|
Дискусията
около приетия Закон за уреждане някои права на лицата, които са
били президенти на Република България е достойна за съжаление. Ако
изразените в различни медии и Интернет-форуми мнения на редови
българи, които всекидневно се борят здраво за насъщния, са
обясними, то дискусията в пленарната зала на Парламента е
олицетворение на цинизма. България е една от последните държави в
Европа, която приема такъв закон. Изключение правят единствено
някои републики от бивша Югославия. Не съм свикнал да бъда
голословен и затова ще цитирам извадки от справка на дирекция
“Европейска интеграция” на 39 НС. Цитатите подбрах контрастно – за
две от най-големите страни на света и за четири, с които сме
относително сравними.
САЩ:
През първите 30 месеца след напускането на поста си на президента
се полагат 96000 щатски долара годишно за административни разходи
и още 150000 за разноски по административен персонал. От 1965
бившите президенти и техните съпруги имат пожизнено право на
охрана от тайните служби.
Русия:
На
бившите президенти се осигурява пенсия в размер на 75 процента от
заплатата на действащия президент, охрана за него и членовете на
семейството му, медицинска осигуровка и медицински услуги,
аналогични на тези, които е получавал като президент, държавна
резиденция, екип от сътрудници и помещение за офис, пенсии за
членовете на семейството му, право на членовете на семейството да
ползват автомобили и медицински услуги за срок от пет години след
смъртта му.
Така е при
големите. А ето как е решен въпросът при далеч по-скромни
възможности.
Полша:
От април 1996 на бившия президент се предоставя пожизнена пенсия в
размер на основната заплата на действащия президент. Към нея се
прибавят и разходи за административни услуги.
Армения:
Правителството отпуска специална пенсия в размер на 75 процента от
работната заплата на действащия президент. Бившият президент
получава жилище, държавна вила, автомобил и, по желание – офис.
В съседните ни
Румъния и Македония президентите освен пожизнена
пенсия имат офис с по няколко сътрудници, автомобил и охрана, но
също така и държавни резиденции, в които да живеят те и
семействата им, също пожизнено.
Да се привеждат
повече примери е излишно. Ако някой не е разбрал, че президентът
не е просто личността Желев, Стоянов или Първанов, а институция,
която олицетворява държавността, може и да не чете нататък.
Бившите президенти, с личните си контакти и с членството си в
международни официални и обществени организации, допринасят за
изграждането на новия образ на България по света и за решаването
на конкретни външнополитически задачи, не по-малко от действащите
политици. Трябва ли да се лишим от такъв политически капитал?
В това отношение
дебатът в парламента граничеше с идиотизъм. Най-малкото е, че в
резултат на “мъдри” тълкувания бившите ни президенти останаха
(засега) без дипломатически паспорти. “Бисерите” бяха много.
Според Янаки Стоилов “Правата им надхвърлят статуса на
пенсионери с всесъюзно значение в СССР”. Закърменият със
съветската идеология лидер на социалистите явно е наясно с
материала. Но ето го и професорът-интелектуалец Огнян Сапарев:
“Ние получаваме една прилична заплата, но това не пречи на някои
от нас да са боклуци. И по 5 хиляди лева да им дадат, пак
ще си останат такива”. След тези думи залата онемя. Ако Сапарев
беше сменил “им” с “ ни”, щеше да е хем достатъчно
самокритичен, хем достатъчно прав.
Е, питам, трябва
ли и десницата да се държи така популистко-левашки? И не е ли
по-добре просто и ясно да обясни на хората за какво иде реч точно?
* Авторът е
бивш секретар на президента Петър Стоянов |
