|
|
“Единството на Европа беше мечта на малцина. После то се превърна в надежда за мнозина. Днес то е необходимост за всички.”
Конрад Аденауер, 16 декември 1954
Когато Аденауер изрича историческите си думи, Жан Моне вече е изказал еретично звучащата тогава мисъл за френско-германското помирение, а Робер Шуман е прокарал своя план “Шуман” за съвместно управление на производството на въглища и стомана в двете страни. Към Германия и Франция вече са готови да се присъединят Италия, Белгия,
Холандия и Люксембург, които ще скрепят волята на своите народи да живеят в мир и благоденствие с Римския договор (1957) – началото на истинското европейско обединение. На етапи и то през големи интервали от време, към тях последователно ще се присъединят Великобритания, Дания и Ирландия (1973), Гърция (1981), Испания и Португалия (1986), Австрия, Финландия и Швеция (1995). Така, стъпка по стъпка, се стигна до “Европа на 15-те”.
Приетото в Копенхаген решение за взривообразно разширяване на ЕС с нови 10 държави, определянето на индикативна дата за България и Румъния през 2007 и даването на “зелена светлина” за начало на преговори с Турция през 2005 е събитие, чиито измерения все още трябва да търсим в бъдещето. В Копенхаген не само беше материализиран краят на Студената война, в Копенхаген Европа започна да пише първата
оптимистична глава от своята многовековна и драматична, като цяло, история.
Европейските измерения
Като изключим Кипър, Малта и Словения, останалите седем, завършили преговорите си за членство държави, са участнички, както България и Румъния, в бившия Варшавски договор, като трите прибалтийски републики са били и неразделна част от “великия и нерушим Съветски съюз”. Погледната в тази светлина, срещата в Копенхаген се превръща в логическо продължение на срещата преди по-малко от месец в
Прага, където получихме официална покана за бъдещо членство в НАТО. Обединяващото между двете срещи е отмирането на Ялтенската Европа и началото на истинското европейско обединение. Казвам “истинското”, защото в следвоенната история няма голям европейски политик, който да не е мислил за деня, в който наложеното от съветския комунизъм разделение ще бъде преодоляно. Големият немски социалдемократ Вили Бранд оприличаваше не само Федералната република, но и цялата
Западна Европа на осакатен организъм, от който са откъснати страните от Централна и Източна Европа. Още през петдесетте години, когато Студената война е в разгара си, когато в САЩ сенаторът Маккарти организира прословутия си “Лов на вещици”, легендарният герой от Втората световна война и по-късно президент на САЩ генерал Дуайт (Айк) Айзенхауер говори за неизпълнения дълг на Америка пред народите от Източна Европа, останали по силата на Ялтенското споразумение в съветската сфера на влияние.
Затова в общоевропейски и глобален план срещите на върха в Прага и Копенхаген от една страна увенчават мъдростта и усилията на поколения световни политици, а от друга, слагат край (поне за Европа) на твърде песимистичната теория на Самюъл Хънтингтън за “Сблъсъка на цивилизациите”, която изключваше източно-православните страни от западната цивилизация, да не говорим за исляма, който ще има, макар и по-късно, своето официално присъствие в европейското семейство чрез Турция. Затова мисля, че са прави онези, които твърдят, че след Прага и
Копенхаген светът е наистина различен. Че заключителните думи на датския министър-председател Андерс фог Расмусен в края на срещата “Днес е исторически ден за Европа и света” най-точно отразяват новите реалности.
Българските измерения
В заключителната декларация от Копенхаген е записано “Съюзът си поставя за цел да приветства България и Румъния като нови страни-членки през 2007”. Дешифрирането на това кратко изречение показва поне четири изключително важни неща.
На първо място, след досегашната позиция на Европейската комисия за “подкрепа на усилията” на България, сега самият Европейският съюз, като цяло, си поставя за цел и се ангажира да помогне на страната ни за постигането на вече общата цел.
На второ място, от документа следва, че новоприетите 10 държави, които по съвсем обективни причини имат най-малко интерес от приемането на нови страни (България и Румъния), се ангажират не само да не пречат, но и да подпомагат следващата стъпка на разширяването през 2007. Следователно, нито една от 25-е страни членки през 2004-а няма да застане против българската кандидатура, ако сме си написали добре домашното.
На трето място, за периода 2003–2006 България ще получи повече от 1,5 милиарда евро. На глава от населението тази сума е по-голяма от сумите, които получават за същия период повечето от десетте новоприети страни.
На четвърто, но не на последно място, със заключителния документ се запазва “отделната писта” на България, която е затворила вече 23 от преговорните глави, за разлика от Румъния, която е затворила 13. Това идва да покаже, че ако Румъния (дано не се случи) изостане значително, приемането на България за пълноправен член няма да бъде обвързано с това. Не бива да забравяме обаче, че обратното също е вярно.
В този смисъл, 15-те минути на българската делегация в заседалната зала на срещата, имат дългогодишна проекция в бъдещето.
Какво може да ни препъне?
Една от любимите ми сентенции гласи, че “Човекът е единственото животно, което се спъва два пъти в един и същи камък”. Когато става дума за България, спокойно можем да заменим “два” с “двайсет”. Вината ни за тази тъжна констатация може да има исторически корени, може да е свързана с народопсихологията, може и
да е продукт на прословутия балкански тарикатлък, с който разни новоизпечени патриотари особено се гордеят. Въпросът е, че в Европа не е желателно да се препъваш на едно и също място, а тарикатите са меко казано, нежелани. Следователно, първото, което сега трябва да направим, е да прочетем под лупа препоръките, които ни се дават и да поработим по тях така, че през 2007 всичко да бъде Lege artis. А работа – дал Господ.
Основните забележки към България в документа от Копенхаген не са изненадващи. Те са свързани с реформите в системата на правосъдието, на Министерството на вътрешните работи и в държавната администрация. За подпомагане на реформите в тези области ще бъдат отпуснати целеви средства, ще ни бъде оказана методическа и технологична помощ. Лошото е, че по наша стародавна традиция, точно хората,
към които е насочена критиката, отново ще потърсят вината навсякъде другаде, но не и в себе си. Все пак, посочването на проблемите в такъв важен за страната ни документ доказва, че колкото и да си завират като щрауси главите в пясъка видните ни сънародници, задниците им лъщят и се виждат кристално ясно от западноевропейските столици. Виждат се и у нас, но кой да чуе. Колко пъти се каза, написа, показа и доказа, че правосъдната ни система е бавна, тромава,
неефективна и за най-голямо съжаление, корумпирана. Не е ли ясно и за слепците, че полицаите, дори да са честни, се борят основно срещу бивши свои колеги, преминали от “финансово-етични” съображения от другата страна на барикадата? Дори култовият главен секретар Борисов признава, че в голяма, да не кажа преобладаващата част от сериозните престъпления, участват действащи полицаи. Какво да кажем за администрацията, която независимо от нивото в йерархията, в
голямата си част няма нито знанията, нито мотивацията, нито възможността да си върши работата както трябва. Дори да не говорим за корупция, има достатъчно абсурдни неща, които обясняват дивотията, с която всеки български гражданин всекидневно се сблъсква. Какъв мотив имат примерно приватизаторите, да приватизират бързо? Никакъв. Приватизацията има начало и край. В момента в който те си свършат работата докрай… остават без работа. Някой да се е погрижил за
бъдещето им? Какъв мотив има жената зад гишето не само да обработи съответната документация, но и да посъветва човека пред себи си, как най-безболезнено да си реши проблемите? Мотив просто няма.
Има и обратен пример – в банките. Там обслужването на клиентите е европейско. Но и заплащането е европейско. Както и санкциите. Наблюдаваме същия позитивен процес и в застраховането, където споменът за мутрите, особено през последните 5-6 години, започна бързо да избледнява. Значи не е невъзможно, значи има начин, значи не сме природно обременени, както твърдят някои зевзеци. Въпросът е,
имат ли интерес най-високите етажи на властта от необходимата промяна. Струва ми се, че след поканите от Прага и Копенхаген, има обективни причини този интерес да се прояви и развие.
Вътрешнополитическите измерения
Новият външнополитически статус на България поставя и управляващите и опозицията в коренно различна вътрешнополитическа ситуация. Ако досега противопоставянето беше на тема кой играе “за” и кой “против” евроатлантическия избор на страната, то след Прага и Копенхаген този въпрос в значителна степен става
излишен. Обединените демократични сили безспорно имат най-голяма заслуга за българския успех. Направеното от Петър Стоянов, Иван Костов, Надежда Михайлова, Стефан Софиянски и всички български демократи в периода 1997 – 2001 направи процесът на присъединяване към НАТО и ЕС необратим. Но трябва да признаем, че поне във външнополитически план, управляващото мнозинство продължи усилията на правителството на ОДС. Особено впечатляващ също е обратът в мисленето поне
на ръководството на БСП, което, независимо от причините за резкия завой, а те са дълбоки, не попречи за постигането на успеха. Най-лошото, което може да ни се случи сега, е меренето на заслугите да измести реалните приоритети. Хората, макар често със закъснение, добре виждат и знаят кой, кога, с какво и как е допринесъл за голямото ни завръщане към истинските ценности. През следващите няколко години ще стане ясен и най-важният отговор – на въпроса “защо”.
Сега, когато срещите на върха отминаха, на дневен ред отново излизат тежките проблеми на всекидневието. Затишието свърши. Царистите не могат повече да разчитат на националноотговорната пасивност на опозицията. Опозицията не може и не трябва повече да търпи безобразията и далаверите в приватизацията, потъпкването на конституционалността, цинизма и отстъплението от предизборните обещания,
празнословието и граничещото с наглост самодоволство на управляващите. Проблемът е, че политическите битки, които се задават, трябва да протекат в рамките на утвърдените европейски норми, а не според прословутите байганьовски традиции.
Защото вътрешната и външната политика наистина са органично свързани. Защото в Прага и Копенхаген стореното от България дотук беше оценено по достойнство, но онова, което ни предстои, е неизмеримо по-трудно. Евроатлантическата интеграция е процес, който има начало, но няма край. Той изисква всекидневна отдаденост и себедоказване. Партньорстовото, но и конкуренцията са двете страни на еврото, което
скоро ще държим в ръцете си. Затова думите на Романо Проди “Нашият път още не е свършил”, насочени към България и Румъния, би трябвало да се възприемат не само като комплимент, но и като предизвикателство, на което трябва разумно да се отговори.
Не е тайна, че все още у нас има хора и сили, които яростно и докрай ще се съпротивляват на приемането ни и в НАТО и в ЕС. Които не могат да просъществуват при правилата и изискванията на евроатлантическата ценностна система. И затова, ми се иска да мисля, че този път не би трябвало да допуснем връщане назад, да допуснем за пореден път безотговорни политически действия, теснопартийни
корпоративни и небългарски интереси, да пропилеят постигнатото. За да не се спънем за 21 път и през ХХІ век в камъка на собствената си простотия.
............
Статията е предложена за печат и в "Детонация". |
