|
|
Сигурен съм, че
въпреки непрекъснатото говорене и писане на тема “Обединена
Европа” през последните години, преобладаващата част от
българските граждани изобщо не е наясно какво точно представлява
Европейският съюз, още по-малко, как функционира. Затова
революционното предложение, направено от френския президент Ширак
и германския канцлер Шрьодер на срещата им в Париж, по повод 40-та
годишнина от Елисейския договор, остана малко встрани от
обществения интерес. Истината е, че ако идеите на двамата
държавници се осъществят, вероятността за което е голяма,
обединението на Европа ще претърпи качествена промяна, без
прецедент от десетилетия насам.
Корените на желанието за промяна
Вече
година в Брюксел заседава европейският Конвент. Пред него има
поставена една задача – да изработи Конституцията на Европейския
съюз. Излишно е да пояснявам, колко отговорно е начинанието.
Достатъчно е да се каже, че всички държави, членки на съюза, ще
трябва да съобразят и подчинят своите конституции на
основополагащия за цялото европейско пространство документ.
Въпросната конституция трябва да отговори на дълга поредица от
въпроси, които гражданите на стария континент си задават от
години. Най-важният от тях, колкото и парадоксално да звучи, е
“какво всъщност представлява ЕС”? Дали е съюз на национални
държави, дали е федерация, близка до модела на САЩ, дали е Европа
на регионите или просто някаква неясна форма на междудържавно
обединение. Отговорът на такъв въпрос би трябвало да се търси във
фундамента, във формата на управление, във взаимовръзките и
взаимоподчинеността на отделните институции. За европейците и
досега не е ясно, докъде стига единството и докъде
противопоставянето между Европейската комисия и Евросъвета, и
каква е ролята на европарламента, който де-юре е единственият
общоевропейски орган, чиито членове се избират по демократичен
път, чрез избори. Но дори и при изборите за европарламента,
най-силно влияние оказва политическата конюнктура във всяка
отделна страна.
До момента, като
най-силна фигура в ЕС се водеше председателят на Комисията, която
би трябвало да играе ролята на европейско правителство, но в
действителност, по-голяма тежест винаги са имали решенията на
Евросъвета, където заседават и взимат решения министрите,
министър-председателите и държавните глави на страните членки.
Естествено, че като представители на все още национални държави,
те внимателно следят първо за защитата на националните си
интереси, а след това на общоевропейските. Като прибавим към така
изброените факти и ротационният принцип, според който
председателството на Съюза се променя на всеки шест месеца, като
се поема от различна държава, объркването става пълно. И въпреки
явните недостатъци, при формулата “Европа на 15-те”, моделът
действаше успешно и ползите бяха неизмеримо повече от вредите. При
“Европа на 25-те” или 27-те, досегашната система, почти със
стопроцентова сигурност ще зацикли, с непридвидими към днешна дата
последствия.
Назад към Елисейския дворец и към
бъдещето
На 22 януари 1963 година в Париж,
двама емблематични за втората половина на 20-ти век европейски
политици, френският президент генерал Шарл Де Гол и германският
канцлер Конрад Аденауер, подписват договор за приятелство между
двете страни, с който се полага началото на новите отношения между
народите на Франция и Германия, за които раните от войната са все
още твърде болезнени. Подписаните преди това договори за въглищата
и стоманата, Римските договори и т.н. са важни за икономиката и
управлението, но в Париж се ражда едно ново доверие и приятелство,
което е в основата на бъдещото европейско обединение. Тогава
движещата сила е по-скоро Де Гол, защото Аденауер има известни
опасения, че винаги вироглавата Франция, която има проблеми ту с
англичаните, ту с американците, може да попречи на възраждащата се
Германия в отношенията и със САЩ и НАТО. Де Гол разбира
притесненията на партньора си и прави невероятен за французите
жест, като при ответната си визита, няколко месеца по-късно, се
обръща към германските младежи на немски с думите: “Вие сте деца
на велик народ, който понякога, в хода на историята е допускал
големи грешки, но също така народ, който е дал на света духовни,
научни, художествени и философски ценности. Аденауер отвръща
подобаващо, във Франция и на френски. Неговата оценка е интересна
от диалектическа гледна точка. Като оценява достойнствата на
договора, той изтъква, че в бъдеще “методите могат и да се
променят, но най-важното е да не се губи доверието на приятелите”.
Днес тези думи сигурно ви звучат малко патетично, но нека когато
ги препрочитаме си спомним, че има моменти в историята, когато
политическите послания трябва да стигнат по-бързо до сърцата на
хората, за да се осъществят по-бързо и в живота.
Затова не е случайно, че двадесет години по-късно, през 1983-та, в
отговор на критиките и сравненията на Елисейския договор с букет
от рози, които бързо прецъфтяват, тогавашният канцлер Хелмут Кол
контрира метафорично : Да, разбира се, казва той, те цъфтят само
определено време, но розите са най-трайното растение, което
познаваме – имат тръни, трябва да се пипат внимателно, но издържат
всяка зима. Точно така приятелството между Германия и Франция е
като роза, която винаги разцъфва отново, която винаги изкарва нови
пъпки и прекрасно издържа на зимните студове”. Във времето на
Франсоа Митеран и Хелмут Кол двете страни се сдобиват с прозвището
“Локомотиви на европейското обединение”.
Още 20 години
по-късно
На 22 януари
канцлерът Шрьодер беше в Париж, по повод честването на 40
годишнината от подписването на договора между Де Гол и Аденауер.
Срещите му с президента Ширак преминаха на очакваното равнище като
съдържание, и в също така предопределената топла атмосфера.
Инфорамационната бомба хвърлиха външните министри Доминик де
Вилпен и Йошка Фишер, но за всички беше ясно, че зад обявената от
тях идея стоят Ширак и Шрьодер. Когато става дума за двете
най-големи европейски страни и за политици от такъв ранг,
сензацията сякаш е презизвестена.
По
същество, Франция и Германия искат нито повече, нито по-малко,
премахването на ротационния принцип на управление на ЕС и
преминаването към двойно председателство. Казано по-просто, те
искат запазването на поста председател на Европейската комисия, но
изборът му да не става от Комисията, а от Европарламента, с което
неговата тежест нараства значително, като едновременно нараства и
тежестта на мнението на европейските гласоподаватели. Вторият висш
пост, според Ширак и Шрьодер, трябва да бъде на президента на
Съвета на Европа, който ще се избира /според предложението/ за
петгодишен мандат и ще придаде автентичност и физиономия на
общността. Предвиждат се и други промени, като въвеждането на
поста външен министър на общността, който ще обедини правата и
задълженията на няколко от досегашните комисари и т.н. Като
доказателство за сериозността на намеренията си, Франция и
Германия заговориха и за нов етап в собствената си интеграция,
като започнаха с общи заседания на двете правителства и на двата
парламента и показаха, че времето на локомотивите се измества от
истински ракети –носители, каквито те имат амбициите да бъдат.
Направените предложения внесоха смут преди всичко в работата на
Конвента, защото бъдещата конституция изобщо не е била замисляна
на такава основа, а до представянето на проекта в Солун през юни,
почти не остава време. Това е по-малката беда. По-голямата е, че
лансираният френско-германски проект, образно казано, завари
националните правителства и парламенти по бели гащи.
Реакциите
Твърде
меко би било ако кажа, че те са нееднозначни и разнопосочни. Ако
трябва да се обобщят първите мнения, които световните агенции
разпространиха, големите, – англичани, италиянци и испанци
изразяват подкрепа, а по-малките, датчани и холандци, както и
представители на новите 10 страни-членки са против. Всеки има
своите аргументи. Испанците смятат, че техният
министър-председател Аснар има реални шансове да стане първия
президент на ЕС. Англичаните и италиянците от своя страна намират
за нелепо, при 25 и повече държави членки, и при икономическата си
и политическа мощ, да поемат за 6 месеца председателството на
съюза през интервал от 12 и повече години. “Малките” пък се
опасяват, че ако предложението бъде прието, равенството, което
съществуваше до сега, ще бъде грубо нарушено. Новоприетите говорят
директно за дискриминация и се страхуват, че без възможността да
поемат в обозримо бъдеще председателството, по-бавно и трудно ще
се докажат като равноправни и равностойни членове на съюза.
Американците не
бързат с оценките си, но противно на мисленето на много наши
съграждани с по-особени убеждения смея да твърдя, че САЩ имат и
политически и икономически интерес от обединена, силна и
рационално функционираща на институционално равнище Европа. Във
времето на глобализацията и борбата със световния тероризъм
просперитетът на всяка държава, колкото и да е могъща, все повече
ще зависи от просперитета на другите и особено на традиционните
партньори и приятели.
На този
фон мълчанието на българското правителство изглежда не царствено,
а меко казано странно. България, както и Румъния, получи
индикативна дата за приемане в ЕС през 2007 година и трябва дори
по вътрешнополитически съображения /предстоящите промени в
конституцията/, да съобрази поведението си с новите реалности, да
изрази позиция и да защити националните си интереси, без да влиза
в противоречие с общоевропейските тенденции. Защото да прехвърляш
преговорните глави е важно, но още по-важно е да имаш отговорна
позиция по фундаменталните за Европа въпроси, които независимо от
хода и края на преговорите, които водим, ще доведат до радикални
промени във функционирането на държавата в лицето на нейните
институции и обвързаността им с европейските. И за да не остане
място за съмнение, относно важността на последните събития, ще
посоча единствено, че решенията, които ще бъдат взети през
следващите няколко месеца, в пряк и преносен смисъл се отнасят до
джоба на всеки европеец. След по-малко от пет години и нашият
позакърпен джоб също ще разбере за какво е ставало дума днес.
Дано политиците ни не се окажат за пореден път изненадани. |
