|
|
Идеята за обединена Европа се
зароди само пет години след края на Втората световна война като
порив на изстрадалите европейски народи за един нов, мирен и
по-добър живот. В основата є, а по-късно и в нейното постигане
блестят имената на трима велики европейски политици: Жан Моне,
който първи се одързостява да заговори за френско-германското
помирение, Робер Шуман, авторът на плана "Шуман" за общо
производство на въглища и стомана от двете страни, и Конрад
Аденауер бащата на следвоенна Германия. Затова няма да е
пресилено, ако се каже, че срещата в Копенхаген по своеобразен
начин увенчава тяхната мъдрост.
През годините Европейският съюз се е
разширявал плавно и без сериозни сътресения. От шест страни
основателки след Парижкия договор през 1951 г. броят им се
увеличава на 9 чак през 1973, на 10 през 1981, на 12 през 1986, за
да стигнат до 15 през 1995 година. Взривното разширяване на ЕС с
нови десет държави, което се оповестява в Копенхаген, няма
прецедент и е едно от най-големите предизвикателства в историята
както за страните членове, така и за кандидатите. Към 10-те
задължително трябва да бъдат прибавени България и Румъния, които
получават т. нар. "пътни карти" за присъединяване и индикативна
дата 2007 година.
Отказът на част от досегашните
членове да се фиксира конкретна "целева дата" (по наша
автосугестия 1 януари 2007) не бива да се възприема като проява
на негативизъм към двете балкански държави, а като отражение на
съществуващите реалности и проблеми. Казано по-простичко, ние
изостанахме значително спрямо останалите кандидати не само като
стандарт на живота, но и в няколко възлови области като реформите
в държавната администрация и съдебната система, усвояването на
средствата от предприсъединителните фондове, ограничаването на
корупцията и престъпността, дори промените в Конституцията.
В крайна сметка е полезно и най-закоравелите патриоти и патриотари
да разберат, че лозунгите от типа "В Европа не ни щат" са по-скоро
за вътрешна, предимно политическа употреба. Напротив в Европа ни
искат, защото имат нужда от нас. За да се оформи докрай новата
европейска архитектура на сигурността и европейското икономическо
пространство. Но ще ни приемат в "Клуба на богатите" тогава,
когато първо подредим собствената си къщичка и сме се подготвили
не само да консумираме, но и да споделяме произтичащите от
членството отговорности. Затова нека си припомним
основните
критерии за присъединяване
които бяха приети от Европейския
съвет също в Копенхаген, но през 1993 година. Най-общо те
отразяват икономическите и политическите предпоставки, без да се
стига до прекалена конкретика и детайлизиране на показателите. За
яснота цитирам критериите отново:
1. Стабилност на демокрацията и на
нейните институции (правова държава, многопартийна система, права
на човека, защита на малцинствата, плурализъм и т.н.).
2. Функциониращо пазарно стопанство,
което да издържи на конкурентния натиск във вътрешния европейски
пазар.
3. Способност за поемане на правата
и задълженията, които произтичат от наличното право на ЕС.
4. Съгласие с целите на Политическия
съюз, както и на Икономическия и валутен съюз.
5. Този критерий е свързан с
възможността на самия ЕС да интегрира нови членове, без да загуби
динамиката на развитието си като система. Това е особено важно за
запазване на досегашните постижения на страните членове на
общността, както и за съхраняването на перспективата за приемане в
съюза и на други европейски страни, останали засега извън неговия
обсег.
Мисля, че нещата са фиксирани
достатъчно ясно и всеки мислещ наш сънародник може да си отговори
сам какво сме постигнали дотук и какво не.
Защо изостанахме,
защо закъсняхме?
Ще разделя основните причини на три
групи икономическите, политическите и обществените нагласи.
В икономически план България винаги
е била по-назад от държави като Чехия, Полша или Унгария
независимо от някои успешни "специализации" по линия на бившия
Съвет за икономическа взаимопомощ, свързани с високите технологии.
У нас изкуствено беше създаден и поддържан митът, че българската
промишленост е могъща, че селското ни стопанство е на световно
равнище, че туризмът ни процъфтява и т. н. Истината, както се
оказа през 1989, беше, меко казано, по-различна и доста
нерадостна. В България наистина бяха построени гигантски заводи и
други промишлени предприятия, но те не разполагаха със собствена
енергийна и суровинна база, технологиите им бяха морално остарели
още преди влизането си в действие за трудова и технологична
дисциплина трудно можеше да се говори. Не демокрацията и не
преходът ги разрушиха те просто бяха станали излишни и тежаха
като воденичен камък върху цялата икономика. В областта на
високите технологии се разчиташе преди всичко на постиженията на
научно-техническото разузнаване, което ще рече на кражби на
интелектуална собственост от по-развитите държави. В областта на
селското стопанство нещата също не бяха розови. Огромна част от
земята беше замърсена и продукцията все по-трудно намираше добри
пазари, като изключим Съветския съюз, което си беше чист цинизъм
от наша страна на фона на "братската дружба". За "добивите от
декар" се лъжеше "като за последно" и най-доброто доказателство е
гигантският внос на храни в края на осемдесетте години.
Обслужването и хигиената в строените като общежития курорти и
някои родни нрави, за които не обичаме да говорим, бяха в
състояние да прогонят и най-непретенциозните западни туристи.
Всъщност всичко това беше добре описано в известния доклад на
Петър Младенов от декември 1989.
И все пак икономическото изоставане
можеше да бъде преодоляно, ако не бяха политическите провали,
които не само не помогнаха да се възстанови по-бързо държавата, но
и забавиха допълнително темповете є на развитие. Спомнете си какви
драми се разиграха, когато правителството на Филип Димитров
пристъпи към връщането на земята. Какви пушилки се вдигнаха около
приватизацията и реституцията. Спомнете си как и от кого бяха
създадени ударните мутренски отряди, които съсипваха дребните
производители и търговци. Ами финансовите пирамиди, ами
източването на банките и ликвидирането в ембрионален стадий на
българската средна класа? Да не говорим за приватизацията, която с
общите усилия на политици от всички цветове се превърна съвсем
основателно в мръсна дума. Да не би западноевропейците,
американците или евреите, за които някои "модерни" националисти
обичат често да се захващат, сътвориха всички злини, които се
стовариха върху народа ни? Съвсем наскоро Андрей Райчев публично
призна, че до провала на Виденовото правителство в края на 1996 г.
той лично, както и повечето от съмишлениците му са вярвали, че
може да има връщане към социализма, и са работили за това.
Преведено, те са работили против европейския избор на България,
против бързата ни интеграция в евроатлантическите структури. Както
и всички, които опорочиха демокрацията и пазарната икономика като
по-добър избор и шанс за хората. Западът ли ни е виновен тогава?
Колкото до обществените нагласи ще припомня също някои факти с
прилежащите им въпроси. Как стана връщането на имената на
българските турци и колко време трябваше да измине оттогава, за да
има по националните медии предавания на турски език? Какви епични
парламентарни битки се водиха за приемането на Конвенцията за
малцинствата! Та ние все още не можем да се споразумеем за пазара
на земята и правото на чужденци да я купуват, че ще вземат да я
изнесат я в Турция, я в Гърция или не дай си Боже, в Америка.
Зад всички тези наши, български дивотии стоят обаче конкретни хора
с конкретни интереси, които в голяма част от случаите нямат нищо
общо с националните. По същото време поляци, унгарци и чехи
независимо от убежденията и пристрастията си бавно, но с много
последователност и упоритост работеха за голямата цел. Както
виждаме успяха.
Изброеното дотук е само малка част
от, обективно погледнато, субективните причини, които ни отпратиха
към прием не през 2004, а най-рано през 2007 година. Това е
логично и не бива да се оплакваме. Но за да не се стигне до нови
разочарования, трябва да приемем като даденост, че през
следващата
година, година и половина ще ни бъде по-трудно, отколкото досега
Логиката на поетапното разрастване
на ЕС до днес категорично показва, че най-голяма съпротива срещу
приемането на нови кандидати оказват най-изоставащите и
слаборазвити членове на общността. Позицията им е оправдана,
защото политиката на постепенното изравняване на стандартите,
която е водеща за 15-те, позволява на по-слабите икономики да
получават значително повече средства, отколкото дават самите те.
Затова и датският министър-председател Андерс Фог Расмусен беше
категоричен, че големият проблем на срещата в Копенхаген са
парите. Нищо ново особено като се има предвид, че стандартът на
живот в повечето от 10-те страни, кандидатки за прием през 2004, е
под 50 процента спрямо средния стандарт на ЕС. Така става ясно, че
от датата на своето приемане те ще бъдат в позицията на "големите
консуматори". И ще бъде съвсем естествено да не се радват особено
на бъдещото приемане на изостаналите две кандидатки в лицето на
България и Румъния, чиито показатели са още по-слаби. В този
смисъл изместването на датата за пълноправно членство на
Лаакенската десетка от 1 януари на 1 май 2004 ни дава още 4 месеца
въздух. Но ако не приключим и дотогава преговорите за членство,
след тази дата ще трябва да преговаряме не с 15, а с 25 държави.
Като точно новоприетите десет ще ни създават най-големи проблеми.
Затова ми се струва или поне искам
да се надявам, че е дошло време политиците ни да се вземат в ръце
и да потърсят необходимия консенсус както за промените в
Конституцията, така и във всички области, в които определено
"висим" спрямо критериите от Копенхаген. Как ще стане това при
сегашното управление, определено не ми е ясно, след като битката
за средствата от предприсъединителните фондове на ЕС не само скара
министрите, но и безпроблемно отнесе един вицепремиер. И цялата
баталия на фона на голия факт, че България трудно усвоява повече
от 20 процента от сумите, които получава сега. Европейският съюз е
щедър и догодина парите ще са почти двойно повече. Какво ли ни
очаква тогава с нашата пословична "пестеливост"?
............
Статията е публикувана в
Кеш. |
