През последните дни актове на вандализъм бяха регистрирани в Белгия и Германия. Върху амалгамата от страхове, породени от загубата на позиции, съпротивата срещу различието и комплексите за малоценност, поредният взрив на вандализъм проектира представата за поредната сериозна политическа криза.

Свободата излиза на барикадите - емблематична картина на Йожен Долакроа, в която е отразено едно от любимите улични занимания, с които парижани периодично се забавляват: революцията

Истинска барикада на парижка улица

Социалистическата партия във Франция си позволи да употреби размириците като повод за разчистване на политически сметки с правителството на Доминик дьо Вилпен и преди всичко с вътрешния министър Никола Саркози, чиято оставка бе поискана в края на първата седмица от началото на погромите. Един кмет социалист дори призова да се намеси армията, за да бъде овладяно положението в предградията.

Първите политически реакции

след началото на палежите бяха свързани с амбициите на Никола Саркози и Доминик дьо Вилпен като потенциални кандидати на управляващата политическа партия за следващите президентски избори. В самото начало кризата не бе достатъчно ясно дефинирана, а това позволи множество политически спекулации около отношенията между министър-председателя и министъра на вътрешните работи. Френските социалисти на свой ред са прекалено разединени и объркани в навечерието на своя конгрес, който трябва да определи поведението на най-голямата опозиционна партия в периода до президентските избори. Политическата класа реагира късно и до голяма степен неадекватно на разрастващото се градско насилие. Това позволи спекулациите и политическите противоборства да изместят от фокуса на общественото внимание проблемите, пред които се изправя съвременното френско общество. Липсата на адекватна политическа реакция изправи правителството на Доминик дьо Вилпен пред необходимостта да организира противодействието на престъпността и в същото време да защитава позициите си срещу атаките на социалистите. Но най-сериозният проблем в тази ситуация продължава да бъде свързан с политическото легитимиране на насилието.

След

първите действия на правителството

срещу бандите в предградията на север от Париж социалистите заявиха, че срещу тях е използвана прекомерна сила, и се впуснаха в защита на тяхното право на протест. Те предпочетоха отново да говорят за високото равнище на безработица в предградията, за лошите условия на живот и за социалната несправедливост, която пораждала подобни форми на протест. Това бе и поредният повод за атака срещу социалната политика на управляващото мнозинство, чийто провал според социалистическата партия бил в основата на случващото се. По този начин социалистите предпочетоха да превърнат криминалните изяви на местни рецидивисти в поредния повод за демонстриране на собствената им значимост във френския политически живот.

Социалистите и лявоориентираните интелектуалци избраха да се занимават с две фрази, произнесени от Никола Саркози по повод на размириците, вместо да се опитат да отстоят републиканските ценности и да се противопоставят на опитите за интерпретация на палежите като нова "френска интифада". Злощастното съвпадение на смъртта на двама непълнолетни крадци в един трафопост с края на свещения месец Рамазан промени контекста на случващото се и изведе на преден план проблемите в модела на интеграция на малцинствените общности чрез образование и стриктно разделение между религиозния и светския живот.

Политическата злоупотреба

с градското насилие активизира спора за мястото и ролята на имигрантските общности и още повече - за присъствието на исляма във френското общество. Националният фронт на Жан-Мари льо Пен побърза да определи случващото се като война, основана на религиозното противопоставяне, и по този начин завърши започнатото от социалистите.

Съществени групи от френското общество се чувстват застрашени от имиграцията и културното многообразие. Именно върху този страх френската комунистическа партия и Националният фронт изградиха своята съпротива срещу разширяването на Европейския съюз и европейската конституция. Френското "не" на конституцията на обединена Европа бе само един от елементите на кризата, която днес се задълбочава под натиска на уличната престъпност и социалната деградация. Социалистическата партия изпрати двойнствено послание към своите привърженици - формално тя подкрепи конституцията, но позволи на новия ляв популизъм да мобилизира съпротивата си срещу "конституцията на Жискар". В резултат от това днес, по-малко от две седмици преди своя конгрес, социалистите са разединени между сегашния си председател и призивите на левия популизъм, който настоява за общ съюз с комунистите и зелените срещу управляващото дясноцентристко мнозинство.

Политическата спекула

с опасенията, свързани с нарастващото влияние на исляма в Европа, се превръща в един от най-сериозните рискове пред европейската интеграция. Последователните усилия на Франция да защитава културното многообразие, които намериха свой израз и в приетата от ЮНЕСКО конвенция, влизат в ярко противоречие с прикритата, но експлоатирана все по-масово неприязън и страх от културното различие. Социалистите подкрепяха формално позицията на президента Ширак за разширяване на културния обмен и съхранение на културната идентичност единствено и само като част от антиамериканизма, който се опитват да наложат като постоянна тема в обществените дебати. Но отказват да приемат, че част от проблема за културното многообразие е и начинът, по който биват гарантирани възможностите за пълноценна социална изява на имигрантските общности, както и на гражданите на новите страни - членки на Европейския съюз. Защото именно тази двойственост, основана на комплекс за малоценност, ксенофобия и изолационизъм, се оказва единственият политически ресурс, на който могат да разчитат за постигането на собственото си вътрешно единство и за достъп до властта на следващите президентски избори.

Що се отнася до генезиса на днешните проблеми, опитите за решаване на

проблемите на предградията

и кварталите с трудности започват преди повече от тридесет и пет години. Първият план за предградията е лансиран в периода 1970 - 1980 Тогава са изградени и по-голямата част от многоетажните панелни блокове, пред които днес горят автомобилите на онези, които са се възползвали от социалистическия проект за изграждане на евтини публични жилища. През 1981 "черният юли" в Лион отново поставя въпроса за овладяването на насилието в предградията. Първото правителство на Франсоа Митеран създава зони, в които акцентът е поставен върху образованието и стимулирането на пазара на труда. Пет години по-късно Мишел Рокар заявява, че чрез неговия план за социално градско развитие проблемите могат да бъдат решени в рамките на период от още седем години. През 1990, след поредните вандалски актове, е създадено Министерство на града. Митеран заявява, че ще реши проблема за още пет години. Една година по-късно, след поредните безредици, социалистите предлагат проект за градска солидарност, която да обедини усилията на богатите и бедните общини. През 1995 правителството на Ален Жупе анонсира нов план "Маршал" за предградията, чрез който да бъде стимулирана заетостта и повишена социалната отговорност. В периода от 1997 до 2002, когато равнището на безработица в някои от предградията достигна 40%, правителството реши да насочи една пета от работните места, предназначени за млади хора, към предградията, а Жан-Пиер Шьовенман анонсира своя проект за "полиция в близост до хората". Днешният министър в правителството на Доминик дьо Вилпен Жан-Луи Борло реализира поредната законодателна инициатива за период от пет години, финансирана с 2.5 милиарда евро, и създаде национална агенция, ангажирана с преодоляването на урбанистичните бариери и подобряване на условията на живот в предградията.

Днес,

след поредната криза

президентът Ширак призова да бъде въведен вечерен час. Префектите могат да прилагат тази мярка за период, не по-дълъг от 12 дни, с разрешението на министъра на вътрешните работи. За всеки по-дълъг от този срок период трябва да има решение на Народното събрание. Връщането към режим, определен със закона от 3 април 1955 г., приет във връзка с алжирската криза, веднага се превърна в обект на нови коментари и критики от страна на социалистите. Обвиненията в употребата на свръхсила срещу "демонстрантите", опожарили повече от 1400 автомобила, начални училища и болници, бяха аргументирани с мобилизирането на още 1500 полицаи и пожарникари от резерва, с които силите за сигурност, които правителството изправи срещу кварталните банди, достигнаха 9500 души.

Последните данни за развитието на кризисната ситуация говорят за известно намаляване на напрежението и постепенно завръщане към ритъма на нормалния живот, но последиците са сериозни. Сблъсъците доведоха до жертви и десетки ранени. Повече от 35 полицаи и пожарникари бяха ранени, а двама от тях все още са в тежко положение. Около четири милиона евро са само щетите, нанесени на железопътната компания. Съществена част от градските автобуси, обслужващи някои от предградията, бяха опожарени. В резултат от "социалния протест" дребни и средни предприемачи се изправиха пред фалит и на свой ред закриха предприятията си. Атмосферата в предградията остава напрегната, а силите за сигурност са в повишена готовност.

Кризата вероятно ще бъде овладяна, но политическите резултати от нея са тревожни. Прекалено бързо и лесно левите и националистите успяха да се възползват от поредния взрив на градско насилие. Мюсюлманите прекалено бързо бяха определени като виновни за размириците, а ислямът отново бе заклеймен като източник на рискове пред гражданската и национална сигурност. Неприязънта и отчуждението се задълбочиха, а отношението към имигрантските общности стана още по-негативно. Френското общество се затваря и изолира още по-пълно след поредния шок, а полето за левичарски популизъм се разшири. А усещането за загуба на перспектива без съмнение ще открие нови възможности за политическа злоупотреба с насилието.