|
|
Както и да гледа човек на “нещата от живота”, когато прави равносметка за поредната отпътувала към историята година, словосъчетанието “възторг и примитивизъм” звучи значително по-добре от “възторжен примитивизъм”. Какъвто и през 2002 наблюдавахме често в пленарната зала на парламента. По-добре е и в пряк смисъл, защото не става дума за смяната на готвачите в стола под Народното
събрание, а за България.
2002-а като цяло беше добра за страната. Поканата за пълноправно членство в НАТО и посочването на индикативна дата 2007 за приемане в ЕС са събития, които все още не влияят пряко върху всекидневието на редовия българин, но в сравнително близка перспектива ще променят към добро живота на много хора. Затова възторгът на политиците и на радетелите за евроатлантически национален избор е оправдан. Друг е
въпросът, че с много малки изключения (Сакскобургготски, Паси, Кунева, Илчев) по-голямата част от днес управляващите не допринесоха с нищо за успеха. Но това не им попречи да демонстрират възторжен примитивизъм в отношението си към дясната опозиция, която още през 1997 изгради основата, а по-късно, до 2001 прокара и пътя към двете покани. Стефан Софиянски, Петър Стоянов, Иван Костов и Надежда Михайлова са първи сред безспорните “виновници” за шампанското, което
се ля в кулоарите на парламента. Затова, ако героите от “Новото време” действително притежаваха и съответния нов морал, за който непрекъснато претендират, то първо трябваше да благодарят на тях. Да благодарят и на народа си, който с волско търпение изнася реформите на плещите си. А не само да се тупат по гърдите като Алековия герой във виенската баня. То е въпрос дори и на най-обикновено възпитание.
България постигна и други външнополитически успехи. Президентът и министър председателят продължиха традицията и осъществиха важни посещения зад граница, срещнаха се с лидерите на стратегически за страната ни партньори, успяха да съхранят, а в някои случаи и да доразвият завоюваните позиции. В деликатен момент поехме председателството на Съвета за сигурност към ООН и спечелихме уважението на
световната общност с разумните си и балансирани позиции. За първи път папата посети православна България, целуна земята ни, благослови народа и веднъж завинаги отрече да е вярвал в т. нар. “българска следа” в атентата срещу него.
По същото време във вътрешнополитичеки план забележителни промени не настъпиха. Основните проблеми за обществото – бедността и безработицата – не намаляха, корупцията и престъпността продължиха да се вихрят. На този фон дори ген. Бойко Борисов изглеждашe не само самотно, но и малко бутафорно.
Управляващите успяха да превърнат няколко прекалено сериозни теми във всенароден спектакъл. Циганската фамилия Зрънкови беше разкарвана из страната като мечка на синджир, от град на град, от казарма до казарма, от протест до протест, вместо проблемът да се реши нормално – престъпниците в затвора, невинните – по домовете си.
Епопеята с унищожаването на ракетите СС 23, “Скъд” и “Фрог” е достойна по-скоро за перото на сатириците, а не на историците. Защото за радост на зевзеците, в желанието си да демонстрират откритост и прозрачност, управляващите и военните се оплетоха като пиле в кълчища. То не беше Змеево, не беше Търново, не беше Стара Загора… Не бяха казанлъшки опълчения и граждански комитети. Накрая се оказа не само,
че всичко може да мине нормално и без лоши последствия, но и че по българските полигони в едно друго време са взривявани, изгаряни, разпарчетосвани и унищожавани къде по-мощни и сложни взривове и апарати.
Ако за двата посочени примера, колкото и да са сериозни, можем да си позволим да говорим и с усмивка, не така седят нещата, когато се връщаме към проблемите със затварянето на блоковете на АЕЦ “Козлодуй”. Умишлено или не, българското общество беше сериозно заблудено и подведено. Трябваше да минат месеци в остри политически сблъсъци и експертни спорове, да се организират пак граждански комитети, да се
стигне до нови разделителни линии между хората, за да се разбере, че първи и втори блок трябва наистина да бъдат затворени незабавно, а трети и четвърти, така както е договорено, с отворен финал. Дали по принцип позицията на правителството беше правилна или не от гледна точка на преговорите с ЕС, е едната страна на медала. Другата обаче, несъобразяването с решението на парламента, е безпрецедентен случай на погазване на Конституцията. Действие, което никоя
управляваща сила след 1989, независимо от далеч по- изострените политически баталии, не си беше позволявала. Създаде се прецедент, опасен не само за демокрацията, но и за основите на държавността.
Като в древногръцка трагедия в края на годината се стигна до своеобразен апогей. Седмица преди Прага избухна скандалът с незаконния износ на специална продукция за ембаргова държава от фирма “Терем”. Слава Богу, този път без сериозни последствия. И ако взетите мерки са достатъчно строги и бъдат приложени, от него може да се извлече не само поука, но и полза за в бъдеще.
Още незаглъхнал отзвукът от срещите в Прага и Копенхаген, ето ги навързани един за друг случаят “Филчев” и аферата “Гном”, за които тепърва ще се пише, анализира и отсъжда. Но има две неща, които поне за мен са безспорни и ще си позволя да отбележа. Съдебната ни система е много, много болна. Самата тя се поддържа на системи. Ако не се намери лек, при това бързо и радикално, тя ще се превърне в
най-голяма заплаха и за евроатлантическата ни интеграция, и за самата държава. А в специалните служби цари такъв хаос, че не Бойко Борисов, ами и Творецът трудно би се справил. Отговорите на въпроса, кой има полза от това състояние на службите, са поне равни на броя на избирателите.
На провалените сделки за “Булгартабак” и БТК не искам изобщо да се спирам, защото за тяхната предизвестеност беше казано и писано достатъчно. А и не бих желал предпразнично да разваля целогодишното новогодишно настроение на Николай Василев. |
