|
Човекът е единственото животно,
което се спъва два пъти в един и същи камък. СДС се спъна поне три
пъти и то успешно. Препъникамъкът се нарича “Ченгесарски
посткомунизъм”, но всъщност проблемът не опира до камъка, а до
елементарните на пръв поглед въпроси – кой го поставя, кой не го
вижда, и най-паче – защо?
Всичко, което се случи в СДС
напоследък прилича на Оруелов сценарий, но не е. Издигането на
Орешарски и свалянето на Орешарски. Изповяданият “лапсус лингва”
на Евдокия Манева и неизповяданите истини на Надежда Михайлова.
Поривът към истината на младия Боршош и недоизказаните истини на
Петър Стоянович. Мълчаливата истина на Иван Костов и преболяната
истина на Петър Стоянов. Лелеяната истина на Дилов, Мозер и
Праматарски или усмивката през сълзи на Софиянски.
Този път истината е горчива.
Откакто се роди като символ на бъдещето и надеждата, Съюзът на
демократичните сили не е изживявал толкова дълбока криза.
Причините не са само субективни. Въпреки последното изборно
поражение СДС изпълни блестящо основната си функция – да превърне
България в част от евроатлантическия проект през новия век. Днес и
БСП изповядва, поне на думи, същите ценности, срещу които упорито
и методично се бореше. Ако не ни мине котка път, а по нашите
пътища котки много, през 2004 ще станем пълноправни членове на
НАТО. Пестеливият на думи комисар на ЕС по присъединяването,
Ферхойген, на няколко пъти в прав текст заяви, че поредното
разширяване на Съюза ще бъде не с 10, а с 12 страни и ще завърши
(?) през 2007, когато и България, и Румъния станат членове на
общоевропейското семейство. ЕС и НАТО бяха два от трите кита,
които носеха идеологията на новата българска десница. Първият кит
беше антикомунизмът, колкото и неблагозвучно да звучи през 2003 за
изтънчените посткомунистически уши. Днес левицата ловко сърфира по
темите ЕС и НАТО. А СДС направи глупавата грешка да забрави
антикомунизма. Малко камъче, което обръща колата. Сетете се кой го
постави на пътя. Сетете се също така, че държавите от бившия
социалистически лагер, за които НАТО е факт, а ЕС близка реалност,
приеха, подобно на следвоенна Германия, че комунизмът и фашизмът
са еднакво зли и вредни, и трябва да бъдат еднакво строго
преследвани от закона. В България това не се случи и затова нито
едно от делата за лагерите или за издевателствата срещу турското
население не стигна до съд. Както не бяха съдени трафикантите на
оръжие, на наркотици, на високи технологии към бившия СССР, които
и до ден днешен използват каналите си, участват в българския
политически живот или превъртат зад граница милиарди долари от
натрупания от комунистическия режим външен дълг. Царското
управление не дава основание да мислим, че нещо ще се промени. Но
страшният въпрос, който надвисва с гилотинна острота е не друг, а
защо две правителства на СДС не разчистиха камъните по пътя или не
прокараха нов път. Скандалът, натоварен с дванадесетгодишна
давност, за докладите за ДС може за някои да е неочакван, но за
помнещите е логичен. Отдавна трябваше да сме приключили с
недомлъвките. Защото истината рано или късно излиза наяве, а днес,
месеци преди поредните избори, сянката на съмнението пада върху
представителни личности от СДС. При това с нелишени от логика
въпроси – знаели ли са или не;
има ли ли са право да говорят, или не;
и най-страшният от тях – има ли ли са интерес да мълчат, след като
официалното им верую e било и е, съвсем друго. Това не е
провокация, а тъжна констатация, основана на факта, че истината
рано или късно излиза наяве. И премълчаната истина, независимо от
подбудите, застава в един момент срещу мълчанието.
Надежда и надеждите
Надежда поведе СДС в драматичен
момент и по още по драматичен начин. С Екатерина намериха сили да
споделят достойно отговорността на свободния избор и продължиха,
поне за пред хората, да водят катастрофиралата на изборите партия.
Не може да се отрече - много трудна задача. Бяха останали сами или
почти, и въпреки това в общи линни се справиха. Лошото е, че те и
екипът, който събраха, не успяха да оценят навреме и достатъчно
точно променените реалности в обществените нагласи и съответно, да
предложат рационална нова политика.
Изобщо не говоря за сближение с НДСВ
и царствените въжделения, разположени на границата между жанровете
“фентъзи” (за царедворците) и “орър” (за обществото). Става дума
за една “пропусната” теза, прокарана тънко от точно определени
кръгове, тезата, че преходът в България, провален или успешен, е
свършил. Или по-точно казано: пито – платено. Заявиха го точно
тези, които в мътната вода между годините 1993 – 1997 успяха да
преперат парите си и имаха вече нужда от нов обществен консенсус.
Те прогърмяха света, че антикомунизмът е демоде, че трябва да се
гледа само и единствено напред, но едновременно успяха да осребрят
мълчаливото съгласие на не един и двама достатъчно афиширани през
годините седесари. Не бяха първите, явно няма да бъдат и
последните. Но те имат още една цел, която ще проличава преди
всички избори занапред – натрупването в общественото пространство
на овче примирение, на постоянно чувство за отчаяние. Всичко е
завършено – нови надежди няма. А истината е по-различна – голямата
приватизация тепърва предстои и в нея трябва да участват отново
конкретни играчи. БСП няма да дойде скоро на власт. За СДС и дума
да не става. Още по-добре – в безвремието на слабата държавност
мощта на групировките и сивата икономика се разгръща в цялата си
сила. На този фон, за пред драгия избирател, се инсценира
страхотна грижа за човека, при това с ляв привкус. Под формата на
временна заетост се възражда познатата от бай-Тошово време скрита
безработица. Под формата на контрол върху частния сектор се
засилват преразпределителните функции на държавата. Благодарение
на слабия долар се отчита якост на макроикономическата рамка.
Дясна реторика за пред света, лява политика за спасение на
управляващите. Пладнешки грабеж пред очите на всички, но
недоказуем, поне за момента, защото бил с дългосрочна перспектива.
На това му викали “активно” управление на външния дълг и пази
Боже, на фискалния и държавния резерв. Опозицията взе да се
събужда.
Ударът в десетката
На този фон най-точният ход на
Надежда Михайлова досега е изваждането на моралните стойности и
ценности като основен аргумент за претенции към властта. В
продължение на 13 години комунисти и ченгета под една или друга
форма се опитваха да размият разликата между доброто и злото,
между моралното и неморалното, да създадат нова героика и нови
герои, специфични за българския преход. Един от символите им стана
чалгата, но не като музика, а като начин на мислене. Чалгата, със
своите канони, икони и икононосци, със своите преторианци,
патриции и плебеи. Всекиму по нещо. Така се стигна до момента,
когато истерично настроени от конкретни медии неграмотници, си
позволяват да класифицират най-достойните български политици като
зли и вредни новобогаташи. Те, същите, ловко загърбват цялата
ченгесарско-мафиотска камарила, която върна мутрите на улицата, за
да видим отново озъбеното лице на страха. Лице, сравнимо с онова,
което мнозина още помнят от 45-те години социализъм.
Надежда Михайлова се опитва да върне
не СДС, а българската политика към истинските стойности.
Въвеждането на правила в държавността е задължително, когато искаш
да се присъединиш към един свят, в който може също да има цинизъм
и неистини, но правата и възможностите на малкия човек са
защитени. В случая възможностите са дори по-важни от правата,
защото именно те поставят личността, отделната личност, в центъра
на обществената координатна система – имаш посоки и пространства,
които ти позволяват да се възползваш от правата си и да ги извадиш
от сухите редове на конституцията и законите. Точно тези принципи
са залегнали в основите на християндемокрацията и на философията
на европейските народни партии и е по-добре да бъдат
демонстрирани, а не само терминологично дефинирани.
Прелюдия към изборите
Тя е кратка. СДС има нужда от
преоценка на миналото, за да няма място за съмненията, с които
започнах. Но процесите могат да текат паралелно, особено когато
времето, поне отчасти, диктува правилата. В такива случаи
проблемите трябва да се степенуват по важност и при всички случаи,
трябва да се стъпи на здрава основа. Струва ми се, че не само за
СДС, а за всяка партия, която претендира да води нацията към
бъдещето, най-важното е да оцени българските реалности. Не
реалностите на станалите нарицателни жълти павета, а на тъжно
сивия паваж на малкия град, на калдъръма и калната селска уличка.
Може да звучи банално, но не политиците избират народа си, а
народът избира политиците, за да оправдаят надеждите му. Симеон
Сакскобргготски при всички неблагополучия на управлението си,
свърши нещо много добро – той похарчи с хазартен замах популизма,
като начин на печелене на доверие. Сега на всички претенденти за
властта ще им бъде много по-трудно.
Не искам да гадая, дали Надежда
Михайлова се опитва да каже нещо подобно на хората, още по-малко,
дали ще и повярват. Единственото, което смея да твърдя е, че
принципите, достатъчно драматично поставени от СДС за обсъждане
пред обществото, са достойни за уважение и размисъл. Ако се
изпълнят със съдържание, съобщенията за преждевременната смърт на
СДС ще бъдат силно преувеличени.
Заб.:
Текстът е публикуван във в." Детонация" |
