|
Трогателна
простотия лъха от експеримента на Валерия Велева да се изяви като
защитник на Надежда Михайлова и мястото на СДС в обществото.
Идеята да се вбие клин между лидерите на сините, да се породи
недоверие в симпатизантите и членовете на синята партия е стар
мерак на трудовите преторианки. Неистовата и неприкрита омраза към
Иван Костов и СДС не може да бъде камуфлирана с показна грижа за
демокрацията, особено в такава смехотворна форма. Тошистите много
добре съзнават, че с подобни писания няма да изпишат веждите, а ще
избодат очите на “хубавото Наде”. Слагам кавичките, защото и това
определение е тяхна измишльотина, целяща омаловажаване на другите
качества на синята лидерка. Но същинската им цел е още по-мръсна,
макар и елементарна за декодиране - да имат насреща си едно
кротко, разединено и беззъбо СДС, колкото за декорация пред
демократичния свят. Лошото е, че този път поводът за мишкуването
дойде от средите на сините.
Далеч съм от
мисълта да търся нечисти сили и помисли зад действията на Едвин
Сугарев и Явор Дачков. Така мислят, така говорят, така пишат. Знам
откъде са парите на вестник “Седем” и мога да гарантирам, че
всички предположения на г-жа Велева за финансирането му са
абсолютна, макар и добре платена провокативна глупост. Излишно е
да я коментираме повече. Всъщност въпросите, които наистина се
нуждаят от отговор не са адресирани към нея, а към онези, които
изстрадаха тринайсетте години на прехода и за които СДС не е
просто партия, а житейска кауза.
Стара максима е,
че когато критикуваш някаква идея или личност, трябва да предложиш
алтернатива. Иначе става познатото “дайте другари да дадем”. В
този смисъл атаката на Едвин и Явор срещу Надежда Михайлова, Петър
Стоянов и новия НИС увисва във въздуха като прани гащи. Те смятат,
че ръководството на СДС води прекалено паркетна политика и в
голяма степен са прави. Но каква политика предлагат – барикадна,
щурмова или извънземна? Възможни ли са изобщо екстремални варианти
срещу царящата във вътрешнополитически план управленска глупост,
след като външната политика на правителството като цяло е успешна.
Истината е, че в
момента политическата конюнктура ограничава силно възможностите на
сините за лавиране в една или друга посока. Конюнктурната политика
далеч не е най-добрата за една партия, но несъобразяването с
обективните реалности е още по-опасно.
Затова ми се
струва, че има поне два факта, с които всеки разумно мислещ
седесар трябва да се съобрази. На първо място, местните избори
чукат на вратата. На второ – СДС не е готов за предсрочни
парламентарни избори. Какво произтича от тях:
- Ръководството
на СДС трябва да престане “да се вглежда в пъпа си”, трябва да
загърби вътрешнопартийните си проблеми и да насочи усилията си към
търсене на личности, способни да поемат отговорността и да
спечелят най-мажоритарните избори, които са се случвали от 1990
насам. Такива са обществените настроения и очаквания.
- Трябва
да стане ясно, че днес печелившата позиция за всяка партия може да
бъде само една, и тя е печелившата позиция за България и
българите. Всеки намек за поставяне на партийните интереси над
националните би бил пагубен. Следователно, за СДС може да е добро
само онова, което е добро за обществото.
- Като
следствие от горните две точки – идеята за сваляне на царското
правителство, за спечелването на предсрочните избори от
комунистите с надеждата за бързия им провал, и идване на СДС на
власт е не само глупост, но и опасност за демокрацията и
евроатлантическия избор на страната. Защото:
- За
да бъдат свалени евентуално възцарилите се комунисти, държавата
трябва да се срине както при Виденов, а народът отдавна няма
потенциал, както икономически, така и психически, за да поеме още
един подобен удар. Много по-вероятно е при такъв срив да се стигне
до някаква форма на диктатура.
- Верни
на промосковските си въжделения, комунистите ще имат възможност и
време да извършат достатъчно действия
(или
бездействия),
с които ще отблъснат партньорите ни от НАТО и ЕС, въпреки
официалната си риторика. Справка – позициите на БСП и президента
Първанов по отношение на Ирак, особено след посещението на Путин,
непомръкващите мераци Бриго Аспарухов да стане шеф на НРС,
реставрацията на кагебисти и ДС-ченгета на възлови постове в
специалните служби, въпреки ясните послания от Брюксел и
Вашингтон, апетитите в областта на приватизацията, в засилването
на преразпределителните функции на държавата и т.н.
На този фон
личностните атаки срещу Надежда Михайлова приличат по-скоро на
дребно заяждане, което не би трябвало да е присъщо на хора от
ранга на Едвин Сугарев и Явор Дачков. Дори да отминем меко казано
странните персонални квалификации, които отправят, се изкушавам да
им задам публично няколко “странични” въпроса:
- Не
беше ли създаден комитетът “14 декември” с цел да се генерират
идеи и да се стимулират позитивни политически действия от страна
на СДС, а не да се провокира напрежение и разцепление в партията
месеци преди изборите?
- В
личността на Надежда Михайлова ли са проблемите на СДС или
“корените на злото” трябва да се търсят значително по-дълбоко, в
индивидуалните “икономически” акции на национални и местни сини
лидери през последните години?
- Коя
политика е по-печеливша – отворената към обществото и търсенето на
съюзници в дясната част на политическия спектър или
самокапсулирането и самоизяждането?
- В
състояние ли е СДС сам да изведе България до постигане на
стратегическите национални цели – пълноправното членство в ЕС и
НАТО?
- Врагове
на СДС ли са личности като Петър Стоянов и Стефан Софиянски или
съратници и съидейници?
- В
крайна сметка кой има интерес от всичко, което се случва
напоследък?
Ако Едвин и Явор
са искали да провокират дискусия, целта им е постигната. Страхувам
се, че ако продължат в същата посока, вредата ще е много по-голяма
от ползата. Не мисля, че двамата се стремят към нещо подобно.
Заб.: Текстът е отпечатан в
"Про&Анти"
|
