27-02-2005

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

Българско общество за индивидуална свобода

Д-р Антоний Гълъбов, социолог, "Дневник"

27 февруари 2005 13:10

Политическата култура на поданика

 

Управлението на НДСВ, ДПС и НВ навлиза в нова фаза. Начинът, по който бе постигнато днешното деликатно равновесие в интересите и амбициите на различните групи от интереси в мнозинството, показва, че ни предстоят нови конфликти и разчистване на сметки. Очевидно никое от лобитата, които направиха възможно сегашното управление, няма време и желание повече да си играе на демокрация и парламентаризъм.

Призивите за “почтеност във всичко” и “нов морал” останаха в миналото.

Дойде време за последно раздаване на картите, а от това кой какво ще получи зависи дали на някои няма да им се наложи да станат от масата. Временните наемници на олигархията знаят добре, че пеликанът само веднъж ще кацне до тях и ще е готов да отвори човката си. Затова войната между лобита и фаворити в псевдоцарския двор на българската власт вече не търси прикритието на “позитивното мислене” или на “хората като богатството на България”. Мнозинството категорично заяви, че винаги се е интересувало само от богатството, а хората могат да правят каквото си искат.

И все пак след поредната нагла

демонстрация на агресивен слугинаж

нещо се промени. За първи път механиката на жълтото управление стана толкова отчетливо видима. Всеки би могъл да разбере какво точно се случи, защото вече никой нямаше нужда да се прикрива зад гръмки фрази и до болка втръснали клишета. Правителството на С.

Сакскобургготски бе застрашено и оцеля по едни и същи причини чрез намесата на едни и същи групи от интереси, които в крайна сметка успяха да постигнат разширяване на терена за политически пазарлъци. Едва ли някой вече се съмнява, че промените в правителството бяха направени с единствената цел да оцелее сегашното официално прикритие на българската олигархия.

Не би било разумно и да се смята, че всичко това ще свърши дотук. Лекотата и скоростта, с която бяха предоговорени интереси и позиции, подсказват, че опитите в тази насока все повече ще зачестяват до парламентарните избори. Йерархията в глутницата за миг бе подложена на съмнение, но след гръмко ръмжене и заплашителното оголване на зъби временното равновесие в хранителната верига бе възстановено. Засега.

Радикалната политическа критика обаче няма нищо общо с начина, по който се формират и развиват политическите нагласи в българското общество, а това е единственият проблем, който има стратегическо значение в края на мандата на сегашното мнозинство. Каква част от случилото се достигна до съзнанието на българските граждани?

Разбраха ли какво всъщност се случи? Осъзнаха ли кой ще плати цената за “царския фактор в политиката”? Или може би за пореден път сработи механизмът на пладнешкия обир, при който публиката е толкова шокирана от това, че по светло, пред очите на всички някой краде, че отказва да повярва, че това се случва наистина?

Всъщност най-тежкият изследователски проблем остава свързан с това дали българските граждани не разбират докрай случващото се, или то започва все повече да им харесва. Ако проблемът е в неразбирането, тогава просто трябва да се обяснява по-ясно. Но ако става дума за установяването на този

модел на политическа култура

като доминиращ в българското общество, тогава трябва да приемем реалността и да се опитаме да спасим онова, което все още има шанс да бъде спасено.

Отговорите на тези въпроси не могат да бъдат открити в регулярните проучвания на общественото мнение. И то не защото някой ги фалшифицира или ги тълкува в съответствие със собствените си политически и бизнес интереси. Общественото мнение възниква по определен проблем, но почти никога не е достатъчна основа за анализ на доминиращия модел на политическа култура в едно общество. Съвсем друг въпрос е това, че в момента по-голямата част от проучванията на общественото мнение регистрират само промените в някаква предварително зададена рамка на отношението към политическите партии и техните лидери. Всъщност по изключително ограничен кръг от теми у нас е възможно да възникне и да бъде регистрирано национално обществено мнение.

Картината на политическите предпочитания се регионализира, а това означава че по-голямата част от регулярните сондажи измерват по-скоро “фонови” нагласи, които няма да имат определящо значение по отношение на мотивите за участие в избори. Това просто не е проблем на общественото мнение, а на политическа социализация. Става въпрос за това как българските граждани възприемат властта и начините на властване, защото едва ли някой все още вярва, че мнозинството управлява в съгласие с интересите на избирателите.

Кризата на политическо представителство достигна до мащабна деградация на основополагащи принципи на представителната демокрация, без този процес да предизвика видима обществена тревога. Масовото съзнание продължава да регистрира единствено шума на политическите конфликти, без да разбира същността на спора. Именно на това заложи жълтата пропаганда и поне засега успява да моделира обществените очаквания достатъчно ефективно.

Демонстративно бе доказано, че няма значение кой какви ангажименти е бил готов да поеме пред избирателите, след като вече е попаднал във властта. Представата за граждански контрол върху управлението деградира до правото на всеки да говори онова, което предпочита, независимо от крайния ефект. Консумирането на властта се превърна в нещо самооправдаващо се.

Извън метафорите за кокала и баницата практически липсва разбиране за упражняването на властта като продължение на волята и свободния избор на гражданите. Всичко това означава, че в българското общество трайно се установява моделът на политическата култура на поданика, който знае, че няма никакви средства за въздействие върху начина, по който биват избирани онези, които ще упражняват властта от името на своя патрон. Няма поданик, на когото би хрумнала нелепата идея да критикува назначенията, които е сметнал за необходимо да направи неговият сюзерен. За поданика винаги е било достатъчно правото да коментира дворцовите клюки между приятелите си и тайничко да се надява да бъде забелязан и оценен от “царските хора”.

Колкото повече се задълбочава

отвращението и безразличието

към начина, по който се управлява днес България, толкова по-лесна става задачата на жълтата пропаганда и агитация. Колкото по-малко хора участват в следващите парламентарни избори, толкова по-сигурно е, че политическата гарнитура на жълтото управление ще се възпроизведе. Колкото по-яростно се бранят интересите на различните групировки, стоящи зад сегашното управление, толкова повече хора са склонни да приемат, че това е единственият възможен начин да се управлява. И все пак колкото и старателно жълтата пропаганда да се опитва да пакетира всеки пазарлък като проява на прагматизъм и нов пристъп на либерализъм, този комфорт може да бъде нарушен.

През изминалите месеци мнозинството в Народното събрание умишлено отложи редица персонални промени. Залогът на тези назначения нарасна чувствително след фалшивата парламентарна и правителствена криза. Предстои нова фаза в удовлетворяването на накърнени интереси и амбиции. Изборът на национален омбудсман, на председатели на Националния осигурителен институт, Сметната палата и Комисията за противодействие на дискриминацията са само част от назначенията, около които ще бъдем свидетели на нови сблъсъци и претенции.

Предстоят нови кадрили

и назначения в политическите кабинети на нови и стари министри. След промените в правителството и избора на нов председател на Народното събрание стана ясно, че вече никой няма намерение да се съобразява с привидното благоприличие. Възможностите за оцеляване във властта на твърде много хора стават все по-проблематични, а това увеличава агресивността и цената на всяка нова сделка. Перспективите на така желаното от жълтите идеолози съюзяване между НДСВ и БСП в едно бъдещо по-скоро ляво, отколкото центристко управление буди тревога сред твърде много наемници, които просто няма да имат никакъв шанс да запазят сегашните си позиции. В тези условия всеки спасителен пост в държавната администрация ще бъде предмет на яростни сблъсъци и неуморно търсене на протекции. Залозите се вдигат, а

това е добре за “банката”

на НДСВ и нейния патрон. Но ДПС демонстрира кой всъщност управлява реда в казиното. За всеки и най-вече за управителя на заведението стана ясно, че ако ДПС оттегли собствената си подкрепа и гласовете на "Новото време" от мнозинството, кабинетът "Сакскобургготски" ще се раздели с властта за не повече от две седмици. Но затова ДПС не е готово да продължи да дресира както досега по-големия си, но по-слаб коалиционен партньор и в следващото Народно събрание.

Колкото по-възможен става “оранжевият” договор между “жълти” и “червени”, в толкова по-деликатна позиция попада проектът за “зелено” управление, постигнато от смесването на големи количества синя и жълта боя. Играта във фалшивия триъгълник между “синьо”, “червено” и “жълто” напълно дезориентира по-голямата част от политическите субекти в дясното пространство.

Опитвайки се да се противопоставят само на БСП, мнозина от лидерите им предпочетоха да забравят истинското значение на цвета, който си избра НДСВ. Управлението на конфликти в триъгълник има предимството, че винаги може да постигне преимущество за един от полюсите чрез привидното му съюзяване с някой от другите два. Това е най-съществената промяна в баланса на политическите сили, която настъпи през последните четири години.

Ролята на "балансьор", играна твърде дълго от ДПС, еволюира до нов политически полюс, който по същия начин успява да противопоставя и сдържа нарастването на политическото влияние на останалите два центъра. Същата схема бе приложена и при предизвикването и управлението на парламентарната и правителствената криза чрез въвеждането на фалшивия трети играч - "Новото време". Но ако всичко това е част от механиката на жълтото управление, то поне засега най-силното средство за удържане на властта е илюзията за непреодолимото значение на “царския фактор” в българския политически живот.

Докато тази илюзия бива поддържана, установяването на модела на политическата култура на поданика ще продължи. Постигането на целите на управляващите е немислимо при провал на тази илюзия. Тя се основава на предания биографичен вот на монархистите в България и на амбицията на клиентите на новото време.

Но в момента в който НДСВ престане да изглежда като партия на властта, политическият инструмент за корпоративен политически натиск ще трябва да бъде заменен. Отговорът на този въпрос предстои да бъде даден в оставащите до изборите месеци, но още днес е ясно, че ожесточените сблъсъци тепърва предстоят. В тази фаза на управлението на НДСВ, ДПС и "Новото време" оцеляването на управляващите зависи от темпото, с което българските граждани ще деградират до поданици.

Усилията продължават.

home    top


© 2002 Още Инфо