ОЩЕ

26-11-2002

Online от 1 юли 2002

 

Иван Ибришимов

26  ноември 2002, 9:30

"Детонация" в аванс:

В търсене на изгубената самоличност

 

“Съществени белези на политическата култура са функциониращата икономическа система, която намалява социалното напрежение, признаването на демократичните правила на играта, почтеността и солидната съдебна система. Преобладаващото мнозинство в една страна трябва да бъде на мнение, че демокрацията е предимство.

Т

ези думи са от анализ на д-р Хайнц Брам, един от големите немски специалисти по проблемите на прехода в страните от Източна Европа и смея да твърдя – от най-верните приятели на България. Когато сравнява политическото и икономическото състояние на Германия 13 години след Втората световна война с това на България и останалите съветски сателити 13 години след ноември 1989, авторът е деликатен и акцентира върху “опасните вътрешни наранявания”, нанесени върху мисленето и душевността на хората от бившия социалистически лагер. “Откритите рани могат да бъдат лекувани”, казва д-р Брам, визирайки разрушената си родина след войната, “докато скритите заболявания трябва най-напред да бъдат разпознати и установени”.

 

ПРЕДИЗВИКАН СПОМЕН

Д

-р Брам може би все пак не знае докрай, колко жестоки и цинични бяха “вирусите”, причинителите на скритите заболявания

В

 ранните ми ученически години в построеното за съпругите и децата на бивши партизани (вече офицери и новоизпечени софиянци) 12-то училище в комплекса “Ленин” се задаваше във вицова форма следният идиотски въпрос: Какво означава “Битешьон – данкешьон”? С неприкрит присмех и дебелашко самочувствие, питащите си отговаряха сами: “Германци си подават тухли”. Целият комплекс “Ленин” беше изграден за тях, питащите, от нови-новенички тухли, но те не си бяха мръднали пръста ни за тухлите, ни за строителството. По същото това време германците събираха всяко оцеляло строително блокче, подаваха си го от ръка на ръка по безкрайни живи вериги и възкресяваха изпепелената си страна. “Битешьон – данкешьон” беше не само символ на немското възпитание, но и на немската солидарност, която десетилетия по-късно доведе до рухването на стената и до общогерманското обединение. Да, немците “цепеха пфенига на две”, но това се отнасяше за всички. И не толкова “Планът “Маршал”, колкото комбинацията между трудолюбие, себеотричане и чувството за неизкупена пред Европа вина, позволи на Федералната република 13 години след войната, да се сравнява, а в много отношения и да изпреварва демократичните европейски държави–победителки.

З

а източната част на Германия нещата бяха по-различни и по-близки до онова, което се случи и в България. Защото и там действаше матрицата на Москва. По същата причина и днес петте провинции на бившата ГДР са далеч от стандарта на Запада, въпреки хилядата милиарда марки, вложени във възстновяването им и несравнимо по-добрите условия на живот от нашия. И в интерес на истината, източните германци се оказаха не по-малки мърморковци от нас.

 

НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПАМЕТ В ПОЛИТИКАТА

У

мишлено се върнах във времето далеч преди великата за Европа 1989 година. Върнах се, защото ако тогава  само си мислех, то сега съм убеден, че неблагополучията на българския преход се коренят именно в ония 45 години, за които днес главните виновници за тях сълзливо въздишат. Пиша “главните”, защото съм убеден и в друго – че всеки един от нас, живуркал тихо в царството на равната бедност, носи своята част от общата отговорност. Та ние не успяхме да накажем престъпниците, дори когато имахме някаква възможност.

П

рез 1989 г. България получи своя шанс. Поривът беше неописуем. СДС се роди като алтернатива на скудоумието и националния нихилизъм, които бяха деформирали трайно ума и духовността на българите. Но СДС се роди и като продукт на тоталитарните специални служби, което обяснява поне донякъде провалите до 1996. Единственият лъч на първото демократично правителство през 1992 беше погасен с дружните усилия на мутри, ченгета и кариеристи. Минахме през макевиализма на Луканов, през безвремието на Беров, през Виденовата катастрофа и отново прегърнахме надеждата.

К

метуването и трите месеца на Стефан Софиянски, управлението на Иван Костов, петте години на президента Петър Стоянов, са безспорно най-успешното време от новата българска история. Излишно е да припомням как изглеждаше България в началото на 1997 и как изглеждаше в началото на 2001. Само комунист, злонамерен човек, откровен дебил или продажен медиатор, може да отрича истината. И точно заради категоричността на фактите, всички демократично мислещи българи би трябвало да продължат да търсят отговорите на поне два въпроса:

  • Защо след успешното си управление Обединените демократични сили загубиха изборите?

  • Какво трябва да се промени, за да се върне доверието на хората, които ги подкрепяха? Не на всички, но поне на мислещата част от тях.

Т

ези отговори са ни необходими, защото иначе сме обречени да куцукаме след “отличниците” от Централна Европа, докато и последните фосили на родния комунизъм не бъдат повалени от времето.

З

ащо започнах с д-р Брам и разсъжденията му за следвоенна Германия? Защото човек, камо ли политик, не може да смени народа си. Народът е такъв, какъвто е, и какъвто, в крайна сметка, са го направили пак политиците, независимо кога. От древността това е аксиома в политиката.

 

САМОПРЕЧИСТВАНЕ И САМОБИЧУВАНЕ

С

лед изборната загуба СДС се хвърляше в крайности – от нескрита обида към “оглупелите и неразбиращи драги избиратели”, до откровено самобичуване за допуснати грешки и пропуснати ползи. За изминалите година и половина горе-долу се стигна до някакво съгласие: Че обективната причина за загубата, типично по български, всъщност е най-доброто нещо, което някоя политическа сила е предприемала и извършила след 1989: ОДС започнаха и осъществиха основните реформи така, че България необратимо стана част от Евроатлантическото семейство. Че не само НАТО, но и ЕС отдавна не изглеждат като мираж. По времето на Виденов, дори да се споменеаше нещо по темата, то беше въпрос на късен социалистически утопизъм. Но ОДС платиха цената, която и Чърчил, макар и велик, макар спасител и победител, трябваше също да заплати преди петдесет и кусур години, на първите следвоенни избори. Не това е страшното.

С

трашното у нас беше в субективните причини. Сини лидери по места, и в по-малка степен депутати и министри, не бяха окачили опинците в кабинетите си, та да помнят откъде са тръгнали. Писателят за туй го е писал, ама няма кой да чете. Неоправданото самочувствие, арогантността и недостъпността станаха синоним за лица, които година-две преди това бяха обичани и носени на ръце от избирателите. На фона на бедността и безработицата – логично следствие от реформите, се демонстрираше лукс и безпардонност. Това трудно се прощава. Това е пагубно за политиците, особено когато имат насреща си  гузен и коварен противник. Противник с много пари и много медии и със също толкова много мечтаещи за реванш ченгета.

С

ДС загуби битката с медиите, не само защото много от тях бяха и са ембрионално продажни, но и защото никога не е имал действаща и рационална медийна политика. Пропастта между професионалиста-медиатор и политиканстващия аматьор е по-дълбока от пропастта между двама умни и мислещи за народа си представители на различни политически сили. Ръководството на СДС не успяваше да реагира на атаките не само заради откровените лъжи и клевети, които го засипваха, но и заради липсата на ресурс, който да противопостави на добре заплатената злоба. Закриването на единствения син всекидневник беше само поантата на доминиращата при кризисни ситуации антилогика.

А

ко тези истини не бъдат осъзнати и преболедувани, демократично мислещата част от българите де юре и де факто се осъжда сама на червено, ляво и за пореден път - левашко управление през следващите години.

 

МОРАЛЪТ СРЕЩУ ДЕМАГОГИЯТА

Б

СП се готви да печели избори. И местни, и парламентарни. В момента инициативата е тяхна и само глупак би могъл да предположи, че социалистите няма да направят и невъзможното, за да се възползват от ситуацията. Още повече, според политическата цикличност напоследък, доколкото тя вече би могла да се приеме като достоверен критерий и у нас, те искрено вярват, че отново им е “дошло времето”.

К

олкото и парадоксално да звучи, въпреки възхода си, те пак нямат какво ново и по-различно отпреди години да предложат на избирателите. Руският българин, Станишев не крие опасенията си, че споменът от Виденов е още жив и че десните сили ще търсят начин да му препречат пътя към властта. Единственият реален партньор, към който той би могъл да се обърне извън маргиналните си сателити вляво, е обвързаното с бившите комунистически спецслужби ДПС. Но ДПС може да му помогне само частично и то по места. Следователно БСП ще търси и други варианти, които най-вероятно ще се основават на подкрепата от мафиотските бизнес-кръгове, търсещи вече пряко участие в управлението, и взаимодействие с част от царистите, които се чувстват комфортно във властта. БСП надали ще прибегне до тотална демагогия и измама, като премиерстващия цар. Но че ще има и спекули и измами - бъдете сигурни. Защото за т. нар. соцалисти, целта, както са обяснявали много диктатори, винаги оправдава средствата.

С

ДС е в деликатно положение, но то не може да бъде нито оправдание, нито повод за бягство от отговорност пред хората, които никога не го изоставиха в беда. Ако някои от сините лидери не са чули, нека поне повечето от разочарованите седесари смятат, че на сините лидери и политици си им е много добре така – в опозиция. С всички придобити през годините права, но без преките отговорности за управлението.

А

ко това мнение не бъде променено, то ще бъде пагубно за “синята идея” и за СДС, като водеща реформите политическа сила.

Е

дно нека да бъде ясно – на следващите избори, и местни, и парламентарни, левицата, мафията и реваншистки настроените ченгета ще се борят не само за изборна победа, но и за за унищожението на СДС.

Н

ай-доброто оръжие срещу надигащата се заплаха за българската демокрация са откровеността и високият морал. Но за да стигнат те до хората, са необходими честност, почтеност и… все пак, медии. Не партийни, като Манджуковите, не чуждоземни, а силни десни медии, които могат да отстояват истината в една среда на шарлатанство, клевети и измами.

З

ащото Демокрацията трябва да я има.

home    top


© 2002 Още Инфо