|
Преди по-малко от седмица
френският президент Жак Ширак подари "в знак на лично уважение и
вярно приятелство" каса от прочутото вино "Мутон Ротшилд" и
кристална гарафа на британския премиер Тони Блеър за 50-годишния
му юбилей. Само ден преди това - след посещението си във
Вашингтон, германският министър на отбраната Петер Щрук заяви, че
кризата в американо-германските отношения е на път да бъде
преодоляна.
След броени дни държавният секретар
на САЩ Колин Пауъл ще посети Берлин и след среща с колегата му
Йошка Фишер ще разговаря с федералния канцлер Герхард Шрьодер.
Руският президент Владимир Путин не
възприе преди седмица тезата на Тони Блеър за еднополюсен свят, но
това не му попречи да афишира добрите си отношения и към
Великобритания, и към САЩ. Колин Пауъл ще бъде в Москва на 14 и 15
май, а на 1 юни Путин ще посрещне в Санкт Петербург американския
президент Джордж Буш. И Съединените щати, и Русия отново, макар и
неофициално, декларираха, че няма да допуснат разногласията около
войната в Ирак да застанат на пътя на новите им отношения на
приятелство и сътрудничество, установени през последните две
години. Събрани накуп, тези дребни и разпиляни в пространството и
времето факти категорично показват, че големите европейски и
американски политици нямат намерение да пожертват дългогодишния
градеж на евроатлантическата цивилизация и ценностите, които тя
изповядва, колкото и да им се иска и привижда такова развитие на
някои пообъркани наши политици, анализатори и журналисти. Защото
днес, когато отново ще честваме Девети май - Деня на Европа,
икономическите, политическите и човешките връзки от двете страни
на Атлантика доказват за пореден път своята сила.
Жан Моне, Робер Шуман и другите...
"Другите" са Уинстън Чърчил, Шарл де
Гол, Конрад Аденауер, Алчиде де Гаспери, Пол-Анри Спаак - все
големи политици и държавници, вградили имената си в основите на
обединена Европа.
На 9 май 1950 г. в Залата с
часовника на френското министерство на външните работи външният
министър Робер Шуман прогласява своята декларация, останала в
историята като плана "Шуман". Всъщност истинският автор на
документа е Жан Моне, дипломат с голям опит в политиката и
икономиката, бивш заместник-председател на Обществото на народите.
Голямата заслуга на Моне и Шуман е прозрението, че пътят към
европейското единство минава първо през икономическото, а след
това през военното сътрудничество. Още повече, че година преди
това - на 4 май 1949 г., е подписан северноатлантическият договор
във Вашингтон за създаването на НАТО. По това време опасенията на
САЩ и Западна Европа са породени от две посоки - от помпащия
ядрени мускули Съветски съюз и от непреодоления страх от
възраждане, макар и след години, на германския милитаризъм. Моне и
Шуман предлагат производството на въглища и стомана на Западна
Германия и Франция да бъде поставено под общо ръководство, което
да надзирава развитието му. Въглищата и стоманата са гръбнакът на
европейските икономики през онези години. "Солидарността,
създадена между двете страни чрез съвместното производство, ще
покаже, че войната между Франция и Германия става не само
немислима, но и материално невъзможна", казва Шуман при
обявяването на плана.
За западногерманския канцлер Конрад
Аденауер френското предложение е идеалният начин страната му да се
завърне достойно в европейското семейство. Без да навлизам в
подробностите около създаването на Европейската икономическа
общност, ще спомена само, че най-мощния тласък на интеграционните
процеси дават сътрудничеството и приятелството между Де Гол и
Аденауер. Първата среща между двамата е три месеца след идването
на Де Гол на власт. Френският историк Алфред Гросер оприличава
срещата им като "любов от пръв поглед". По-късно в мемоарите си Де
Гол ще напише: "От тогава до средата на 1962 г. ние си разменихме
писма по 40 различни повода. Видяхме се 15 пъти... прекарахме
повече от 100 часа в разговори..." Отношенията между двамата се
превръщат в истински локомотив на европейското обединение. На 22
януари 1963 г. в Париж е подписан Елисейският договор, с който
двете страни се ангажират да координират политиката си в областта
на външните отношения, отбраната, информацията и културата. През
януари 2003 г. 40-годишнината на договора беше отбелязана по
подобаващ начин на фона на набиращата скорост криза около Ирак.
Така че общата позиция на Германия и Франция, извадена от
контекста на евроатлантизма, не беше изненада.
САЩ и европейската
интеграция
Съединените щати и Русия дават
първоначалния тласък на европейското обединение, макар и по
коренно различен начин - Съветският съюз като заплаха, на която
нито една от европейските страни не може да отговори
самостоятелно, а САЩ с плана "Маршал" за възстановяване на
некомунистическите срани в Западна Европа. През 1947 г. с цел
по-бързото, по-точното и по-справедливото разпределение на
американската помощ е създадена Организацията за европейско
икономическо сътрудничество (ОЕИС), която по-късно - през 1961 г.,
ще прерасне в Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (ОИСР).
Тя отдавна доказа своята жизненост и в значителна степен облекчи
създаването на Европейския съюз. Едно може да се каже със
сигурност - Западна Европа би могла да мине и без плана "Маршал".
Но също със сигурност може да се твърди, че без американската
помощ тя не само нямаше да се радва на днешния си просперитет, но
и технологическата пропаст между Европа и САЩ, за която сега е
модерно да се говори, щеше да бъде още по-дълбока. Колкото до
днешната криза, склонен съм да споделя виждането на американеца
Брус Джаксън, шеф на "Проект за демокрациите в преход", който
наскоро каза: "Според мен това, на което станахме свидетели между
ноември и февруари, беше криза на доверието в Западна Европа. И
това беше по-скоро криза в ЕС, отколкото в НАТО." И наистина, ако
се върнем към френските пируети с излизането от военната
организация на пакта преди десетилетия, ако се вгледаме в
текстовете на германската Конституция, ще разберем защо Франция и
Германия "удариха спирачки", колкото и непочтително да беше това
спрямо САЩ. Но едновременно ще видим, че кризата наистина ще бъде
преодоляна и пътят напред ще продължи. При обсъжданията на
разширението на НАТО в американския Сенат бившият главнокомандващ
на НАТО ген. Уесли Кларк изрече думи, които се определят от
наблюдателите като мъдри и които могат да се тълкуват като
реверанс и към Европа: "Нашата сигурност ще е по-голяма, ако ни
харесват, а не - когато ни мразят; когато имат уважение към нас, а
не - когато просто се страхуват от нас. Силата на Америка трябва
да се използва, за да дава надежда и сигурност на света, а не да
предизвиква тревога." След края на Иракската война такива сигнали
от двете страни на Атлантика със сигурност ще зачестят.
Имаме ли право
да празнуваме и ние?
Преди 6 години отговорът беше
еднозначен - не. Днес е по-скоро да. България постигна много от
1997 г. насам, особено във външнополитически план. В това
отношение кабинетът на Симеон Сакскобургготски и 39-ото НС
продължиха евроатлантическата линия на правителството на Иван
Костов и 38-ото НС. По-голяма беше разликата между политиката на
президентите Петър Стоянов и Георги Първанов, заради лъкатушещата
позиция на последния по отношение на кризата около Ирак след
посещението на Владимир Путин. Въпреки това Първанов замина за
Брюксел с добър багаж и възможност да защити българската позиция
за членство в ЕС. Друг е въпросът, че оставащите пред България
седем глави от преговорния процес са най-трудните и реално няма
никакви гаранции, че те ще бъдат затворени в срок. Някои държави -
членки на ЕС, вече дадоха индикации, че една силна България на
Балканите ще им дойде вповече. Не става дума за Франция и
Германия, които въпреки известни упреци, свързани с Ирак, нито за
момент не се отметнаха от подкрепата си за българското членство в
съюза, а за Гърция, която вижда в наше лице заплаха за собствените
си облаги. Това наистина е друга тема, но именно тя потвърждава
важността на новите отношения между България и САЩ, защото въпреки
антиамериканската си реторика гърците много добре знаят, че без
мощната подкрепа на САЩ ще затънат в блатото на собствения си
тарикатлък. Следователно прагматиците в Атина не биха си позволили
официална негативна реакция и действия срещу българското
присъединяване, след като Вашингтон нееднократно демонстрира
подкрепата си за София.
В крайна сметка съвременният свят е
много по-обвързан, отколкото изглежда на пръв поглед. Икономиките
и финансовите системи на САЩ и ЕС са по-скоро единни, отколкото
разделени. Комуникациите им също. В сферата на отбраната въпреки
демонстрираното от Франция, Германия, Белгия и Люксембург желание
за създаването на някакви хипотетични бъдещи европейски сили е
ясно, че по-скоро става дума за натиск за придобиване на по-голямо
влияние върху командването на Южното крило на пакта - нещо, към
което Франция отдавна се стреми. Заместването на войските на НАТО
на Балканите от войски на ЕС показва, че зад афишираните
напоследък разногласия връзките са достатъчно стабилни. Затова за
България е особено важно да се възползва от възможностите, които
дава разширението и на ЕС, и на НАТО с пълното съзнание, че макар
и неофициално, те също са взаимнообвързани. Затова всеки гаф в
едната посока ще има неблагоприятни последствия и в другата.
Иначе Денят на Европа е чудесен
празник и ще бъде хубаво да го празнуваме с подобаващо
самочувствие.
Заб.
Текстът е публикуван във в.
"КЕШ" |
