните за обществото на тези граждани допълнителни проблеми.

Ако се препечатат в западните вестници, цитатите от вчерашните и днешните нашенски коментари ще бъдат или повод за смях и цъкане с език от западни читатели по онази прословута източно-европейска, винаги готова да изненада цели общества извън обсега на проявите й, типична посткомунистическа необразованост, или пореден повод за сериозни социологически изследвания на тема "Има ли гражданство в бившия комунистически блок и що е то".

Изследвайки разликите в елементарното гражданско отношение към политическия живот ТУК и ТАМ, най-вече поради драстично различното развитие на връзката гражданин-политика ТУК и ТАМ, западният социолог озадачен ще открие изпод булото на посткомунистическата българска журналистическа многострадална завоалираност и конспиративност в нейните уникални очерци, анализи и репортажи, нещо, което на пръв поглед може и да му се стори по цвят познато - една присъстваща, позната му и в неговата родна история и в неговото общество, а и за демокрацията му винаги нужна червена нишка на обществено-политическо развитие на гражданството.

Докато за неговите съграждани обаче тази нишка има идейното съдържание да е същината, хемоглобинът на демократичните процеси и история, докато тя е прокарана като вена из целия му организъм, докато тя е дори пъпната връв един вид на демокрацията му и свързва, и храни държавността чрез гражданството, то западният социолог ще открие в тези гнили журналистически плодове, че за българина тая червена нишка има много по-друга функция и крайно различно съдържание.

Тази все още витална наша родна червена нишка в обществото ни е просто все още само едната ни неповторима, непрекъснато присъстващата дълбока следа на червената ни комунистическа история днес у нас. За нас тя е като постоянната червена връв на шията на демокрацията ни, стояща тъй или иначе на недоизкусурено дегизирания, уж за удобство, поставен от палачите й на посткомунистически стол с два крака, крепяща се по-скоро единствено за баланс на малкия, изтъркващ се камък на една неугасваща надежда и оттам произхождащата донкихотовщина у малцината, налични като странни субекти в обществото ни (граждани?!?), че ще е достатъчен балансът им, за оцеляването на крехкото, заплашително клатещо се върху стола на посткомунизма отроче.

Тази наша червена нишка има достатъчно дълъг шнур на края на примката, че да оставя диря из всички обществени области. Пагубността й се съдържа в това, че съдържанието на влакното й е ретроградно и дори убийствено, като самото й предназначение по целта на все още охраненото й съществуване - лъскав и много поддържан косъм един вид има тази нишка. Червената диря на червената нишка на нашата посткомунистическа история е стабилна, макар понякога да е нужно задкулисно да бъде раздвижвана. Тази диря, по чиято траектория задължително манипулативно се отклонява общественото внимание, присъства постоянно, тя е тази диря, според която и българския посткомунистически журналист правеше прощъпулник, напускайки редакциите на комунистическите всекидневници не непременно от предния вход, за да гледа уж отстрани как се сменят табелите на предните входове, пък после да влезе с бодра стъпка като списовач с опит през широките двери на часовите и прочие подобни прясно варосани храмове на публичността.

И докато гражданинът на западното демократично общество следва дирята на своята история именно като активен гражданин, имащ правото да задава въпроси и да получава отговори, да взима или участва в решения и реформи, то българинът се е хванал по-скоро за края на тази червена нишка, заблуден, че тя го е кърмила с майчиното му мляко и не я пуска, и дърпа ли дърпа, не виждайки в далечината на битието си как стяга примката и задушава крехкото, младо и незаякнало вратле на демокрацията му.

Той се страхува да е гражданин или по-скоро свикна, че не е за него това да взима решения и участва в реформи. Той е сигурен, когато държи червената нишка в ръка. За него това е правилното, макар и не най-доброто. Той не иска най-доброто, то е за привилегировани, така е научен.

Българинът не знае, че и пенсионерът е гражданин в гражданското общество и то изключително активен и градящ го с личната си или обществено неформално организирана дейност - на комунално ниво или в широкопластовата политическа сфера на демокрацията му, където все има нещо за доизкусуряване, понеже се развива по създадена и усъвършенствувана от самия него моторика .

Игнорирайки конспиративния ореол около главиците на изкуствено създадените по страниците на жълтите газети 45 пенсионери-мъченици на крехкия ни граждански ангажимент, игнорирайки факта, че хората, стоящи като граждани пред прокуратурата си не са били пенсионери, излиза наяве една друга действителност. Според надращеното от перото на жълто-червения писач, да си пенсионер в България е нещо безлично, некачествено, ненужно, слабо въздействащо и презрително за нормална обществено-политическа активност. Видите ли, 45 старчоци тръгнали да правят инициатива, значи има нещо гнило в тая работа, щото те едва ли могат да измислят нещо безвъзмездно, я пенсии са им обещали, я някой рушвет, разни сини лидери, дори и курсовете за компютърна грамотност са им плащали, може би?

Другият парадокс, показващ дрипа изпод перото на списовача, омаскарил пенсионера-гражданин като стар конспиратор на дясното пространство, е именно виртуалната свързаност на тези донкихотовци на третата възраст.
Докато пак в гражданските демокрации именно интернет дава добрата възможност за развитието на така наречената "виртуална демокрация", на която стъпва невижданата досега гражданска инициативност и транспарентност на властта, възможност за консолидиранае на групи граждани за бързи реформи, за по-пряк достъп до иначе административно усложнени допитвания, решения, диспути, участия, ползване на институциите; и цели институти по политология, масови комуникации и социология се занимават с изследването и създаването на още по-добри условия за развитието на "виртуалната гражданска демокрация", то у нас това, че тези 45 набедени за пенсионери са се сформирали по инициативи, произхождащи от интернет-форуми, е короната върху булото на конспиративно преоблечена надве-натри гражданска инициатива!

Бедният конюнктурен писач, няма и как по друг начин да хроникира туй неясно за него събитие, освен с коронния посткомунистически номер, вече 13 години успешно приложен, имащ зад гърба си и 45 опитни комунистически години на манипулиране на общественото съзнание, докато то се замъгли от реалния социализъм и престане да функционира над битово необходимото му. Този номер е прост и се играе винаги успешно: да се представи нещо нормално за демократичните граждански общества, за глупаво или дори лудо, конспиративно, защитаващо нечии злонамерени империалистически интереси в българската политическа действителност. Но пък злите сили на политическия ден да са си винаги уютно у дома, с тях да кокетничи списовачът на посткомунистическа жълто-червена преса, да клати той самодоволно краче и да омотава червената примка около врата на неразбираемата за него млада и недефинируема наша демокрация.

home    top


© 2002 Още Инфо