|
|
В сряда временно управляващият
посолството на Ирак в България Яхия Махди направи най-скандалното
през последните години изявление на чужд дипломат у нас. Зад
маскировката на приятелството на Ирак към българския народ в
Бургас г-н Махди в прав текст предупреди, че "всички американски
бази по света ще бъдат застрашени", визирайки пряко летището в
Сарафово.
За такова изявление в цивилизования
свят дипломатът би трябвало моментално да бъде изгонен от
страната. След като това явно няма да се случи, поне би било
добре, ако и най-дебелите антиамерикански настроени глави
проумеят, че Ирак е не само инициатор, но и неделима част от
световния тероризъм.
Преди заминаването си от София
руският президент Владимир Путин с елегантна ирония изрази
съчувствието си за отговорността, която България трябва да поеме,
като даде гласа си за едно или друго решение на Съвета за
сигурност на ООН, чийто временен член е в момента. Като президент
на Русия - открай време постоянен член на Съвета, беше логично
Путин да е безкрайно точен. Ако иска думата є да се чува и в
бъдеще, България ще трябва да поеме своята отговорност. Няма да ни
е за първи път. По време на Косовската криза, прераснала във война
на НАТО срещу бивша Югославия, президентът Стоянов и министър
председателят Костов показаха политическо мъжество и независимо от
негативните обществени настроения поеха отговорността за
българската позиция. В резултат Русия не можа да направи десанта
си в Прищина, съюзническите самолети имаха своите коридори в
българското небе и режимът на Милошевич беше свален. Благодарение
на далновидната позиция и точните решения на политиците две години
по-късно България получи официална покана за членство в НАТО и
индикативна дата за приемане в ЕС.
Прилики и разлики, с акцент на
разликите
Основната прилика в ситуацията
тогава и днес е, че никой, дори най-добрите ни приятели, дори и
най-големите ни противници, не може да вземе решение вместо нашите
управляващи политици. И тогава Русия не беше съгласна с
българската позиция, но не се опита грубо да налага своята. И
тогава страните от НАТО искаха нашата подкрепа, но не си позволиха
да ни притискат. В демократичния свят е така - свободен си да
решаваш, но пък си и длъжен да поемеш отговорността за решенията
си.
Огромната разлика днес е в
задълбочаващото се противопоставяне между строителите на светая
светих на евроатлантическата цивилизация - страните от ЕС и НАТО.
От два дни позициите са ясни - Франция и Русия вероятно ще
използват правото си на вето в Съвета за сигурност. Ще ги подкрепи
Китай. Зад гърба им е мощната поддръжка на Германия в лицето на
сегашното правителство на Шрьодер. Зад "тънката червена линия" е
неоспоримият едноличен лидер в съвременния свят - САЩ, подкрепяни
от Великобритания, Испания, Италия, Португалия и младите
европейски демокрации. Всяка една от изброените държави има своите
изстрадани основания да избере едната или другата кауза. Дали Ирак
да бъде разоръжен и освободен от диктатурата на Садам насилствено
или да се преговаря до безкрайност, без каквито и да било гаранции
за успешен за демократичния свят изход, е въпрос с повишена
трудност. Важно е преди това да се направи разграничението - не
става дума за избор между мира и войната. Всеки нормален човек би
избрал мира. В случая иде реч за възстановяване на мира в
условията на необявената война, която подкрепяният от Ирак
световен тероризъм води срещу останалия свят. Войната, в която,
притежаващи оръжия за масово унищожение фанатици могат да стигнат
до крайности като атентатите от 11 септември 2001.
Филипините не са американски щат, но
и там гърмят бомби и загиват невинни хора. Остров Бали е курортен
рай в Индонезия, а не е крайбрежие на САЩ. Кения и Судан са в
Африка, но терористите удариха и там. Край Йемен загина българин.
Няма такава точка на планетата, в която някой може да се чувства
абсолютно сигурен за битието си, докато по света има режими, които
подкрепят тероризма и сами представляват заплаха за световната
сигурност. Преди години такава заплаха беше Съветският съюз, след
чието разпадане основните терористични организации в Европа -
"Червените бригади" и фракцията "Червена армия" - прекратиха
съществуването си. Надали Русия подкрепя терористи днес, но
собствената й слабост я прави особено ревнива срещу американското
могъщество и я кара да бъде предпазлива, когато става дума за
геополитика и сфери на влияние. А един демократичен Ирак в задния
двор на Москва ще бъде неминумо силно повлиян от САЩ. Много рано е
да се иска от Кремъл да прецени еднозначно кое му е по изгодно -
Ирак с диктатора Садам, който традиционно се заиграва с Москва,
или демократичен Ирак, зависим и икономически, и политически от
Съединените щати. Така или иначе в Москва днес управляват хора с
твърде различно мислене от предшествениците си. Затова даденият от
Путин знак в София, че признава правото ни на независима собствена
позиция, трябва да бъде разчетен правилно и да се използва разумно
от българските политици.
Оценката на риска - предимства и
недостатъци
Струва ми се, че няма да сгреша, ако
кажа, че с последователната си позиция до момента България натрупа
добри външнополитически активи. Има една малка, но съдържателна
истина, която ме кара да мисля така. Тя има две лица - прагматично
и емоционално. Първото се оглежда във факта, че в обозримо бъдеще
САЩ ще продължат да бъдат неоспоримият лидер в съвременния свят.
Техният напредък в областта на науката, технологиите и свързаните
с тях икономическа и военна мощ е толкова голям, че дори
най-развитите европейски страни и Япония изостанаха на десетилетия
в развитието си. Второто се отразява в коректността на
американската позиция за един мирен свят на демократични и
проспериращи държави, в които насилието се изключва във всичките
му форми. Не приемам тезата, че американските политици изпращат
цвета на нацията си да воюва за петрол. Америка има достатъчно
запаси, а ако й трябват нови, има достатъчно пари да си ги купи.
Не приемам и тезата, че с навлизането си в този регион на света
Вашингтон се стреми преди всичко да контролира или да влияе на
Москва - днес отношенията между двете столици са в качествено нов
стадий на развитие, който предполага много повече сътрудничество,
отколкото конфронтация. По-близка до истината е тезата за новия
световен ред, който засега се очертава еднополюсен, но само като
временно явление. Когато дистанцията, за която говорих, се скъси,
ще се промени и подредбата. Означава ли това, че дотогава трябва
да се чака и да се рискува изнервени малоумници и сатрапи като
Садам и Ким Чен Ир, които от години са подложили на геноцид
собствените си народи, да бъдат заплаха за света? Поне за мен
отговорът е не.
България трябва да подкрепи САЩ,
защото много скоро с подкрепата им ще влезе не само в НАТО, но и в
Европейския съюз. Съпротивата от страна на Франция и Германия за
членството ни в ЕС е не само хипотетична, но и временна.
Независимо от мощта на присъщите за всяка демокрация пацифистки
настроения и движения и доста шумното им демонстриране в крайна
сметка думата ще има многовековната европейска политическа и
културна традиция, която се развива в посока на общоевропейското
обединение. В този смисъл "закачките" на Белия дом за Нова и Стара
Европа ще изиграят по-скоро градивна, отколкото рушителна роля.
"Петте минути слава" - причините и
цената
България многократно е попадала под
прожекторите на световното обществено мнение, в преобладаващия
брой случаи - за лошо. От времето на "българското чудо",
продължило от Съединението до Балканската война, май все сме
стъпвали накриво. Или сме били съюзници с не когото трябва, или
(по-късно) ни забъркваха във всякакви гадости, като се започне от
убийството на Георги Марков, мине се през атентата срещу папата и
се свърши с краденето на костите на Чарли Чаплин. За едното вина
имаха комунистическите ни диктатори, за другото - уж неясни външни
сили, за третото - откровени лумпени и малоумници. За втори път
напоследък след почти неочакваната българска подкрепа за НАТО в
Косово страната ни има своя шанс, шанс, който не трябва да се
пропуска. Днешното внимание към България е резултат от
тринайсетгодишните усилия преди всичко на българския народ, който
стоически прие несгодите на прехода, и след това на българските
политици. Оценките, които получаваме, добронамерени или не,
показват отдавна чаканото съобразяване с българската позиция.
Статутът ни на непостоянен член на Съвета за сигурност не падна от
небето. Той беше извоюван с активната външна политика на
правителствата след 1996, с лъкатушещото, но спазващо основната
посока на движение поведение на основните политически сили.
Възможността, която се разкрива пред България - световните колоси
да уважават и да се съобразяват с мнението на държава, която само
допреди 13 години се сочеше като най-верен сателит на "Империята
на злото", трябва да бъде оползотворена.
Фактът, че само дни след срещата на
българския премиер Сакскобургготски с американския президент Буш
във Вашингтон в София пристигна търговският министър на САЩ Дон
Еванс, е повече от показателен за сериозните перспективи, които се
очертават на видимия хоризонт. Дори скептично настроените, днес би
трябвало да си припомнят най-важното - Европа и САЩ не са просто
скачени съдове. Те са по-скоро като сиамски близнаци - с две
сърца, с два мозъка, но с една кръвоносна и една нервна система.
Те заедно, а не поотделно съставляват евроатлантическата
цивилизация, към която все повече страни от останалия свят се
стремят. Затова днес всяка отделна държава от това пъстро
семейство, колкото и малка или могъща да е, има свещеното право да
отстоява своите позиции. В крайна сметка крамолите ще останат
назад и всички ще се подчинят на общия интерес. Ще бъде хубаво,
ако тогава България е не само между тях, а една от тях.
Заб.
Текстът е отпечатан в "Кеш". |
