09-01-2004

Разговорът за СДС вътре в синята партия започна, но не може да завърши, защото не е политически. Боричканията във и помежду НИС, НС и парламентарна група също не могат да доведат до победител, защото - и те не са политически.

В случая с боричканията "не са политически" означава следното. Нито една от групите не може да надделее над другите, тъй като нито една няма ясна обществена подкрепа извън партията. Нито една обществена среда не вижда в борбите на тепиха "СДС" някакъв толкова значим за себе си дневен ред, за да се намеси и даде рамо на едни против други. При това положение борещите се нямат друг ход, освен да ползват махленски тип средства като апаратни хватки и шушукания по кьошетата.

В случая с разговора вътре в СДС "не политически" ще рече: не става дума за спор между предлагани на обществото различни визии за неговото, на обществото, по-добро бъдеще. При това положение разговорът не може да бъде друг, освен личен - като ръмжене в селска кръчма. И като всички такива форми на общуване става все по-абсурден и по-обиден.

Разговорът вън от СДС по повод на СДС се води по същия все по-грозен и по-невъзпитан начин. Медийното отстрелване на Костов вече мина всякакви граници на приличие и на професионална етика (ще рече: на разбирането, че работата на медиите е да обслужват обществения интерес, а не да стават носители на дребните омрази на своите ръководители). От отсрещната страна пък кънтят крясъци на тема "Надка-патка". За такова поведение в "Таймс" се дават обяви от типа: "Клуб "Оксфорд-и-Кембридж" информира публиката, че лицето Х не може повече да бъде считано за джентълмен."

В рамките на този разговор нито един от кандидат-лидерите (бунтарите, лечителите, оракулите) на СДС не може да каже нещо от типа на: "Изберете мен, предлагам по-добра политика." Посланието е пак лично: "Изберете мен, защото не ходя в "Макс Мара", нямам гараж и изобщо съм по-прозрачен/диалогичен/близо до народа/начетен."

Затова този точно разговор не може да бъде някога завършен. Единственият възможен резултат е публиката да се отврати и да отиде да гледа друго представление. Прочее, ако някой преди две-три години се беше запитал "Какво ще рече отсъствие на политика и защо това да е лошо?", сега вече има нагледен отговор.

Това е проблемът - не само на СДС, а на държавата, която обитаваме. Няма политика и следователно има сриване на стандартите на поведение, мутрясване (на властта) и махленско кряскане (в политическото и общественото пространство).

Изходът е - връщане към политиката. В случая на СДС това означава - воденето на съвършено друг вид разговор и за съвършено различни неща. Той би могъл да започне със следния (не особено труден) разказ.

През 2001 управлението на СДС, извело страната от незапомнен стопански срив и докарало я до входа на Европа, е вече изморено и износено. Бързото пречупване на икономиката от държавна към частна разбива начина на живот на повечето хора. Те съответно обвиняват властта "Костов" за всички свои несгоди и с топлота си спомнят за социализма и Тодор Живков. Ражда се и митологията, че бедността на "народа" се дължи на забогатяването на властимащите. Доста от висшите тогава ръководители на СДС наистина доста нагло са прегазили законите и нормите на приличие, за да забогатеят бързо и много. Така се ражда легендата за злия Костов, който поради лошия си характер решава да "вземе работата на хората"; и за корумпираното СДС, което "окраде и последното, което имаше за крадене".

В началото на ХХ? век България за рекордни срокове е станала почти-европейска страна, но никой не забелязва това. Легендата се оказва по-силна от действителността. На този фон се появява Симеон, който разиграва ролята на добрия цар, завърнал се след злия Костов да утеши народа и раздаде на всички "европейски стандарт на живот". Обществото внезапно се деполитизира, превръща се в тълпа и дава цялата власт (и всички свои надежди) на царя да "ни оправи". България престава да бъде политически субект.

При това положение - липса на политика, съчетана с управлението на жив цар - животът на СДС в опозиция и бездруго би бил изключително труден. Ситуацията е усложнена от типа партия, която Иван Костов гради след 1996-1997. Това е организация, формирана във властта и на основата на апарата на властта. Партията няма ясни вътрешнопартийни канали на комуникация. Вместо тях има авторитета на лидера-премиер (Командир). СДС няма и ясна, проверена в борби и спорове програма, която да е привлякла, вдъхновила и обединила нейните ръководители, които я олицетворяват пред публиката. Те са привлечени, вдъхновени и обединени от администрирането на властта.

Като министър-председател Иван Костов е сред шепата наистина епохални национални предводители, с които може да се похвали Европа в последните две столетия. Но макар да има мощта да гради държави, Командира няма капацитета да прави политически партии.

Ясно е какво се случва оттук нататък. Останала без Командир и не можеща да компенсира неговото отсъствие с гъвкава вътрешна подредба (такава в СДС няма и никога не е имало), партията неминуемо започва да колабира навътре. В същото време нейните членове и ръководители остават без спойка - вън от властта те няма какво да администрират. И тъй като нямат спойката на ясна политическа програма, останали без работа, започват да се скубят за косите и брадите.

Озовала се без Командир и без власт, Командирската партия се разкрива като инструмент за упражняване на вече притежавана власт. Това не е политическа общност, създадена с цел да привлича обществена подкрепа за упражняване на бъдеща власт. Не бидейки политически организъм, тази партия не може да живее в опозиция.

На мястото на Командира партията избира Надежда Михайлова. Очакванията към нея са - да формулира политическата основа на партията и да измести от позиции на власт неполитическите хора, онези администратори, които са основали Командирската партия по време на упражняване на властта. Малко хора разбират по онова време, че става дума - ни повече, ни по-малко - за започване буквално от самото начало. За правенето на политически организъм там, където е имало Командирски такъв. И това - на фона на пълната липса на политика (т.е. - на подкрепа за подобни начинания) в българското общество. Разказът продължава така. Стъписана от размаха и дълбочината на онова, което неминуемо трябва да направи, Надежда Михайлова избира да се съсредоточи не върху целта, а върху средствата. Всички нейни метафори и лозунги имат отношение единствено към средства - от "отваряне на прозорците", през "слушане на хората", та до "прозрачност и диалог" и "коалиране център-дясно". Това е все едно - решил си да купуваш возило, но първо поръчваш да ти доставят колелата. Без да уточниш дали става дума за колела на автомобил, каруца, влак или велосипед. Ако действаш на този принцип, и до ушите да се затрупаш в колела, няма да имаш возило - и целта "придвижване от точка А до точка Б" няма да бъде изпълнима.

Този разказ може да завърши със следния извод. СДС не е политическа партия, предлагаща на хората по-добро бъдеще, а остатъчно-командирска администрация, занимаваща се с оцеляването на различните си групи и групички. Това е причината СДС да не може да бъде опозиция - т.е. да намира своята гледна точка и лансира своите предложения по всички въпроси на деня. Затова нямат отговор елементарни въпроси, задавани към всяка политическа партия, като например: "Каква е линията на СДС по отношение на задължителните матури? На АЕЦ-Белене? На трагедията в Карбала? На административната реформа? На лекарствената политика?" По всеки един въпрос, който опира до обществото, може да има три съвършено различни и разпознаваеми като такива подхода: ляв, десен и хаотичен. Дори наглед прости неща като чистотата на града или паркирането на автомобили биват леви и десни.

Няма разпознаваема СДС линия по нито един въпрос. А няма, защото преди това трябва да има споделен поглед върху света, оформен в политическа платформа, която да описва - ясно, разбираемо, до последната подробност - две много големи и много сложни системи. Едната: какво прави правителството и защо това е лошо за страната. Втората: какво трябва да се прави и защо именно СДС може да го направи. Тази платформа е необходима не само за да може СДС да има ясна физиономия по всеки един въпрос, но и за да привлича хора, готови да работят за нея, да убеждават другите, да тичат, да организират и т.н. Но такова нещо просто няма. Не съществува. На "Раковски" 134 събират прах само ръждясали отломки на печално провалили се опити - от смехорията, наречена преди време "Харта на ценностите", та до по-съвременни катастрофи, скрити под заглавия като "Програма на принципите".

Липсата на споделени намерения за правене на нещата означава, че липсва самата основа за съществуване на СДС като политическа партия. Едва след решаването на този въпрос може да се говори за други важни неща като структура и процедури на партията, нива на ръководство и отговорност, коалиционна политика, диалог с обществото и така нататък. В момента имаме някаква организация, наречена СДС, но правенето на същинска политическа партия, наречена СДС, е нещо, което предстои. Това е онова, за което трябва да е разговорът във и по повод на СДС.

И това е точно онова, което спорещите най-отдалеко заобикалят. Защо правят така - този разказ нека го разкажат те самите.