06-12-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

Иван Ибришимов

5 март 2003, 14:30

Иракската криза възроди стари комплекси

 

Като изключим любовта, надали има друга тема, освен  за войната и мирът, по която през вековете да са се изписали повече страници. Няма как – темата е екзистенциална и винаги е представлявала интерес. За съжаление, повечето потърпевши от войните не са имали възможността да анализират или да ръзсъждават върху фактите, след като веднъж са се сблъскали с тях.

Уроците на историята и нейните ученици

          Днес, след като глобалният свят изпита ужаса от атентатите на 11 септември 2001 и стана очевидно, че цивилизацията е изправена пред враг и опасност, с каквито не се беше сблъсквала в миналото, се стигна до осъзнатата истина, че всеки един диктаторски и/или фундаменталистки режим е потенциална опасност за човечеството. С цялото си досегашно управление Садам Хюсеин нееднократно доказа, че представлява заплаха не само за собствения си народ и за съседните на Ирак държави, но и за всдички на планетата. Той употреби оръжия за масово унищожение срещу иракчани, води две войни срещу суверенни държави, в течение на десет години разиграва Съвета за сигурност и ООН, без да се откаже от мегаломанските си амбиции да бъде неоспорим лидер в Ориента и да сочи развитите западни демокрации като виновници за всички неблагополучия на изстрадалия заради самия него иракски народ. Така съвсем логично се стигна до момента, когато някой трябваше да каже “стига, до тук”. И точно тогава се случи неочакваното. Закаленият и проверен в годините на студената война Североатлантически пакт видимо се пропука. На бял свят излязоха отдавна натрупани и стаени противоречия. Не само НАТО, но и ЕС,  и Съветът за сигурност на ООН днес изживяват драматични моменти. Не става дума за сапунена опера, в която добрите и лошите са едни и същи от първия до последния епизод. Става дума за дълбоки процеси, от чието развитие зависи дори не толкова бъдещето на Ирак, колкото развитието на света през целия ХХІ век.

          Има две гениални съждения от миналото, които в голяма степен могат да дефинират проблемите, пред които се оказахме изправени. Първото е на забележителния пруски военен теоретик Клаузевиц, който определя войната като продължение на политиката с други средства. Второто е на Жан Жак Русо, който казва, че “да купуваш от врага си мир, значи да го снабдяваш със средства за нова война”. На фона на двете твърдения човек просто не може да не си зададе въпросите, докога светът ще купува, а няма да наложи мир на Ирак и не е ли дошло наистина времето политиката да продължи с други средства?

          По същество, всяка отстъпка от страна на Садам Хюсеин - от времето на Иранската война насам - е била под диктата на силата и единството на демократичната общност. Всяка отстъпка пред него е водила до нови потоци от кръв и сълзи, и до засилването на световния тероризъм. Резолюция 1441 на Съвета за сигурност ясно постановява, че Багдад трябва безусловно да се разоръжи. Това не се случи досега и ми се струва, че няма да се случи и в бъдеще, защото диктаторите се обезсмислят сами, ако изпълнят такова искане. Затова е логична тактиката на Садам, която беше и е в протакането и шикалкавенето, и не на последно място, в опитите да разцепи единството на своите противници. И трябва да признаем, че донякъде успява.

Интереси и разделителни линии

          Както винаги, отговорът не е само един. Ако погледнем към близкото минало, не можем да не забележим няколко прелюбопитни факта. Според шефа на парламентарната група на европейските социалдемократи, испанеца Енрике Барон Креспо, по времето на Роналд Рейгън не друг, а сегашният американски министър на отбраната Доналд Ръмсфелд е бил в Багдад, за да “уреди” Садам със закупуването на оръжие за масово унищожение. Тогава обаче диктаторът служи за бариера пред настъплението на шиитските фундаменталисти от Техеран в региона. Почти по същото време, само за две години, 1982–1983, Франция продава на Ирак оръжия за повече от 12 милиарда долара. Скандалите в Германия и Великобритания за продажба на части и технологии за т. нар. иракски “супероръдия” с голяма далекобойност, продължиха повече от десетилетие и периодично се възпламеняват до днес. Т. е. една част от отговорите трябва да се търси в сферата на сивите и ембарговите търговски интереси на крупните оръжейни производители. Другата – в традиционната, макар и тактично премълчавана конкуренция между Съединените щати и Европа, а и между отделните европейски страни, за влияние в една или друга икономическа или политическа сфера на влияние. Тук нещата са значително по-сложни.

          В Западна Европа си дават ясна сметка за историческата роля, която Съединените щати изиграха за спечелването на Втората световна война, за недопускането на Съветския съюз на запад от Алпите, за следвоенното възстановяване на европейските икономики, за изграждането на демократичен ред и институции във Федералната република Германия, за възъдържащата роля на американската военна мощ по време на студената война, а в крайна сметка за рухването на Берлинската стена и за създаването на реални условия за общоевропейско обединение. Затова противоречията, които възникнаха сега по повод Ирак, също не могат да се разглеждат еднозначно.

          Ако се върнем отново към миналото, най-разбираеми са сякаш позициите на Великобритания и Германия, макар и да са диаметрално противоположни. Великобритания е традиционният съюзник на САЩ от войните през ХХ век. Такъв е и сега.

След поражението през 1945, след неизмеримите нещастия, които навлече на целия свят, Германия заложи в основополагащите си закони принципа никога вече от германска земя да не започне война, никога вече германци да не предизвикват война. И това е разбираемо.

По-различно е положението с френската позиция, която сега е еднаква с германската. Лицето на капитулиралата безславно през Втората световна война Франция на Петен беше измито от генерал Де Гол, който, подчертавам, благодарение на добрата воля на съюзниците, влезе първи с армията си в окупирания Париж, като освободител на собствената си родина. Прочутата със свободолюбието си и привързаността си към демокрацията френска нация, която подари някога  на Америка Статуята на свободата, сякаш още носи белезите на унизителното за нея поражение и използва всеки подходящ според Париж случай, за себедоказване. За първи път тя предприе такава нестандартна стъпка през шейсетте години, когато напусна едностранно военната организация на НАТО. Но в действителност, ако посочената по-горе причина е спорна, Франция има един друг, изключително силен аргумент за самостоятелност в политиката, който никой не може да отрече – от Париж започнаха процесите на европейското обединение. Същите процеси са и в основата на новото френско-германско единство, защото това са двете държави, които с цената на много усилия и компромиси изтеглят вече пето десетилетие стария континент към бъдещето.

Защо общите интереси ще надделеят?

          Ако човек си направи труда да навлезе малко по-навътре в подробностите, веднага ще забележи, че общите интереси и виждания са много повече от различията, които формално разделят членовете на ЕС на две групи – Германия, Франция и Белгия от едната страна, Великобритания, Испания, Португалия, Дания и Италия от другата. Но всички те са единодушни в мнението си, че Садам трябва да се разоръжи и да изпълни докрай изискванията на резолюция 1441 на ООН. Разликата е в начина, по който трябва да бъдат постигнати най-добри резултати. Нетърпението на САЩ идва от кошмара на преживяното преди две години, от самоналожените от гледна точка на сигурността ограничения, които засягат, и това е особено важно за проумяване, част от демократичните свободи на американските граждани, от засилващата се заплаха от нови и нови терористични актове. Едва някъде там, на трето–четвърто място, можем да стигнем до любимите на антиамериканистите популистки приказки за петрола и другите икономически интереси на САЩ в Близкия изток.

          Другата причина за упорството на Франция и Германия се крие в дълбокото преустройство, което предстои на ЕС в следващите няколко години, когато от 15 неговите членове ще станат 27. Известно е, че след срещата си в Париж миналия месец президентът Ширак и канцлерът Шрьодер излязоха заедно с радикалното предложение за двойно председателство на Евросъюза, което априорно изключва досегашния ротационен принцип на управление. Двойното председателство на практика засилва позициите на големите европейски държави и в значителна степен намалява средствата за влияние при взимането на важни решения на по-малките. От тази гледна точка общата позиция на двете страни може да се разглежда и като своеобразно опипване на почвата с оглед бъдещите преговори и работата на европейския Конвент, който под ръководството на бившия френски президент Валери Жискар дEстен бърза с изработването на бъдещата конституция на ЕС. Конституция, която трябва да отрази и канализира новите реалности в Европа и която вероятно ще доведе до общоевропейска държава, твърде близка като структура и институции до Съединените щати. В този смисъл, на фона на противоречията, знаменателно звучи мисълта на водача християндемократическата фракция в Европейския парламент, германският депутат Ханс-Герд  Пьотеринг, който казва: “Ако схващаме единството на Европа като опозиция на САЩ, тогава градим Европа върху пясък”. Защото единството на ценностите поражда по най-естествен път единството на интересите и само политически слепци или зложелатели на европейското и евроатлантическото единство, могат да твърдят, че за постигане на целите си Америка има нужда от слаба Европа и обратното.

Неприятното в цялата история е, че разнобоят, на който засега сме свидетели, доведе до пораждането на мощна антивоенна вълна, на каквато не сме били свидетели от времето на Виетнамската война. Дори и в това не би имало нищо лошо, защото повечето участници в демонстрациите са искрени в антивоенните си убеждения, а и такива движения са били винаги характерни за демократичния свят. Лошото е, че в много книги и публикации, излезли през последните години за “виетнамското време”, се посочват неопровержими данни, че тогава антивоенното движенние е било прецизно провокирано и направлявано от различни специални служби. За да не бъда голословен, ще посоча нашумялата книга на Олег Гордиевски “КГБ – поглед отвътре”, където този механизъм е достатъчно добре изяснен. Синхронът между отделните, на пръв поглед пацифистки прояви в различни държави и на различни континенти, е поразителен и дава сериозно основание за размисъл.

          Каквото и да се случи в Ирак през следващите седмици и месеци, въпросът, на който днес най-спешно трябва да се търси отговор, е: “Накъде след Садам?”. И тук не иде  толкова реч за войнствената риторика на Осама бин Ладен или на севернокорейския диктатор Ким Чен Ир. Така или иначе, борбата със световния тероризъм във всичките му форми щи продължи. Тук отново става дума за общите цивилизационни ценности, които превърнаха евроатлантическата солидарност в основен двигател на съвременното развитие и които без да бъдат изкуствено налагани, могат да помогнат на десетки страни от целия свят да извървят по-бързо и по-леко собствения си път към демокрацията и просперитета.

 Заб. Текстът е отпечатан със значителни съкращения в днешния брой на "Детонация".

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо