Една година преди парламентарните избори вече можем да твърдим, че бе дефиниран политическият проблем, по отношение на който партиите би трябвало да търсят съгласие или да определят ясно собствената си позиция. Ако в началото на 1997 основният кръг от проблеми, налагащи политически избор, бе определен от насоката на реформите, днес в центъра на политическия дебат е въпросът за тяхното качество. Мъчително постигнатият консенсус по отношение на външнополитическите приоритети гарантира насоките на външната ни политика, но се оказа напълно недостатъчен за ефективното завършване на недопустимо дълго отлаганите реформи. Въпросът днес наистина е не в това дали искаме България да бъде член на НАТО и Европейския съюз, а каква държава искаме да изградим през следващото десетилетие.

Три ключови групи от реформи в България изостават критично. Става въпрос за реформата в публичната администрация, в сектора за сигурност и в съдебната система. От качеството на реформите в тези три сфери на държавното управление зависи цялостното развитие на страната ни. Без тяхното завършване повечето от останалите - вече започнати или дори завършени реформи и промени, постепенно ще се обезсмислят. Политическият залог на тези реформи е огромен, защото именно тези сектори гарантираха жизнеспособността на тоталитарната държава. Окончателното преодоляване на нейното наследство е немислимо без отстояването на националния интерес чрез реформа в публичната администрация, съдебната система и сектора за сигурност.

Стилът на правене на реформи, който се наложи през последните години у нас, замъглява остротата на проблема. В по-голямата част от случаите проблемите биваха определяни от партньорите ни в НАТО и Европейския съюз. След няколко поредни подканяния българската държава решаваше (както винаги в последния момент) да се съобрази с изискванията на партньорите си и отстраняваше съответните проблеми. Този стил на управление ни доведе до сегашната ситуация, при която се нуждаем от собствена оценка за сериозността на проблема и от целенасочени усилия за неговото решаване. Това е български проблем, който страната ни трябва да идентифицира и да реши сама, за да бъде в състояние да реализира собствените си национални приоритети.

Всяка една от тези групи от реформи многократно е бивала определяна като приоритет на държавното управление. В анализите на Европейската комисия за напредъка на страната ни темата за съдебната и административната реформа продължават да заемат централно място, но за ЕС реформата в сектора за сигурност не представлява приоритет от подобно ниво. За НАТО качеството на реформата в сферата на сигурността и изграждането на интегриран сектор за сигурност е основен приоритет, но на свой ред за алианса реформата в администрацията не е първостепенен проблем. Единствено от гледната точка на собствения ни национален интерес могат и трябва да бъдат различени връзките и зависимостите, които до известна степен блокират реформите в трите сектора. Необходимостта от преодоляването на този проблем може да бъде определена в цялата си значимост и отговорност само ако наистина искаме да изградим ефективно функционираща демократична държава.

Очевидно е, че секторният подход, прилаган от сегашното управление, е неефективен. Самостоятелните усилия, които остават в рамките на отделния сектор, колкото и добронамерени да са те, вече не могат да гарантират преодоляването на системните проблеми и грешки, на които сме свидетели през последните години. В резултат от това реформата в администрацията беше сведена до изграждане на модел на електронното правителство или до обслужването на едно гише; споровете за съдебната реформа бяха ограничени до мястото на следствието, а в сектора за сигурност - до противопоставянето между политическо и професионално ръководство. Нито един от тези проблеми в съвременната реалност не може да бъде решен в рамките на секторния подход най-малкото защото между тези три ключови сфери на държавното управление съществуват дискретни, но изключителни важни връзки.

Практиката показва, че засега симптомите за този системен проблем се изразяват в периодичното възникване на тежки конфликти в перифериите на трите сфери на държавното управление. В зоната на съвпадащи и противостоящи си интереси между сигурността и съда типичен пример е спора за мястото на Националната следствена служба. В държавната администрация липсата на ефективна правна защита и неправомерното разрастване на политическото влияние намаляват ефективността и подлагат на съмнение устойчивостта и предвидимостта в действията на администрацията. Липсата на ясни регламенти и организация в съдебната администрация блокира или забавя работата на съдебната институция. Именно затова ефективна реформа в публичната администрация е невъзможна без постигането на определена съгласуваност с реформите, наложени от новите стандарти за сигурност на информацията, и без успешното завършване на съдебната реформа, която да гарантира правните стандарти на защита.

Реформата в сектора за сигурност е неотделима от проблема за координацията между различните специални служби и администрацията, както и без постигането на високи стандарти на правна защита срещу възможен произвол, аргументиран чрез политиката на сигурност. Съдебната реформа не би била възможна без прекратяването на връзките и зависимостите, формирани в условията на партийно формиран и управляван сектор на сигурност и без завършване на реформата в администрацията. Необходима е промяна в мащаба на оценка, за да бъде осмислена и реализирана една интегрирана стратегия за реформа в сферата на сигурността, администрацията и съда. Извършването на промени "на парче" задълбочава общото усещане за хаос и зависимост от политически и корпоративни интереси. Ограниченото в рамките на отделния сектор прилагане на един или друг принцип на модерната държава прави още по-видим дисбаланса между поетите ангажименти и обещания пред външните ни партньори, от една страна, и липсата на политическа отговорност и административен капацитет за тяхното изпълнение - от друга.

Българският национален интерес в сферата на държавното управление преминава през интегрираното реализиране на тези три групи от реформи. Най-вероятно реализирането на подобна политика преминава и през промяна в конституцията, доколкото съществена част от проблемите в съдебната система и сектора за сигурност произтичат от нея. Но поне засега не съществува политическа воля за отстояването на този национален интерес. В т.нар. ни политическа класа липсва дори идея за стратегическо мислене и действие, преминаващо отвъд границите на конкретния управленски мандат. Съзнанието на временно попадналите във властта еднодневки дори не е в състояние да обхване мащабите на риска, пред който ни изправя отлагането на тези реформи или тяхната подмяна с конкретни, но нелегитимни корпоративни интереси.

Българското обществено мнение на свой ред мъчително бавно започна да разбира, че митологията за сегашния български премиер и неговото "национално движение" бе достатъчна, за да бъде спечелена властта, но не и за да бъдат извършени необходимите реформи. Стабилизирането и дори минималното увеличение на одобрението за правителството, което регистрират социологическите изследвания през последните месеци, е израз много повече на разбирането, че мнозинството въпреки всичко ще оцелее, отколкото на реална обществена подкрепа за управлението. Още от пролетта на тази година, когато решението на кризата в СДС бе блокирано, стана ясно, че няма кой да поиска и да извърши смяната на сегашното управление. БСП декларира, че ще работи за предизвикването на предсрочни избори, но нейният конюнктурен интерес я отведе встрани от тази теза - много по-близо до Лениновия принцип "колкото по-зле - толкова по-добре". Затова, поне засега, масовото съзнание е по-склонно да изтърпи сегашните управляващи до края на мандата им, отколкото да поеме риска от предизвикването на предсрочни избори.

Това, разбира се, напълно съвпада с интересите на управляващото мнозинство. Очевидно е, че НДСВ и ДПС нямат никакви шансове да продължат да управляват в сегашния си състав и вид. В тази ситуация мнозинството все по-често ще търси решения по линия на най-малкото съпротивление. Неговият кредит на политическо доверие вече е изчерпан. Правителството вече не разполага с устойчиво мнозинство в Народното събрание. Пред перспективата на възможно управление без тяхно участие все повече групи от интереси в управлението ще се стремят към извличането на максимална полза през оставащите до изборите месеци. Дотогава можем да бъдем свидетели само на шумно отбелязване на всяка незначителна годишнина или закъснял успех и практически отказ от извършване на стратегически важните за страната ни реформи. Но зад присъщата на сегашното управление фанфаронщина прозира отказ от спазване дори на най-елементарните правила на представителната демокрация. Все по-често управляващите ще създават допълнителна работа на Върховния административен съд, а това още повече ще забави реализирането на неотложните и критично важни реформи. Примерите за подобно отношение към принципите на парламентарната демокрация вече са прекалено много, за да бъдат приписвани само на безхаберие и некомпетентност.

Мандатът на бъдещото управление на страната придобива все по-ясни очертания. Изграждането на авторитетна и ефективна държава предполага преодоляване на кризата на доверието в политическата система. Необходимо е постигането на нов консенсус, който да се отнася до качеството на извършваните и предстоящите реформи в сферата на сигурността, администрацията и съда. Това предполага и появата на автентични политически изразители на съществуващите леви и десни интереси. Много по-естествено би било едно дясно управление да изгради и реализира подобна държавна политика, но при определени условия това би било по силите и на едно лявоцентристко правителство, което би успяло да прекъсне икономическите, родствените и партийните си връзки със структурите, които досега успешно блокираха реформите в администрацията, съда и преди всичко в сектора за сигурност. Защото ако тези реформи не бъдат извършени през следващите две години, държавата ни ще продължи да деградира до равнището на племенен съюз, в който десетина фамилии и техните клиенти разделят и владеят публичните ресурси в своя полза.